Моника Пец
Седем дни сами (67)

67

Утринното слънце сияеше за сбогом. Край. Групата, която предишната вечер така се беше сближила, се разпръсна след скромната закуска. Бързите прегръдки бяха последвани от неопределени обещания: ще поддържат контакт, ще се чуват по телефона, ще си пишат по имейла, а и кой знае.

— Догодина пак? Заедно?

Отзад персоналът вече се подготвяше за пристигането на семейство фон Вегеман, което всяка година си уреждаше семейни сбирки в замъка. Шестима души. Така че нямаше време за сантименталности.

Кики подаде на Фалк изрисувания скицник.

— Не съм по писането — призна си тя. — Все ми идва да рисувам.

Фалк весело заразлиства проектите, които Кики дори беше оцветила.

— Имате талант.

— Което не стига, за да си намериш работа — рече обезкуражено тя.

Фалк я хвана за лакътя и й заговори:

— Престанете да се държите като просякиня. Вие имате какво да предложите на работодателя. Работодателите търсят качеството.

— Последният, при когото работех, не търсеше нищо такова — рече възмутено Кики. — Само искаше да докаже, че е по-добър от всички.

— И вие искате да работите с такъв човек?

Кики се смая. Никога не бе гледала на нещата по този начин. Толкова заета беше с мисълта как да направи добро впечатление, че дори не й бе хрумнало да се запита дали иска да жертва живота и работата си за Мол.

— За надутото градинско джудже ли? Не — каза честно тя. — Накара ме да го чакам два часа.

Фалк посочи грешката й:

— Вие сте загубили работата си, преди изобщо да се явите на интервюто.

— Трябваше да си тръгна ли? — попита Кики.

— Примерно.

— Но тогава никога нямаше да я получа.

— А сега получихте ли я?

— Показах колко отчаяно се нуждая от тази работа и колко много ми харесва тя. Обърках всичко.

— Той може да ръководи фирма. Вие можете да правите проекти. Без вас той е нищо. Той има нужда от вас. Не обратното.

Кики сви рамене:

— А изглежда, че е обратното.

Фалк прочете на глас какво е написала:

— „Нуждите ми са толкова малки, че с работа на непълен работен ден мога да изхранвам семейството си.“ Това е вашата сила. Вие нямате нужда от работа.

Кики не беше убедена.

— Пробвайте — насърчи я Фалк. — Всеки получава толкова възможности, колкото си създаде.

Погледът му се насочи към Беа, която многословно се сбогуваше с Юдит.

Двете се прегърнаха. После Юдит затъркаля куфара си към Кики и Грета. На минаване покрай една кофа за боклук тя хвърли оловния талисман, който си бе отляла на Нова година. Кики я погледна недоумяващо.

— Съдбата няма представа кое е добро за мен — обясни Юдит.

Ако трябваше да бъде честна, все още не бе напълно приключила с пророчествата. Тя се бе надявала на просветление свише, откакто седемгодишна беше запазила в кибритена кутийка един умрял паяк.

„След седем години този паяк ще се превърне в чисто злато“, беше обещала баба й. Злато, с което щеше да живее като принцеса. За съжаление по същото време съдбата бе сложила в ръката на брат й хищно растение, така че обещанието нямаше как да се изпълни.

„Съдбата знае кое е добро за мен“, заключи Юдит.

Всъщност ако се замислеше, тя не беше недоволна от живота си. Имаше собствен апартамент на улица „Блументал“, работата при Люк й доставяше удоволствие и щеше да остане близка с приятелките си. Вече не желаеше да посвещава живота си на друг.

— Беа ще ми дойде на гости. Когато всичко се изясни.

— Сигурна ли си?

Юдит поклати глава.

— Хороскопът ми ми препоръчва да се отнасям предпазливо към големите промени.

Кики се засмя.

— И ти вярваш ли в това?

— Не бива да се изхвърлят всички помощни средства. Астрологията е почти наука. Не е като леенето на куршум.