Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (45)

Глава 44

Мак и Съни бяха в стая хиляда и едно, потънали дълбоко в пухеното легло, застлано с ментовозелени копринени чаршафи и дръпнали завесите му, откъснати от целия свят. Съни си помисли, че двамата сами е много различно от сама. Двама беше съвършено.

Езикът на Мак се спусна бавно от устните й към стегнатата й извита шия. Пръстите му описваха кръгове около настръхналите й коралови зърна, после дланите му се спуснаха по дългото й златисто тяло — нейното така сладостно познато и така прекрасно златисто тяло — и накрая я повдигнаха към устните и езика му.

Чу я как се засмя щастливо. Вдигна глава. Тя се смееше.

— Съжалявам — каза тя запъхтяно, сякаш бе тичала. — Наистина съжалявам, не исках да се смея, но е толкова… — Смееше се така силно, че трябваше да зарови глава във възглавницата, за да заглуши звуците.

Той седна и я загледа втренчено.

— Какво? — запита озадачен.

— Какво какво? — Гласът на Съни достигна до него заглушен от възглавницата.

— Никога преди не ми се е случвало такова нещо — каза Мак. Гласът му издаваше, че е наранен.

— Ха, ха, ха! Защото никога не си се любил с жена, която е така луда от щастие.

Съни притисна възглавницата към гърдите си. Очите й бяха светнали, засмени. Като видя помръкналото му лице и също така помръкналия му член, прехапа устни, за да спре напиращите в гърлото й звуци.

— Извинявам се — каза и протегна ръка към него. — Бях така щастлива в онзи момент, така благословено не „сама“, а с теб. О, Мак, толкова силно съм влюбена в теб, че искам да се смея от щастие, макар и в неподходящи моменти. Не знаеш какво преживях без теб.

Той я взе в прегръдките си и легнаха един до друг.

— О, да, знам. И още отсега ти казвам, че никога повече няма да ти позволя да ме изоставиш.

— Не трябваше да ми позволяваш да те напусна — възрази тя. — Трябваше да кажеш: „Дори не си помисляй да ме напуснеш, Съни Алварес, защото мястото ти е при мен“.

— Казвам го сега.

Тя отдръпна лицето си от неговото.

— Кажи го — настоя. — Кажи го сега. Закълни ми се.

— Кълна се — каза Мак. — Ти си любовта на живота ми и никога няма да ти позволя да ме напуснеш.

— О, господи, о, господи. — Тя се отпусна, успокоена, в прегръдките му. Вече не се смееше. Всеки от тях погледна дълбоко в очите на другия. — Никога повече няма да бягам от теб.

— Предполагам, това означава, че трябва да сключим брак.

Съни преметна единия си дълъг загорял крак през тялото му и го придърпа към себе си.

— Може би — каза. — Може би ще се омъжа за теб, а може би няма.

— Но аз съм твой. — Постави длани под тялото й. Членът му отново се бе втвърдил и бе готов за нея и за всичко, което тя щеше да поиска. — Аз съм твой сексуален роб — прошепна с лице, наполовина скрито под лъскавата й черна коса, заровено в шията й. — Прави с мен каквото пожелаеш.

Съни отново започна да се смее и този път Мак се засмя с нея.

— О, господи, обичам те — каза тя. — Винаги ме караш да се смея.

Мобилният му телефон, оставен върху стъклената масичка за кафе, зазвъня. Съни вдигна поглед. Видя стола, на който Мак бе преметнал панталона си до нейните пола и пуловер. Обувките му бяха до вратата до ботушите й, черното кожено яке бе преметнато през облегалката на друг стол, дантелените й бикини лежаха на пода, сутиенът й бе захвърлен върху масичката за кафе, до телефона му.

— По-добре е да отговориш — каза. — Винаги го правиш.

— Не и този път — отвърна той. И устата му завладя нейната, а тялото й бе обзето от онези наелектризиращи тръпки, които я караха да вибрира.