Моника Пец
Седем дни сами (29)

29

Неочаквано топлото септемврийско слънце накара наситено жълтото на необароковата църква да засияе. Камбаните в кулата с луковиден купол настойчиво приканиха за служба. Поклонниците не бързаха. Те стояха на групи пред тежката порта и се наслаждаваха на слънцето и компанията си. Пожарникарите доброволци се бяха издокарали в униформи за светата меса. В седмицата на пожарникарския празник службата по традиция беше посветена на охранителния отряд.

Ева нервно пристъпваше напред. Мразеше да бъде обект на изпитателно разглеждане. Това я връщаше във времето, когато всяка неделя ходеше с баба Лоре на католическа литургия във Фогел, облечена в спретната шотландска поличка, с бял чорапогащник и разделена на път коса. На неделната служба се събираха всички. Обсъждаха се новости, пускаше се в обращение последната клюка, говореше се за работа. В неделя сутринта цялата фирма Дорш се събираше в църквата. Без Шмиц. „Активисти, винаги казваше баба Лоре, социализмът потъпка религията им.“

В Ахенкирх всичко се въртеше около обществения живот. Приканващите камбани малко нарушиха бърборенето.

— Тази Беа никъде не я виждаме с Фалк — изръмжа някакъв женски глас зад тях.

— Аз от самото начало казах, че няма да излезе нищо — отвърна друг.

Ева и Каролине се обърнаха. Зад тях светнаха два неимоверно руси бретона.

— „Гребен и ножици“ — сети се Ева.

Каролине беше на същото мнение.

— Кралско русо — прошепна тя.

За съжаление точно това русо прекъсна интересния разговор за Фалк. Новият цвят на косата изтръгна от дамите от селото безброй „ах“ и „ох“, и „искам и аз“.

Голямата камбана се присъедини към малката. Един църковен служител подкара апатичната общност към божия дом. Органът гърмеше, анагносите влязоха с театрална сериозност, хората станаха за въвеждащата песен. Роберта и жените в черно седяха на една странична пейка, където слънчевата светлина, падаща през шарените църковни прозорци, не можеше да ги достигне. Тя възбудено говореше на съседката си, която сякаш й беше одрала кожата. Вероятно това беше дъщерята, снимана като дете, от фотографията в хрониката на „Дивата патица“. Имаше нещо странно в поведението на Роберта Кьорнер. Ева предположи, че Емерих й е разказал за любопитните й въпроси. Роберта не изпускаше от очи загадъчните туристки от земята на Рейн.

Ева се опита да се съсредоточи върху църквата. Сградата от късния XIX век не представляваше някакъв особен разкош. Един прост амвон без скъпи дърворезби, един обикновен купел, голи стени с тук-там окачени икони и стоящ кръст от позлатена мед. Културно-историческа забележителност беше един саркофаг от римско време, открит в мазето по време на реставриране, където обаче не е имало римляни, а само франки. Поради липса на подходящо място той препречваше един от страничните коридори. Над олтара блестеше гербът на някогашния собственик на крепостта. Макар есенното слънце да печеше с пълна сила, Ева зъзнеше. Подозрителните погледи на Роберта я обезкуражаваха. Какво беше общото между Регине и „Дивата патица“? Какво искаше да каже Емерих?

— Един свещеник трябва да проповядва за всичко. Така е редно. Но двайсет минути не стигат за това — прозвуча свещеникът от амвона.

Каубойските ботуши, които просветваха изпод черната роба, показваха, че под расото се крие човек, на когото нищо светско не му е чуждо. Повишеният глас свидетелстваше за истинска мисия.

— Не бива да лъжесвидетелстваш срещу ближния си. Прочети книгата на Мойсей. Знай, че езикът е кама от плът. Това се доказва на всеки годишен пожарникарски празник.

Ева, която беше размишлявала и за това, дали нафората се счита за нарушаване на забраните по време на пост, забеляза, че тук четенето не беше в обичайния проповеднически тон. Това, което звучеше от амвона, беше конско евангелие за селото. От гласа се долавяше гняв.

— Всяка година на този празник излизат наяве старите подозрения. Кой си въобразява, че може да съди другите? Кой вменява вина без доказателства? Кой знае какво се е случило преди четирийсет и шест години на един първомайски празник?

Членовете на общността сякаш разбираха за какво става дума. Много глави се обориха виновно.

— Клюката и лъжата вървят ръка за ръка, а в слуховете невинаги има истина. Както казва Яков: „Кой си ти, че да съдиш ближния си?“ — гърмеше гласът от амвона. — Господ умее да забравя и да прощава. Всички ние трябва да следваме примера му.

В църквата беше забележително тихо. От този тип тишина, която настава, когато е налице гузна съвест. И в тази тишина отвън отекна дрезгавото пърпорене на мотопед.

— Това е Емерих — прошепна Ева на Каролине.

Шумът й беше познат. Случаят — също.