Моника Пец
Седем дни сами (71)

71

— И? Реши ли какво ще направиш? — попита Юдит.

Тя чакаше с изнервената до краен предел Ева в тоалетната на голф клуба. Ева все още не беше решила кое е с приоритет: мирът в семейство Шмиц или въпросите, които изгаряха душата й.

— Винаги е по-добре да направиш нещо, отколкото да не го направиш — каза Каролине. — Знам го от собствен опит.

— И какво точно правиш ти? — осведоми се Юдит.

— Отварям съвсем нова страница. — Тя разклати бутилката с олио и се отдалечи. Не искаше да кара Франк да чака твърде дълго.

Ева взе пример от Каролине. Откакто сложи край на брака си, нещата при нея потръгнаха.

„Не си падам по афери с женени мъже“, беше отсякла Каролине.

— Какво си направила? Изглеждаш с двайсет години по-млада — поздрави Ева Шмиц.

Той беше в градината за последна проверка на озвучаването. Времето беше неочаквано хубаво, затова решиха в последния момент да издигнат сцената под открито небе. Любезният собственик беше дарил сто чувала за сядане, които бяха пръснати по поляната като огромни топки за голф. След двайсет минути Шмиц и пенсионерската му група щяха да призоват за танци.

Ева се чувстваше на сто и осемдесет години. Отговорността й тежеше като олово.

— Постих седем дни — обясни тя. Гласът й беше твърд.

— И аз отдавна искам да направя: такова нещо — каза възторжено Шмиц. — Миналата година Олга ми уши костюм, в който едва се побирам сега.

Шмиц направи пирует, за да покаже на Ева какви последствия беше оставило готварското изкуство на жена му върху колана на синьо-черния му лъскав костюм. Хенри и Олга бяха симпатична двойка. Имаха деца и ги отглеждаха заедно, бяха прекарали заедно целия си живот и сега се наслаждаваха на пенсионерството си. Какво трябваше да направи тя? В някои ситуации истината не е нужна на никого.

— Бяхме в Алтмюлтал. В един замък. Ахенкирх — добави Ева.

Шмиц изпусна чинелите, които се канеше да закрепи на стойката. Силното издрънчаване привлече вниманието на Олга; тя монтираше отзад щанда, на който щяха да се продават сидита на „Шмиц и приятели“. Всичко с благотворителна цел, разбира се. Ева се поколеба: това ли беше подходящият момент? Имаше ли изобщо такъв?

— Замъкът Ахенкирх в Алтмюлтал — повтори Шмиц. Изглеждаше уплашен.

— Само мога да го препоръчам. Постенето те учи да мислиш по нов начин. Откъде идваш? Накъде си тръгнал?

— Но как попадна там? В Алтмюлтал? — Хенри явно още се надяваше, че нещата могат да вземат добър обрат.

— Майка ми е работела там. Отдавна. През хиляда деветстотин шейсет и пета година. Преди да се родя.

Хенри Шмиц се обърна към Олга. По този малък жест, това колебание, този единствен миг Ева разбра, че той знае. Нищо не беше случайно: подаръците, излетите, разходките с кола, когато я засипваше с въпроси, вниманието, с което я обграждаше Шмиц винаги когато им идваше на гости.

— Не мисля, че е подходящо за Олга — заекна той. — Алтмюлтал.

Ева мълчеше и така го принуди да продължи да говори.

— Тя не обича да пътува. На нашата възраст човек не понася добре промените. Олга е щастлива, когато е със семейството си.

На Ева й призля. Всяка дума беше като сол в стара рана. Какво право имаше тя да смущава Олга и Шмиц в залеза на живота им? Какво се надяваше да постигне? В бъдеще да я канят у Шмиц на Бъдни вечер и пеейки коледни песни, да докаже, че е наследила музикалния талант на баща си ли? Да не би да очакваше, че жена му ще започне да пече прочутите си сладкиши за четиримата нови внуци на съпруга си? Или щеше да оспорва евентуално наследство с децата на Шмиц?

Обърна се и видя, че Олга вече не е сама. Давид беше докарал Регине на терасата. Какво би станало с майка й, ако всичко излезеше наяве? Ако съседите се превърнат във врагове? Ева търсеше в главата си думите, репетирани през годините.

— Искаш ли да ме попиташ нещо? — Хенри бе забелязал вътрешната й борба.

Даваше й възможност да му каже това, което самият той отдавна знаеше. Нямаше връщане назад. Трябваше да живее с последиците. Какво да прави?