Моника Пец
Седем дни сами (3)

3

Да отпътуваме ли? Сега? И петте? Ева хвърли само бегъл поглед на есемеса на Юдит. След падането на Регине тя не беше в състояние да размишлява. Болницата, „Бърза помощ“, рентген — всичко трябваше да се направи бързо. За щастие майка й не си беше счупила врата, а само бедрото. Дължината на полата, която вече не подхождаше на ръста й и беше причинила бедата, показа това, което стана ясно и от изследванията през следващите дни. Дори и на Регине да не й се нравеше: не опасната стълба на Ева, а постклимактериумната остеопороза, която бе отнела няколко сантиметра от височината й, беше причината за фаталното стъпване накриво.

— Хронично заболяване след критическата, което постепенно отнема от костната маса — обясни Ева колкото се може по-предпазливо. — Скелетът става нестабилен и шуплест. И костите започват да се чупят.

„Свързано е с климактериума на баба ти, писа тя на най-малката си дъщеря във фейсбук, след като преди това се беше обадила по телефона на семейството си. Но срещу природата нищо не може да се направи.“

— Типична старческа болест — каза лекуващият лекар далеч не толкова дипломатично.

— Няма да се оставя в ръцете на тези некадърници — заяви Регине.

Тя предпочиташе да отиде в друга болница. Най-добре там, където работеше дъщеря й. Така Ева щеше да я наглежда и през работно време.

— Ще се погрижа — обеща Ева.

Тя се погрижи за всичко. За настаняването, за подробностите по организацията, за дългия списък с вещи, които бяха нужни на Регине, за да понесе по-леко престоя си в болницата, и за полата с воланите.

— Изгори всичко — разпореди се майка й, — целия ми някогашен гардероб. Тези стари дрипи на тавана да ги няма.

„Баба ти ми е запазила всички стари вещи, не спираше да отеква в ушите на Ева, докато седеше в колата на път за Бергиш Гладбах, откъдето трябваше да вземе вещите на Регине. Всичко е тук, цялото ми минало.“

Някога Ева използваше всяка възможност да се зарови в разхвърляните документи на майка си с надеждата да се натъкне на някоя следа от своя създател. Веднага щом Регине заминеше някъде на почивка и тя поемеше грижата за цветята и пощата, Ева започваше да тършува из старите кашони, в които майка й пазеше удостоверения, атестати и писма. Никога обаче не й бе хрумвало да претърси дома на баба си и дядо си.

Бергиш Гладбах беше за Ева едновременно чуждо и свое място. Тя бе прекарала първите си пет години в Бусардвег при баба си и дядо си. Три поколения под един покрив. Ева беше извънбрачно дете с непълнолетна майка. По онова време, през шейсетте, това е било повод за злобни подмятания между съседите. След като навърши двайсет и една, още на следващия ден, Регине замина с малката си дъщеря за Кьолн. Последва това, което днес майка й описваше като „моите объркани години“. Водена от неукротима воля за живот, тя опитваше от всичко изпречило се на пътя й: местоживеене, работа, мъже, убеждения. Много от тези неща не бяха нито младежки, нито за деца. Ева прекарваше повечето време при баба си и дядо си в Бергиш Гладбах. Често Регине я оставяше седмици наред при баба Лоре и дядо Ерих, докато търсеше себе си, своята среда и смисъла на живота си в някой индийски ашрам.

Външно семплата двуфамилна къща на Бусардвег почти не се беше променила, откакто Ева бе дете. Всичко тук беше четвъртито, правилно и разумно: шведски прозорци, разделени на шест, безформени капандури в дебелия двускатен покрив без прозорци, масивно преддверие със стълби и зидан навес. Семпло, строго и порядъчно като дядо й, който беше главен счетоводител в машиностроителния завод на Антон Дорш. Буда в градината и пъстрите индийски гирлянди не можеха да скрият, че сградата не е в най-добрите си времена.

„Защо Регине не я боядиса?“, питаше всеки път Фридо, когато идваха на гости.

„Няма пари, нито желание“, обясняваше кратко Ева.

Поривът за обновяване, обхванал в последните години някогашния работнически квартал към машиностроителния завод „Дорш“, бе минал покрай къщата, без да остави следа по сивкавата й мазилка. Дори силното дрънчене по грифовете на китарите и гръмките ударни инструменти, които се чуваха от съседния гараж, действаха като поздрав от миналото: Love me tender, love me sweet, шепнеше дълбок мъжки глас.

Ева едва успя да паркира колата, и вратата на гаража се отвори. Солистът на пенсионерската група „Шмиц и приятели“, един господин към края на шейсетте, с очила с черни рогови рамки, бакенбарди и коса, спускаща се по тила до раменете, беше чул, че Ева пристига.

— Какво става? Нещо с Регине ли? Снощи не се прибра вкъщи.

Хенри Шмиц беше няколко години по-възрастен от Регине. Техните бащи някога бяха работили в машиностроителния завод. Бяха израснали заедно, а после същото се случило и с наследниците им. Те бяха заедно като млади. А сега остаряваха пак заедно. Всеки в своята половина на двуфамилната къща.

— Вчера Регине не дойде на барбекюто. Много се притеснихме — извика от прозореца на кухнята жена му, топчестата нисичка Олга Шмиц.

Общественият контрол във Фогел работеше безотказно.

Ева познаваше това семейство, откакто се помнеше. Падането на майка й по стълбите и внезапната мисъл за липсващия й баща изтласка миналото й на повърхността. И чувствата, които си мислеше, че отдавна е загърбила. Тя отново се почувства като малко момиченце, което завистливо гледа семейството на съседите. Шмиц бяха онова обикновено семейство, каквото Ева никога не беше имала. Баща, майка, три момичета, горе-долу на нейните години. Пъргавата нисичка госпожа Шмиц, още от младини доста закръглена, винаги носеше престилка. Тя готвеше, печеше, плетеше и шиеше, докато Хенри Шмиц вилнееше с трите деца в градината. И докато у баба Лоре се четеше Библията, съседите пееха шлагери. Нейният дядо беше администратор, а Шмиц — изпълнител. Всичко можеше. Крушка да завърти, къщичка на дървото да направи, да напомпа велосипедна гума.

„Никога не бих живяла като Шмиц“, често казваше Регине през първите им години в Кьолн. Докато тя се впускаше в опознаване на световната история, континентите и любовта, Шмиц извървяваше пътя на всички семейства Шмиц. Работеше в „Дорш“ — въплъщение на бюргерската скука според Регине: „Той би бил щастлив, ако никога не му се наложи да напусне Бусардвег. Цял живот с една жена и в една фирма. Кошмар.“

За Ева двамата бяха чудесни. В един дъждовен ден Шмиц я беше закарал до училището в Кьолн със своя боядисан в турско синьо опел капитан. Тогава тя беше на девет и Регине за първи път бе изчезнала за седмици. Ева не опроверга любопитните си съученички, когато те го помислиха за нейния мистериозен баща. Представяше си, че е разменена с най-голямата дъщеря. Все пак тя беше много по-музикална от съседското момиче. Тайничко си припяваше, когато Шмиц пееше гръмогласно с децата си някой шлагер. Сега, когато понякога седеше с четирите си деца във всекидневната, Давид на пианото, Лене с китарата, а Фридо младши и Анна пееха, Ева си спомняше как като дете се бе вслушвала с копнеж в пеенето на съседите. Радваше се, че вече не е онова самотно момиче. Беше отишла там, където имаше музика. В собственото си семейство.

— Ще направя кекс — заяви госпожа Шмиц, след като Ева разказа историята за падането на Регине. — Маков сладкиш, майка ти го обича много.

Госпожа Шмиц беше твърдо убедена, че един сладкиш може да излекува почти всичко.

— Утре ще отидем в болницата да я видим — реши Шмиц.

— Майка ми ще се зарадва — кимна Ева.

Това беше истина. Покрай Регине бяха минали приятели, любовници, залитания, моди и десетилетия. Но Шмиц оставаха. В течение на годините тези двама съпрузи се оказаха верни приятели. Пък и не бяха такива еснафи, за каквито по-рано ги мислеше Регине. Шмиц се пенсионира и основа гаражна група заедно с трима свои бивши колеги.

„Шмиц и приятели“ редовно се явяваха по сватби, семейни празненства и фирмени юбилеи. Свиреха при откриването на верига аптеки, на пешеходни зони и градски центрове. Олга Шмиц им шиеше сценичното облекло.

— Ако имаш време — каза Шмиц, — идния месец ще свирим в Гумерсбах.

В Бусардвег всичко си беше постарому. Ева не обърна внимание на звъненето на телефона си. Нейните приятелки, които искаха да се осведомят за Регине, можеха да почакат. Време беше да се сложи ред. На тавана и в живота й.