Моника Пец
Седем дни сами (16)

16

Трябваше да върви бързо. Много бързо. Ева беше изчакала приятелките си да отидат на уводната сбирка. Едва когато коридорът утихна, тя се осмели да извади от чантата си подвързаното с кожа меню. Не без да обещае в гореща молитва да върне скъпия предмет на собственика му на връщане от пътуването.

 

 

Ева трескаво започна да разлиства. Предлаганото от „Дивата патица“ не я интересуваше: прясно от пазара, франконски хлебчета, препоръки за леко гладуване, риба и месо. Менюто беше допълнено с хроника на заведението. Последните две страници описваха и илюстрираха какви възходи и падения е преживяло и изстрадало семейство Кьорнер. В семейната хроника се изброяваха не само приятните събития като получаване на разрешително за приготвяне на бира, получаване на пощенски клон, преустройство на сградата, но и многобройните нещастия и удари на съдбата: смърт, нелепи злополуки, болести и войни бяха поискали своя кръвен данък. През поколенията силни жени ръководели гостилницата. Но Ева не беше склонна да се задълбава в превратната история на Кьорнер. Интересуваше я собственото й минало. И по-точно една снимка от шейсетте, на която беше семейството на стопаните. В средата седеше мъж с огромен корем и муцуна, и собственически увил ръка около млада жена. Не беше трудно да се разпознае в нея стопанката Роберта, която им сервираше днес. Пред двойката съпрузи стоеше момиченце. „Вечерта преди големия пожар. Тържество по случай 1 май 1965 г. Последната снимка на Вили Кьорнер“, гласеше надписът под снимката. В хрониките можеше да се прочете, че Вили е загинал по време на пожара. Ева грабна от куфара груповата снимка с Регине и сравни. Абсолютно същата снимка, същата композиция. Сигурно за първи май всички са ходили до „Дивата патица“ да се снимат. Снимката бе направена от, така пишеше в съдържанието, Емерих Кьорнер. Чалнатият човек от съседната маса.

— Регине е снимана на първи май хиляда деветстотин шейсет и пета година по време на селското тържество. Е, и?

От страх да не бъде заловена от другарката си по стая Юдит, Ева реши да се обади по телефона извън района на замъка. Оказа се неоценимо предимство, че крепостта е толкова разчупена: навред имаше тихи местенца и скрити ъгли. Тук навън Ева можеше да разкаже необезпокоявана на Фридо за резултатите от проучванията си.

— Намерих фотографа — рече тя. — Някой, който е познавал Регине. Малко е чалнат.

Фридо беше слабо впечатлен от детективските находки на жена си.

— Това ли е всичко?

Гласът му звучеше раздразнено. Нищо чудно. В петък вечер той стоеше на опашката пред един ресторант на самообслужване и крепеше заедно с чантата за лаптопа и документите поръчките на трите деца. Четвъртото дете беше отказало дори да стъпи в ресторанта.

„Аз съм вегетарианка, бе заявила категорично четиринайсетгодишната Лене. От миризмата на месо стомахът ми се преобръща.“

„Ами кренвиршите миналата седмица?“, беше възразил Фридо.

„През пубертета човек непрекъснато се променя“, беше обяснила Лене на несъобразителния си баща и бе отишла да прави гладна стачка пред вратата. Сега още седеше там. Въпреки че ръмеше.

Моментът беше един от тези, в които Фридо се питаше защо някой би искал да е баща. А защо на някой почти петдесетгодишен пък му е притрябвал такъв, това също му беше непонятно.

— Когато намеря баща си — продължи Ева по телефона, — ще подновим брачните си клетви. На тържеството ще поканим Шмиц и групата му. Като истинско семейство.

— Не бива да очакваш твърде много — предупреди я Фридо, докато Анна крещеше в другото му ухо.

— Тати, ама аз не искам хамбургер Роял, а Биг тейсти бейкън.

От другата страна се чуваше Давид, който не бил искал средна фанта, а голяма кола, но без лед, а Фридо младши се нуждаеше от бащиния съвет, за да реши дали да си вземе Флъри микс или млечен шейк. И всичко това едновременно. От другата страна на линията изведнъж стана тихо. Ева не каза нищо повече.

— В „Макдоналдс“ сме — призна си направо Фридо.

Без извинения, без увъртания и заобикалки. Нямаше смисъл Ева да готви предварително и да съставя списъци. Той се справяше с домакинството по свое усмотрение — другите могат да готвят по-добре, бърсането на прах е излишно, а прането няма нужда да се сортира в седемнайсет подгрупи и да се пере на осем програми.

Фридо се ограничаваше до сортиране в два купа, разделящи прането горе-долу наполовина: в единия куп слагаше много мръсните, а в другия — по-малко мръсните дрехи.

— Как мина с Фалк? Разкри ли се? — отклони темата той.

— Да. Не. Не точно. Още не — пелтечеше Ева. — Не посмях да заговоря за това — добави тя.

Фридо беше човек, който си служи с цифри. Жените и тяхната логика надвишаваха способността му да разбира.

— Ако няма да му кажеш коя си, защо изобщо отиде там?

— Какво трябва кажа? Според теб? — кипна Ева. — „Преди двайсет години сте писали писмо на майка ми. За жалост майка ми е със счупен крак. Затова дойдох аз. А, и между другото: възможно ли е да съм ваша дъщеря?“

— Не е нужно да го правиш, Ева. Никой не те принуждава.

— Преди да изкажа това предположение, искам да науча повече за Фалк. За живота му. За семейството му. Нали човек трябва да знае с кого си има работа. Представи си, че някоя жена внезапно се появи на вратата ни и заяви, че е твоя дъщеря.

Фридо изстена. Самата мисъл за още едно попълнение в семейството му беше непоносима:

— Достатъчни са ми четири деца и една тъща. Регине три пъти ми звъня.

— Измисли нещо — прогони неприятната тема Ева.

— Тя подозира, че нещо не е наред.

— Майка ми дълго вярваше в НЛО. Няма да е трудно да я убедиш, че съм заминала спонтанно на курс по лечебно гладуване. Просто така. Без специални приготовления.

— Познаваш майка си.

— Не. Ни най-малко — възрази Ева. — Бродя из Ахенкирх и се опитвам да си представя Регине. С куп деца под негова опека и един таен любовник.

Ева притаи дъх. По асфалта отекваха токчета. Чу се шепот, последван от потиснат смях. Вече не беше сама. Тя внимателно се наведе напред и откри, че не е единствената скатаваща се от уводния урок. В матовата светлина на уличните лампи Ева позна Каролине.

— Благодаря за милия поздрав в куфара ми — изкиска се тя. — Много мило от твоя страна.

Ева от месеци не беше виждала приятелката си толкова безгрижна. Историята с Филип се беше вкопала като дълбока бразда около ъгълчетата на устата й. Но сега тя изглеждаше много спокойна.

— До петък има само още няколко дни — шепнеше Каролине.

Ева отдавна подозираше, че в живота й има нова любов. За разлика от Юдит, която предпочиташе да разисква надълго и нашироко дилемите си пред приятелките, Каролине сама се оправяше с проблемите си.

— Просто ще кажа на Регине, че си в Ахенкирх. Може би това ще я накара сама да проговори — чу Ева гласа на Фридо от телефона.

— И дума да не става. В никакъв случай. Нищо не прави — извика тя толкова силно, че Каролине я забеляза.

— Ще ти се обадя — сбогува се набързо Каролине.

— А на Регине какво да й кажа? — викаше Фридо в слушалката.

Но Ева вече беше затворила.

 

 

Мозъкът е забележителен орган. Работи безукорно. Докато не изпаднеш в ситуация, при която става въпрос за емоции. Чувствата обезсилват логиката и здравия човешки разум.

— Понякога в офиса злоупотребяват с търпението ми — извини се Каролине.

— Познаваме се от седемнайсет години — каза Ева. — Винаги си била слаба лъжкиня. А и още нямаш опит в това.

— При нас постъпи случай на двойно убийство. Разчистване на сметки в публичен дом.

— Работата в офиса никога досега не ти е пречила да бъдеш перфектно подготвена — прекъсна я Ева.

Каролине мълчеше.

— Онзи мъж от сляпата среща ли е? — попита внимателно Ева. — Която ти беше уредила дъщеря ти?

— Франк. Виждала съм го само един-единствен път — засмя се Каролине.

— Понякога това е достатъчно — каза Ева. — Кой днес има време за бавно опознаване на нови хора. Дори Бюрото по труда напоследък урежда срещи по бързата процедура между работодатели и безработни. Получава се.

— Не и при мен — рече Каролине.

— Стига и ти. Преди малко в коридора се срещнах с някакъв господин Айзерман и веднага разбрах, че не мога да го понасям.

— Хайде да влизаме — опита се да се измъкне Каролине. — Трябва да предадем и телефоните си.

Ева не посмя да задава повече въпроси.

— Има един човек, който заслужава да научи първи — добави Каролине.

Ева кимна. Не разбираше защо приятелката й все още придава такава важност на бившия си. Тя беше срещнала Филип преди няколко седмици. Ръка за ръка с една блондинка. Междувременно, така говореха злите езици, той живееше с друга. В старото жилище на Каролине. Може би затова на приятелката й й беше толкова трудно да произнесе името му.

— Още свиквам — добави Каролине, — също като теб.

Ева наведе превантивно глава. Каролине беше известна с това, че разкъсва свидетелите в съдебната зала с разкостващи въпроси, а тя се боеше, че не е готова за кръстосан разпит.

— Допускам — продължи Каролине, — че има причина толкова да настояваш да дойдем в Алтмюлтал и да свиеш менюто.

Ева се бореше със себе си. Този въпрос я върна във времето, когато беше единственото извънбрачно дете в класа. Ужасно се срамуваше. Така и не се осмели да признае пред някого колко силно копнее да има баща. Сякаш искаше да предпази Регине. И днес, вече над четирийсет, тя се боеше да не й се присмеят. Още не беше готова.

— Ако мога да ти помогна — каза предпазливо Каролине, — стая номер трийсет и четири. Почукай три пъти. Ще бъда на твое разположение по всяко време.

Ева се хвърли на врата й.

— Да почукам три пъти. Ти също. Ако искаш да говориш.

Приятелството я обгърна като топла завивка. След толкова много години заедно двете се разбираха една друга без много думи. За съжаление това не се отнасяше за Естел. Дискретността и мълчанието не бяха силните й страни.

— Какво се мотаете там? В рицарската зала всички чакат вас — отекна гласът й.

Тя имаше шесто чувство за скрито-покрито. Еркерната стая в отопляемата част на замъка, която Естел си беше избрала по стратегически съображения, предоставяше изглед към целия вътрешен двор.

— Тайни? — извика тя без заобикалки отгоре.

— Естествено — извика и Каролине.

Ева пък поклати глава.

— Стига.

Естел не се мръдна от поста си. Каролине подозираше, че въздържането от силна храна ще бъде най-малкият проблем, с който приятелките трябва да се справят през следващите седем дни. Седмицата в Ахенкирх се очертаваше да бъде интересна.