Моника Пец
Седем дни сами (19)

19

Детективите от младежките години на Ева носеха намачкани дъждобрани, казваха изречения като „Имам още един въпрос“ и залавяха извършителя с измамно приятелски въпроси. Ева се провали още на първото упражнение — „Наблюдение от засада“. Когато отиде до зеленчуковата леха, Фалк вече обсъждаше с Емерих какво ще се сади през следващата година. Ева коленичи зад един плет, ослуша се и се намери за особено конспиративна. За съжаление тя не беше съвременен Коломбо, а само нескопосен подражател. И в сметките й не влизаха Хелмут и Ханелоре. Това не бяха продължително постещите учители от Фулда, а две индийски патици, които ревностно унищожаваха охлюви и в същото време изпълняваха ролята на кучета пазачи. Винаги по двама, винаги любопитни, винаги в движение, те коментираха при своето неуморно търсене на храна всеки стрък трева, който се изпречеше на пътя им. И всеки посетител. С вдигнати нагоре шии те бързо прекосиха зеленчуковата леха и се насочиха право към Ева. И изразиха на висок глас учудването си, че са се натъкнали на постещ новобранец, който клечи зад плета.

— Не ги слушайте тези двамата. Те ужасно преувеличават — прозвуча гласът на Фалк.

Ама че ужас. Той я беше разкрил.

— Заеха ми ги за постоянно от „Дивата патица“. Долу в селото вече им е писнало от тези клюкари.

Ева още можеше да се престори, че си завързва връзките на отвързала се обувка. Погледът й се изравни с краката на Фалк. Отново беше без чорапи. Ако той беше неин баща, все трябваше да намери нещо близко в чертите му. Извивката на веждите, формата на лицето, цветът на очите, определен начин, по който се движи, някакъв познат жест. Хиляди признаци, по които да може да се ориентира. Вместо това Ева бе коленичила пред главния заподозрян и се чудеше какво ли могат да означават тези боси крака в кожени обувки.

— Разхождайте се спокойно и не им обръщайте внимание на тези двамата — добави Фалк и се изгуби в посока към кабинета си.

Няколко пъти се обърна, за да хвърли към Ева въпросителен поглед.

Ева се боеше, че най-после е успяла да събуди недоверието му. Тя се засрами и реши да компенсира детективската си нескопосаност с един особено фин разпит на Емерих. Първа фаза: лек разговор. Втора фаза: изграждане на доверие. Трета фаза: плавно преминаване към темата.

— Каква хубава градина — каза тя мимоходом и отиде при Емерих.

Есента бе опоскала на места насажденията, но зеленчуковата леха изглеждаше спретната и поддържана.

Емерих грейна:

— Да ви разведа ли?

Половин час по-късно Ева беше отметнала първата фаза. Вече знаеше всичко за греещите оранжеви цветове на тагетесите, които Емерих засаждаше за зелено торене, за листните въшки по алабаша, за непонятно огромните тиквички и сливата, чиято обилна реколта поставяла прекомерно големи изисквания към младия готвач. Емерих се движеше като охлюв и говореше толкова бавно, сякаш трябваше да извлече от дълбините на съзнанието си цялата информация. Време за втората фаза. Между праза, целината, черешите, цвеклото, кореновия магданоз и ряпата Ева затърси елегантен преход:

— Отдавна ли се занимавате с това?

Емерих се сепна объркано. Въпросът нямаше нищо общо с лекцията му.

— Отдавна ли работите в замъка? — уточни Ева.

Тя неволно говореше високо, сякаш възрастният човек има проблем със слуха и това му пречи да отговори.

С тези два въпроса Емерих само за кратко изгуби нишката на обясненията си. Последно беше решил да покаже на Ева бъбрековидната леха, големия кокеш и пащърнака. Хелмут и Ханелоре отново бяха открили нередност. Те трескаво се забързаха към входа на замъка. Емерих се притесни.

— Когато дойде госпожица Дорш, ще трябва да се омитаме.

— Госпожица Дорш ли?

Някогашната директорка на детската лагер школа ли имаше предвид той? Блюстителката на благоприличието и морала, която бе изгонила от замъка с ругатни и опозоряване бременната й майка?

— Госпожица Дорш не толерира мотаенето на ученичките тук. Наскоро беше затворила едно момиче само защото си взело от земята няколко сливи. Три дни затвор. На хляб и вода.

„Той не е съвсем с всичкия си“, беше казала за девера си стопанката на „Дивата патица“.

Емерих отговаряше тук за зеленчуковата леха. С течение на времето в главата му бе настанал хаос. Ева пресметна наум годините, Фрида беше най-малката, неомъжената сестра на фабриканта Антон Дорш. Ако изобщо още беше жива, трябваше да е на около сто години. Нямаше как строгата директорка на лагер школата да се появи сега под падащата решетка. Появилите се там бяха Естел, Юдит и Каролине, които се бяха отдали на съвместна разтоварваща храносмилателна разходка. Кики беше предпочела да остане в замъка. Ева се оттегли зад няколко царевици, преди някоя от приятелките да успее да попита какво, за бога, търси тя тук. Какво да им отговори? „Зеленчуците собствено производство са нещо уникално. Смятам да си направя зеленчукова леха зад къщата.“ Откакто беше тръгнала отново на работа, тя бе занемарила собствената си градина. По принцип уговаряше някое от децата да се оправя с нея срещу допълнителни джобни пари, да я коси, да обира опадалите есенни листа или да засади през пролетта луковиците на лалетата. Никой нямаше да й повярва, че наистина се интересува от градинки. Пък и никога нямаше да й хрумне, след цял ден на работа, вечер да подхваща зеленчуците. Не й хрумваше и претекст.

Тя се показа предпазливо иззад царевицата и видя, че Каролине отдавна я беше разкрила. Приятелката й мълчеше. Ева й беше благодарна, че й запази гърба. Без да я молят, без да знае точно какво става. Тя реши да се реваншира със същото поведение. Все едно й беше кой е новият мъж до Каролине. Тя щеше да го приеме в кръга им със сърдечно „добре дошъл“. Подканени от Каролине, приятелките се изгубиха в близката горичка. Ева се сбогува с теорията за трите фази и опита с нов трик.

— Госпожица Дорш няма да дойде днес — каза смело тя.

Емерих кършеше пръсти. Не му беше спокойно. Той прокара ръка по бялата си четинеста коса. Ръкавът му се свлече и разкри дебел, изпъкнал белег. Лошо обработена рана от изгаряне, позна Ева.

— Често ли идват ученичките от замъка тук долу? — попита тя.

Очите на Емерих затрепкаха нервно. Той се вмъкна в оранжерията, сякаш тя беше безопасен терен.

— Скоро ще се застуди. Когато се застуди, трябва да съм готов с оранжерията. Пиперът цъфти за втори път. Целият е в цвят. Но няма да има повече чушки.

Емерих се зае с обичайната си работа. Той си декламираше правилата, сякаш се страхуваше да не ги забрави.

— Чилито трябва да се обере. Да се почисти мястото. И фасулът, фасулът трябва да се обира всеки ден, иначе се рони.

Как се постъпва с побъркан свидетел? Ева съжали, че не разполага с повече време, за да прегледа някой актуален криминален роман. Като образец можеше да ползва само филмите от детството си. Как би постъпил Коломбо? Да се побратими ли с важния свидетел? Ловко да го оплете? Да направи така, сякаш действат в комбина? Тя последва Емерих в оранжерията и взе една кофа.

— Госпожа Дорш каза да ви помогна — рече възторжено Ева и откъсна няколко бобени шушулки от храста.

— Не тънките — намеси се наставнически Емерих, чудейки се как да употреби ентусиазма й. — Средните. — Той бавно показа с пръсти една педя. — Осем сантиметра. Те са най-вкусни.

Ева започна да бере. Защо не беше тръгнала по-рано по следите на корените си? Явно мозъкът на Емерих слушаше вече само себе си. Като електрическото влакче на Фридо младши, което все се движеше с едно и също темпо по точно определен маршрут. През изпотеното стъкло на оранжерията тя видя, че приятелките й се връщат към замъка. Вече не се разхождаха лежерно, а се движеха с бързи крачки. Ева се досети за причината. Нейните черва също куркаха подозрително. Още колко фасул можеше да обере, преди чисто човешките й потребности да я прогонят от зеленчуковото поле? Всички тактики бяха безсмислени: ако искаше да разбере нещо, трябваше да бъде конкретна. Сега.

— Опитвам се да разбера нещо за едно момиче, което е работело тук — нападна ненадейно Емерих тя. — Регине. Регине Бекман. От Бергиш Гладбах.

Стомахът й се сви. Да не би глауберовата сол вече да действаше? Или тялото й се възмущаваше от любопитните въпроси след десетилетия мълчание и премълчаване?

— Хората забравят всичко — кимна Емерих. — Забравят какво искат от живота, забравят, че са се влюбили. Всичко забравят. Но аз си спомням. Помня всичко.

Ева извади от джоба на жилетката си снимка, на която беше Регине — в нишата на един прозорец на замъка, — и каза:

— Това е Регине.

Вече нямаше връщане назад. Тя открито се противопостави на майка си. Ева физически усещаше предателството. От вълнението й прилоша. Емерих пое снимката и все така бавно прекоси оранжерията, за да отиде до едно бюро. Доста усилия му костваше, докато отвори заклещеното чекмедже. Започна да рови и тършува. Червата на Ева й изпращаха ясни сигнали. Нямаше много време до момента, в който глауберовата сол щеше да разгърне решителното си въздействие. Тя вече обмисляше как да се оттегли. Едва ли щеше да издържи до стаята. Къде бяха санитарните помещения на партера? Емерих най-после намери каквото търсеше — очилата си. По гърба на Ева изби пот. Лечебно гладуване и детективска дейност — много лоша комбинация. Колко можеше да продължи това?

Емерих се омота в синджирчето на очилата. Хайде пак отначало. Свали очилата, внимателно оправи шнура, пак ги сложи. После започна замислено да приближава и отдалечава снимката от лицето си.

— Хубави очи — каза той и се вгледа любопитно в Ева. — Същите хубави очи.

— Вие ли снимахте Регине? — прекъсна го Ева.

С надеждата да доведе разговора по-бързо до успешен край, тя изстреля с удвоена скорост, съкращавайки половината думи:

— Отдавна. Хиляда деветстотин шейсет и пета.

— Знам, разбира се, че знам — твърдеше Емерих и се обърна към фасула.

„Мълчи, защото нищо не си спомня? Или мълчи, защото имаше нещо, за което не смее да говори?“

— Имала е приятел. Тук в замъка. Или в селото — продължи настойчиво Ева.

Емерих остави кофата си и погледна гневно Ева.

— Госпожица Дорш ви изпраща — каза с негодувание той. — За да ме разпитате.

— Не. Не е така. Става въпрос за мен…

Ева не можа да продължи. Емерих бе заел защитна позиция. Той уви ръце около тялото си, сякаш да се предпази от зъл дух.

— Нямам нищо общо със случилото се онази нощ. Нямам нищо общо с никого от „Дивата патица“. Нито с Вили.

— Но какво се случи в онази нощ?

— Роберта е виновна за всичко. Откакто се появи Роберта, Вили нямаше думата за нищо.

Бяха на прав път. И на погрешен. Защото Ева вече не издържаше. Тя трябваше… да… тоалетната… бързо.

— Не си тръгвайте — извика. — Ей сега се връщам.

Каза това и се стрелна към замъка покрай ужасените индийски патици. Двете звучаха вече съвсем прегракнало. Нищо чудно при толкова материал за клюки.