Моника Пец
Седем дни сами (69)

69

Фридо се беше постарал. След като опита 480 пици „Casa di Mama“ на доктор Йоткер, осем пъти се отби в McDrive и веднъж се натрови леко с риба след посещението при „Нордзеегрил на Хюго“, в деня преди завръщането на Ева той си беше купил готварска книга. Изборът му се бе спрял на „Азиатска кухня за начинаещи“. Това беше единственият район на света, който жена му не бе превзела кулинарно. Чиста предпазливост. Не би издържал психически на още едно ходене в Макдоналдс, Фридо твърдо беше решил да изненада Ева през първата вечер със суши. Докато тя си разопаковаше багажа, той беше впрегнал децата да помагат в кухнята. Той приготвяше ориза, Анна режеше самоотвержено краставица и авокадо, Фридо младши — сьомгата, а Давид с най-голямо внимание навиваше всичко в кори Нори и си мечтаеше за бургер. Лене, която бе изписана преди два дни от болницата, наглеждаше процеса.

— Трябва ви оцетна вода. Без оцетна вода не става.

 

 

— Изглеждаш страхотно — каза Анна, когато майка й се появи в кухнята.

Ева беше обута в джинси, които от години купуваше с по-малък номер, за да й служат като мотив за отслабване. Години наред тази скъпа дреха я хвърляше в дълбока депресия, всеки път щом погледнеше към гардероба. Коланът още й се впиваше, но ципът беше закопчан.

В Ахенкирх сто пъти им повториха, те не става въпрос за драстично отслабване: с няколко килограма по-малко Ева се чувстваше прекрасно в кожата си. Беше издържала. Чувстваше се горда със себе си.

Тя беше решила да прилага във всекидневието наученото в Ахенкирх. Първа точка беше да се спазва редовно времето за хранене.

„Преди Ахенкирх живеех като Мечо Пух, даде си сметка тя. Все търсех нещо за ядене.“

Сега това трябваше да се промени. Когато се позвъни, тя разбра, че още от първия ден ще си остане само с доброто намерение. Разпозна звъненето стакато, още по-настойчиво отпреди. Докато Ева успее да помисли как най-елегантно да се измъкне от Регине, Давид се възползва от възможността да захвърли водораслите и хукна към вратата да отвори.

 

 

Един цивилен служител на болницата въведе Регине в инвалидна количка в кухнята. Майка й изглеждаше сияеща и пъстра както винаги.

— Какви ги вършиш! — извика Регине и разтвори ръце, за да може Ева да я прегърне.

„Спокойно, каза си тя. Не показвай слабост. Не се упреквай. Не се оставяй да те провокират. Не прави като Коломбо с неговото лепкаво фамилиарничене с извършителя през седемдесетте.“ Трябваше да постъпи като следовател от серии като „От местопрестъплението“: хладно, обмислено, без мирова скръб и емоционални усложнения. Когато извършителят мълчи, фактите говорят.

 

 

— Какво вироглаво дете си — започна Регине. Прозвуча така, сякаш Ева беше на две и половина и въпреки забраната на мама е излязла на улицата да кара триколката си.

— Сигурно съм го наследила от баща си — контрира я Ева.

Майка й трябваше да разбере, че с небрежен разговор доникъде нямаше да стигнат.

— Какъв е смисълът да ровим в миналото? — каза остро Регине. — Нищо не може да се промени. Защо е нужно да се прави?

— За да разбираме по-добре хората.

— И какво толкова ще разбереш, което не си знаела и по-рано?

— Родителите ти са те прогонили в Ахенкирх. Ти си искала да тръгнеш по широкия свят. С Шмиц.

Анна, Лене и Фридо младши вдигнаха крадешком погледи от зеленчуците, рибата и водораслите, Фридо старши се престори на твърде зает, за да забележи надигащия се семеен скандал. Той се разпъваше между миенето на ориза, варенето и накисването. Давид така и не се върна на работното си място.

— И сега очакваш да ти дам обяснения ли? — попита надменно Регине.

Отговорът на Ева беше прост:

— Не.

— Не? — Регине онемя.

Каква хубава дума беше това „не“. Сигурно й се е набила от разговорите с майка й. Тя повтори още веднъж:

— Не.

— Естел покани Шмиц и групата му на благотворителното парти. Там може да ти се отвори възможност да говориш с Хенри — рече тя колкото се може по-небрежно.

Добър ход. Защото същевременно искаше да каже, че всичко това не е от особена важност.

— Ще вечеряш ли с нас? — попита на свой ред Ева.

Регине започна да си вее с ръце.

— Трябва да говоря с теб. Насаме.

Ева не реагира.

— Сега. Веднага. Не тук — нареди майка й.

Ева закара инвалидната количка във всекидневната. Трябваше да се упражнява още, за да издържи повече от пет минути да остане спокойна. Едва затвори вратата след тях, когато Регине избухна.

— Бях на шестнайсет. Хенри — на двайсет и една. Бяхме лудо влюбени. Всяка нощ излизах от къщи, за да го гледам как свири с групата си. Докато баща ми лично не ме измъкна от клуба.

— И те изрита в Ахенкирх…

— Хенри ми се закле, че ще ме вземе веднага щом събере пари.

— За да се ожените в Шотландия?

Регине кимна:

— Представяхме си го романтично.

— Била си на шестнайсет. От какво мислихте да живеете? — попита Ева.

— Бяхме влюбени — каза Регине, изпълнена с погнуса към такива буржоазни възражения. — Кой ти мисли за подробностите!

— Ами Олга?

— Той се запозна с нея, когато вече бях в Ахенкирх. Нямах представа.

— Защо изобщо е дошъл там?

— Хенри не е женкар. Никога не е бил. Искаше да ми каже за Олга и за това, че е бременна. Лично. Толкова се радвах, че най-после е дошъл да ме вземе, но той и дума не отвори за женитба.

— Вместо това преспахте заедно?

— Сигурна съм, че това е единственото кръшкане в живота му. Просто беше по-силно от него.

— Не се ли боеше, че може да забременееш?

— „Люлякът предпазва от забременяване“, така ме беше просветила баба ти Лоре.

Иззад дивана се появи ухилена момчешка глава.

— Повече подробности не искам да знам.

На връщане към кухнята Давид бе влязъл тук „по погрешка“ и се беше изтегнал със смартфона си на дивана, за да „прати един имейл“ и да види какво ново има в социалната мрежа. Ева го изгони навън. Не искаше да види собствената си биография прочетена от 140 потребители в туитър.

 

 

— Отишла си в замъка, за да си вземеш багажа и просто да офейкаш с Хенри.

— Помислих си, че е замесен в случая с пожара и затова е изчезнал. Когато го видях отново, той беше женен — кимна Регине.

Ева не разбираше:

— А какво каза, когато разбра, че си бременна?

— От теб излезе човек и без да си имала баща. За какво ни е притрябвал Шмиц?

— Той не знае ли, че съм негова дъщеря? — попита ужасено Ева.

— Той можеше да смята — отвърна лаконично Регине.

Тя бе оставила въпроса за това, кой е бащата на Ева, да виси открит десетилетия наред. Неопределеното, неясното, което толкова привличаше Регине, Ева така и не го разбра.

— Страхувах се, че ще те отнемат. След пожара търсеха двойката влюбени, които са били в сеното.

— Когато е избухнал пожарът, Хенри отдавна си е бил тръгнал.

— Разбрах го много по-късно. Роберта беше пуснала слуха, за да отклони подозренията, че сами са предизвикали пожара.

— Ами Олга?

— Тя беше мила — добави Регине. — И услужлива. Помагаше ми за всичко. Разбрах защо Хенри се е влюбил в нея.

Ева изстена. Майка й говореше за всичко и за всеки. Само за наистина важните неща в живота си упорито премълчаваше. Регине беше много повече дъщеря на родителите си, отколкото можеше да си представи.

— Олга е моя приятелка. Двамата се грижат за мен. Не бива да ги разстройваш — предупреди я тя.

Ева изстена дълбоко. Защо й трябваше да рови? Дали имаше път назад?