Моника Пец
Седем дни сами (61)

61

Емерих имаше цялото време на света. И един неизчерпаем архив. В таванското помещение на „Дивата патица“ бяха натрупани до тавана кутии от обувки. Моделите и рисунките от външната страна на кутиите разказваха за модните тенденции през поколенията и свидетелстваха за страстта на Роберта към пратките.

— Всичко ми е много объркано — каза Емерих. — Затова правя снимки. Купища снимки. Така мога да докажа, че си спомням.

Ева гледаше отчаяно купчината. Необходим беше експерт по обувките, за да се подредят кутиите в хронологичен ред. Клиновидните токчета бяха от седемдесетте. Това беше лесно. Но преди това? Каква е била модата на обувките през 1965 година? „Балеринки“ ли да търси, затворени отзад с деколте и тънки токчета или ниски четвъртити токове? Или снимките от майското тържество се криеха в пожълтялата кутия на медицинските обувки, чийто дизайн от десетилетия не се беше променял. Кутиите от мъжки обувки бяха още по-проблемни.

— Всичко е сортирано по теми — унищожи Емерих последната надежда, че тук може да се открие нещо.

Някой хвърляше камъни по прозореца. Ева погледна навън. Долу беше Юдит и викаше:

— Роберта вече забеляза, че Емерих е изчезнал. Побързай.

— Знам какво търсите — рече Емерих и с ловко движение извади една синя кутия Квеле.

Долу вратата се отвори. Емерих запази спокойствие. Той гордо показа снимката. На нея се виждаха двама политици — Тео Вайгел и Макс Щрайбъл бяха застанали до перилата на борда на кораб, в близост до някакъв царствено поздравяващ мъж.

— Рихард фон Вайцзекер — прошепна гордо Емерих. — Това беше по време на откриването на канала Рейн-Майн-Дунав.

Ева за малко не припадна. Председатели на федералната република. Любимата тема на Емерих.

Отдолу се чу гласът на Роберта:

— Емерих? Горе ли си? Какво правиш там?

Стъпките забързаха. Колко време щеше да мине, докато тя стигне до тавана?

— Трябват ми снимките от майското тържество. На Регине. И всички присъствали на празника — прошепна Ева на Емерих.

— Тези снимки Роберта ми ги взе. Но аз пазя негативите.

Емерих започна да рови, да търси. Времето ги притискаше. Най-после той намери това, което търсеше. После весело се обърна към Ева, наведен над препълнената кутия.

Вратата рязко се отвори. В рамката й се появи Роберта. Тя видя как Ева пъхна нещо в чантата си. Двете жени впериха ням поглед една в друга. Ева се опита да мине покрай нея. Но Роберта й препречи пътя.

— Нима ли да ни оставите на мира? — попита тя и посегна към чантата й.

Ева я дръпна. Но Роберта беше по-бърза. Тя грабна чантата, погледна съдържанието й и се усмихна лукаво. После тържествуващо извади плячката на Ева. Това беше менюто.

— Трябваше ми заради снимките — каза Ева. — За нищо друго.

Роберта си взе менюто.

— Не можем да ви помогнем — рече тя.

Емерих бе забил поглед в земята.

— Да не сте посмели повече да ровите тук — предупреди Роберта.

Ева кимна. Мъчеше я още един въпрос:

— Как реагира госпожица Дорш, когато разбра за връзката ви с Вили?

Роберта се засмя горчиво.

— Повече не ми проговори. В онези години една тайна целувка беше достатъчна, за да те нарекат пропаднало момиче.

Емерих затвори прозореца. Отвън стоеше Юдит. В ръка държеше една кутия от детски обувки „Саламандър“ номер 26. Ева се приближи. Усмихна се широко. „Саламандър“ беше любимата й марка още от малка. Не заради обувките, а заради жабешката тетрадка, която вървеше с тях. Как беше това, когато гущерът благодарение на обувките си беше решил заплетен случай: „Още дълго в гората звучеше: да живее Саламандър, да живее!“ Ева се надяваше този „Саламандър“ да е запазил своите изследователски качества.

Юдит бързаше с плячката си към паркинга, където се беше събрала тълпа около колата на приятелките. Едни клатеха глава, други влачеха сакове. Естел смутено се усмихваше на множеството.

— Роберта се разбърза много — обясни тя.

Като даде своето щедро предложение да закупи всички билети, Естел не беше помислила за последствията. Тя беше получила не само трийсетте печеливши билета, но и всички непечеливши. В багажника беше пълно с тестета.

— Кой знае, може да послужат за нещо — рече тя.