Моника Пец
Седем дни сами (1)

1

Беше най-обикновен ден. Ева бе приключила със сутрешната смяна в болницата, четирите деца крещяха силно, заседналият пред компютъра съпруг Фридо, който беше обещал да се погрижи за вечерята, така и не бе мръднал от кабинета си. След час и половина тя трябваше да бъде в „Ле Жарден“, при „своя“ французин. Ева дни наред очакваше с нетърпение разпускащата вечер с приятелките си. За шестнайсет години петте жени, които в началото не бяха свързани от нищо друго, освен от желанието да учат френски във френския институт в Кьолн, успяха да създадат помежду си здраво приятелство. Те бяха преодолели бури, удари на съдбата и едно съвместно поклонническо пътуване до Лурд. Невинаги им беше лесно да се уговарят. Днес Ева се чудеше как изобщо ще отиде на срещата.

Ева се бореше със своя безкраен списък от задачи и шесткратното разпределение на вниманието за семейството. След пилигримското пътуване тя отново започна да работи като лекарка. За съжаление водата от свещения извор нито превърна съпруга й Фридо в крал на кухнята, нито направи от тримата тийнейджъри и десетгодишната калпазанка доброволни помощници в домакинството. А ето сега и позвъняването на вратата не вещаеше нищо добро. Обичайните гости знаеха, че винаги е отворено. От чиста предпазливост, продиктувана от наличието на четири деца с хронична склонност да си губят ключовете и ярко изразен социален живот. Само един човек държеше да позвъни и очакваше вратата да му бъде отворена лично. Ева изстена. Без съмнение това беше майка й. Откакто Регине се пенсионира преди година и половина, тя напълно и изцяло се посвети на дъщеря си. Твърде напълно. И твърде изцяло. При това без да зачита такива префърцунени правила като предварително обаждане по телефона.

Регине не звънеше, Регине пращаше морзови сигнали, които напомняха за триумфалния марш от „Аида“. Ева обичаше майка си. Но не държеше да е непрекъснато с нея. Не и в първия вторник от месеца, когато, както от шестнайсет години насам, беше уговорката й с приятелките в „Ле Жарден“. Как й се искаше на Ева да умее да казва решително „не“. Само че тя не умееше, затова сега си лепна една усмивка и отвори. На вратата се беше увесило едно шейсет и две годишно хипи девойче, облечено в дълга до земята плисирана пола на цветя, с безброй верижки с огромни висулки на шията. Под лятната шапка с козирка се точеха дълги руси къдрици. Всичко това Регине бе съчетала с индийски кожени сандали.

— Баба ти ми е запазила всички стари вещи — обясни тя. — Толкова време са били на тавана, че отново станаха модерни.

Регине живееше от години в наследствената къща на родителите си в Бергиш Гладбах. Откакто наскоро се пенсионира и се освободи от ангажименти, поривът й за действие, от десетилетия потънал в зимен сън, се отприщи.

— Типично за поколението от времето на войните. Баба ти Лоре не смееше да изхвърли нищо — продължи Регине. — Всичко е тук, цялото ми минало. Е, какво ще кажеш за тоалета ми?

— След час трябва да бъда в „Ле Жарден“ — плахо промълви Ева.

Нуждата на майката да говори беше по-силна от способността на дъщеря й да я изслуша. Тя си вееше с един пожълтял справочник.

— Намерих на тавана една стара моя книга. Традиционно китайско лечение. Доста впечатляващо — продължи Регине и се заклати към кухнята. — Отслабнала съм, нали — каза тя, повдигна полата си и погледна изпитателно отпуснатата Ева.

Този поглед беше достатъчен, за да събуди у дъщеря й чувство за вина. От години тя се бореше всекидневно с калории, килограми и онова, което й се показваше от огледалото. Ева се радваше, когато успееше поне да преполови списъка си със задачи за деня. Обикновено изоставаше по точки като „да отида до болницата с колело“, „да се обадя във фитнес центъра“ или „да започна ананасова диета“. Гардеробът й се бе превърнал в музей, посветен на слабичкото момиче, което някога е била. За жалост не й беше останало много от слабата Ева. Макар фигурата й все още да беше издължена, тя се чувстваше дебела. Ходенето по магазините с приятелките беше за нея истинско мъчение. Пробни без огледала, етикети само с номер 36, панталони, които бяха тесни дори за номер XXL. Докато нейните приятелки се прибираха с пълни торби, Ева обикновено се връщаше със слънчеви очила, някой и друг шал и форма за маслен кейк.

„Една обичана жена винаги е хубава“, утешаваше я Фридо, когато тя се затруднеше със закопчаването на някой цип. Обикновено майка й не беше толкова дискретна. Днес обаче се задоволи само с един поглед. Мислите й бяха другаде.

— Не разбирам защо Западът похабява толкова ресурси — горещеше се тя. — Обществото ни пропада. И то само заради пренебрегването на въпросите за болестите.

На Ева й беше все едно накъде върви Западът. Преди да тръгне за „Ле Жарден“, тя трябваше да зареди съдомиялната и пералнята. Ако не се погрижеше за прането преди вечеря, на сутринта Фридо младши трябваше да отиде по бельо на тренировки, а Фридо старши — без риза на заседанието.

— Аз проучих нещата — продължи Регине. — Човек може да специализира китайско природолечение. Като допълнение към професията. Точно като за теб.

Ева бе посетила безброй семинари, за да опресни медицинските си познания. Самата мисъл да се подложи на още преквалификации я смазваше.

— Аз ще заредя пералнята, а ти се освежи — предложи майка й, от чийто орлов поглед не убягна препълненият кош за пране. — Ще пием по един чай и се омитам. — Регине извади едно пакетче от пъстро избродираната си торба. — „Чай за отпускане и настроение“ — прочете тя на глас. — Идеално за теб.

Ева беше уважавана лекарка. Тя умееше да успокоява пациенти, да утешава притеснени роднини, а извън работното си време, което беше на половин ден, да върти шестчленно домакинство. Срещу майка си обаче беше безпомощна.

Докато трескаво се преобличаше в спалнята, тя напрягаше слух да чуе какви ги върши Регине в кухнята. Човек никога не можеше да бъде сигурен, че на майка й няма да й хрумне да пренареди шкафовете. Регине наставляваше Ева по всички житейски въпроси. Безплатно и непоискано. Тонове хартия нямаше да стигнат, за да се опише колко много се месеше Регине. Всички нейни изречения започваха с фрази като: „Знаеш, че съм толерантен човек, но ако ми позволиш да ти дам един съвет…“

„Ти, разбира се, ще постъпиш както намериш за добре. Но все пак нека ти напомня…“

Спонтанните посещения на Регине у Ева приличаха на средно по степен торнадо. Тя се появяваше от нищото, профучаваше през живота на дъщеря си и оставяше след себе си емоционални пепелища. До следващия път. И което беше най-лошото: Регине наистина мислеше доброто на Ева. След два неуспешни кратки брака, печалните афери и края на неустойчивата си професионална реализация Регине копнееше да бъде значима за някого.

„Шляп, шляп, шляпошляп“, шляпаха сандалите на Регине по плочите в кухнята, акомпанирани от потракването на герданите й. Ева чуваше как се отварят и затварят чекмеджета, шуртенето на вода, пълненето на чайника. После как изскърцва вратата на килера. Как Регине се втурва надолу по стълбите към пералното помещение. Изведнъж се чу изругаване, стон, шум от падащия кош за пране, който се удари в парапета, глух тропот и после нищо. Ни стъпка. Ни звук. Нищо. Сърцето на Ева спря. Тя изскочи от спалнята и се втурна към стълбите, пъхнала крак в единия крачол на джинсите и влачеща другия след себе си.

— Мамо! — извика тя към килера. — Кажи нещо! Мамо!

Ева усещаше, че краката й се подкосяват. Регине беше досадна, но винаги дейна и жизнена. Това не можеше да се случи сега. Не сега. Никога. Защо просто не седна с майка си в кухнята на чаша чай? Защо позволи на Регине да се занимава с прането й?

Монотонният шум на компютърната игра, обичаен шумов фон на много следобеди, беше заглъхнал. Четирите деца се бяха събрали в коридора. На Ева често й се струваха големи и зрели. Но в този момент тя погледна в четири чифта изплашени детски очи.

— Останете тук — нареди им кратко. Не че някое от тях се бе запътило към килера, за да види какво става с баба им.

Каква ужасяваща тишина. Само дано нищо не се е случило. Само дано всичко да е наред с Регине. От дълбокото подсъзнание на Ева изплува смайваща мисъл:

„Сега вече никога няма да науча кой е баща ми.“ Тя сама се ужаси от себе си, докато влизаше в килера с треперещи колене. Въпросът за произхода й от години я човъркаше. По-рано Ева беше твърде заета със собствения си живот, за да се замисля за обстоятелствата, довели до неговото начало. После мина фазата, когато вярваше, че не може да порасне, без да знае корените си. В тийнейджърските години баща й болезнено й липсваше. А дори не знаеше името му. Регине потискаше с упорито мълчание всеки въпрос. Разочарование ли караше майка й да мълчи? Гняв? Мъка? Наранени чувства ли бяха това? Защо баща й не искаше да й бъде баща? Удивително беше колко много мисли й минаха едновременно за краткото време, което й трябваше, за да стигне до майка си.

Регине лежеше на стълбите видимо объркана. Изведнъж Ева разбра, че без майка си никога няма да получи отговор на въпроса за произхода си. Секунда по-късно се сети, че и с Регине положението щеше да бъде същото.

Майка й се превиваше от болка. Левият й крак беше извит навън. Тя не можеше нито да лежи, нито да седи, нито да стои права. Само ругаеше:

— Няма да ходя в болница — прозвуча бодро гласът й, когато Ева се наведе над нея. — В никакъв случай.

— Извикайте линейка — провикна се Ева нагоре.

Тя забрави, че е вторник. Първият вторник от месеца. Изведнъж се успокои напълно. Като лекарка Ева знаеше какво трябва да прави.