Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (83)

Глава 82

Два дни по-късно Еди все още беше в Монте Карло. Работеше по разрешаването на проблемите със съпругата си и имаше ново развитие — двамата щяха да си поделят настойничеството над децата. Беше му олекнало на сърцето.

Отиде с колата до Ница, спря на Promenade des Anglais, наведе се през перилата и загледа обсипания с дребни камъчета плаж. Той беше безлюден. Това му се стори божествено и слезе по дървените стъпала, а пясъкът заскърца под обувките му, докато вървеше към морето. Две сергии бяха все още отворени, макар сезонът отдавна да бе свършил. Харесваше му усещането за самота. Прочистваше главата му.

Спря се и загледа как шоколадовокафяво куче скача във водата и после излиза на брега, доволно и безгрижно, наслаждаващо се на забавленията, които животът предлага. Еди забеляза, че няма нашийник, което вероятно означаваше, че е бездомно и няма представа откъде ще дойде следващото му ядене. Но изглеждаше, че точно в този момент кучето не дава и пукната пара за това.

Неочаквано и за самия себе си, Еди реши да възприеме тази философия. Щеше да промени навиците си. Начина си на работа. Света си. Живота си. Еди прозря колко напрегнато е неговото ежедневие.

Подсвирна на кучето. То вдигна глава и го погледна.

— Здравей, момче — каза Еди, а после забеляза, че то е женско. То дотича при него и се спря в краката му. Еди се засмя на глас и се наведе да го прегърне. Козината му беше мокра и пълна с пясък и то изведнъж се отдръпна и се отръска яростно.

— Добро куче! — извика Еди и то вдигна предните си лапи, затанцува около него и залая радостно. Еди бе готов да се закълне, че се усмихва.

Свали колана си, а кучето остана на мястото си, докато го преметне през врата му. После закрачи бързо до него и двамата изкачиха заедно стъпалата към крайбрежната алея. Еди го заведе в кабинета на най-близкия ветеринарен лекар.

— Няма микрочип — каза лекарят. — Няма нашийник. Ребрата му са прекалено изпъкнали, гладен е. Бездомно е, това е повече от ясно.

— Не ми трябва нищо повече — каза Еди.

Изкъпаха кучето, ваксинираха го и го нахраниха и той се върна в хотела. С кучето, разбира се. Уморено, то се отпусна на пода до леглото, а той заговори по телефона.

Али и Рон седяха, удобно настанени, на дивана в тяхната къща, вдигнали на табуретки гипсираните си крака и бяха заети в игра на карти, затова слушалката вдигна Пру. Тя бе по дънки и кафяв пуловер, беше се гримирала, макар и леко. Изглеждаше така, както и се чувстваше — добре. Беше нова жена, всъщност. Само ако знаеше каква да бъде следващата й стъпка, всичко щеше да е наред. Неясното бъдеще я плашеше.

Вдигна слушалката на петото иззвъняване.

— Къщата на семейство Перин — каза.

— Пру?

— Еди?

— Имам нещо да ти покажа — каза той.

— Надявам се да е нещо красиво.

— Прекрасно е. Всъщност, ще го доведа да те запозная с него.

— Него?

— Глупаво шоколадовокафяво куче, точно като Лавли. Не е лабрадор, но има такава жилка. Намерих го на плажа и сега спи в стаята ми тук, в хотела. Може ли да го доведа да се запознаете утре?

Сърцето й подскочи от радост, Пру закри слушалката с ръка и извика:

— Али, може ли Еди да доведе новото си глупаво куче на гости утре?

— Разбира се! — извика Али в отговор. — Колкото сме повече, толкова по-весело е. — Погледът й срещна този на Рон, тя повдигна вежди и запита: — Възможно ли е в това да има и нещо повече?

Рон се усмихна широко.

— Възможно е. Искам да кажа, защо иначе един мъж ще води кучето си да го запознае с някоя жена…?