Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (17)

Глава 16

Али и Пру бяха успели да пристигнат в първоначално определения ден и се канеха да изненадат Съни.

— Чуй ме, Пру — каза Али, докато, хванала приятелката си за ръката, я дърпаше през летището в Ница. — Ти си в Южна Франция. И ще се срещнеш с най-скъпата на сърцето ми приятелка, жена, която не толкова отдавна ми спаси живота — тогава, когато ме дебнеше убиец.

— Четох за това в „Ню Йорк Таймс“ — каза Пру, останала без дъх. Пуфтеше задъхано и се опитваше да догонва Али, която бързаше напред. — За бога, Али, малко по-бавно!

Али закрачи с нормална бързина. Навикът да галопира й бе останал от времето, когато все се опитваше да убегне на папараците. Те я дебнеха и улавяха дори сега, когато вече не беше филмова звезда. Е, ако се изключат двете малки роли, които бе изиграла тук, във Франция. Вече започваше да харесва сценариите на френските филми и да се възхищава на режисьорите. Странно, тези два филма намираше за най-хубавите и смислени в своята кариера, макар че сега истинската й „любов“ бе лозето й. И Рони.

Милият Рон Перин, съпругът й, който бе готов да се откаже от всичко, за да я направи щастлива, да я обича. Рони бе единственият, който можеше да я накара да се почувства отново като младо момиче, каквото беше, когато я бе срещнал той и й бе помогнал да се изкачи по стълбицата на успеха. Да, това бе преди повече от двайсет години. Той беше копеле, но тя го обичаше.

Тази вечер се беше обадила на Рони, който, тъй като частният му самолет „Чесна“ бе на ремонт в сервиз, незабавно им беше поръчал малък самолет и им бе осигурил директен полет до Ница. Беше казал, че не си струва да изкарва големия самолет за толкова кратък полет, макар че би го направил, ако тя настоява. Али не бе настояла. Тя искаше само да стигне до Съни възможно най-скоро. И ето ги тук по-рано, отколкото Съни ги очакваше.

Непрекъснато си повтаряше, че не е възможно Съни да е напуснала Мак, че никога не би го направила. Мак и Съни бяха двойка, наистина влюбени един в друг в най-добрия смисъл на думата. Съни бе сексапилна, забавна и умна, караше „Харли“, имаше магистърска степен от „Уортън“ и собствена компания за връзки с обществеността. И обичаше Мак Райли до смърт. Така бе от мига, в който се бяха срещнали на парти в Малибу и погледите им се бяха кръстосали през стаята. Мак също се бе влюбил в нея веднага. Той обичаше своята Съни дори повече, отколкото обичаше кучето си Пират, а това вече говореше много. Мак с радост би умрял за Съни, но не бе готов да се откаже от разследванията, от грижата си за жертвите на престъпления, да им помага, да открива убийците, да събира отново изгубени души в телевизионното си предаване… да разследва престъпленията, от които другите са се отказали.

— Мисля, че той се страхува от обвързване — каза Али на Пру, докато вървяха към редицата чакащи лични автомобили, чиито шофьори държаха табелки с имена.

— Кой? — запита Пру, благодарна за минутката отдих. Беше увеличила значително теглото си през последните няколко месеца и вече не се чувстваше като самата себе си. Струваше й се, че живее в нечие чуждо тяло. Дори косата й вече не изглеждаше като нейната. Лицето й приличаше на пълната луна, която се виждаше през стъклената врата и осветяваше в сребристо Ривиерата.

Какво правеше тя тук, на Ривиерата, земята на банските костюми и хубавите, сексапилни жени и дори още по-горещите мъже? Защо просто не бе казала на Али, че ще си остане у дома, а не да се разхожда из изискания курорт Монте Карло, облечена в този противен кафтан? Е, дрехата бе мека, изработена от фина коприна и кадифе, но в нея тя изглеждаше точно такава, каквато беше — приятелката с наднорменото тегло на бляскавата филмова звезда.

Но нали точно затова Пру се бе обадила на Али. Тя инстинктивно знаеше, че Али ще успее да й помогне. Али винаги е била красива — дори като дете в гимназията бе истинска красавица. И как само мразеше нахаканите момчета от малкия град, които непрекъснато я ухажваха, правеха й неприлични предложения, а после, отхвърлени, говореха за нея лоши неща, за които Пру знаеше, че не са истина. Али беше „чиста и девствена като току-що паднал сняг“, както гласи поговорката. После сключи неудачен брак с богат възрастен мъж, а по-късно, унижена и огорчена, се разведе и продължи напред. Тогава Пру бе изразила надеждата си, че в бъдеще я очакват само хубави неща и че тя на всяка цена ще бъде щастлива. И Али, ако се изключат малкото нещастни моменти в кариерата й и във връзките й с мъжете, бе успяла. Обаче нещата не се бяха развили толкова добре за Пру.

— Ето го и него! — Али махна с ръка на шофьора, който държеше табелка с името „Перин“, и той побърза да вземе чантите им. Тази на Али бе малка, а на Пру — голяма. Светкавиците на фотоапаратите на папараците блеснаха в лицата им и Али отново сграбчи Пру за ръката и буквално затича нататък.

Пру седна с благодарност в колата, като подпъхна дългата си пола под краката си, които бяха единствената нейна част, останала слаба и стройна. Все още имаше хубави крака, макар че сега бяха скрити като всичко останало. Мразеше този червен кафтан, който трябваше да е в тон с Коледа, но сега само й напомняше за сос от боровинки. А и със сигурност не подхождаше на цвета на кожата й, която бе станала прекалено розова.

— Утре ще ти купим нови дрехи — каза Али и се обърна да я погледне.

— Ха! Едно одеяло от онези, с които завиват конете, ще ми свърши работа, струва ми се.

— Е, поне ще бъде в приятни цветове! — засмя се Али и Пру, винаги готова да заплаче от самосъжаление, откри, че се смее заедно с нея.

Пру свали прозореца и подуши въздуха.

— Мога да се закълна, че подушвам жасмин.

— Така е — съгласи се Али.

Пру отново подуши въздуха.

— Но нали е декември?!

— Но това тук е Ница, една от цветарските столици в света. Тук има растения и цветя, каквито никога няма да видиш в Щатите по това време на годината. О, Пру, това място, Ривиерата, Лазурният бряг, както и да го наречеш, е специално. Притежава магия, която може да излекува всички болести. Кълна се, че може, както се казва в Библията, да излекува душата. Повярвай ми, Пру, повярвай и в себе си, защото ще си тръгнеш оттук като нова жена.

Пру поклати глава. Беше предпазлива. За нея вече нямаше полети и красиви дрехи. Съпругът й я бе измамил, беше я изоставил заради друга жена. Тя вече не хранеше надежда, че ще намери някой друг, който да я обича, защото бе толкова дебела и грозна. О, господи, никога повече нямаше да бъде обичана! Никога вече нямаше да спи в прегръдките на мъж, да познае интимността на твърдо мъжко тяло до своето.

— Това няма да се случи — каза твърдо.

— Имай ми доверие. — Али я погледна, без да я докосне. Не искаше Пру да избухне отново в сълзи. Не и сега, когато колата вече спираше пред хотела и млади мъже в бели униформи се спуснаха да им отворят вратите.

— Добре дошли в Монте Карло — каза портиерът. — Добре дошла отново, мис Рей.

— Мадам Перин — поправи го с усмивка Али. — И благодаря.

Нямаше нужда да се регистрират. Самият управител, в костюм и папийонка, отиде да поздрави Али.

— Дадохме ви апартамента на последния етаж, мадам Перин. Очарователен е и мисля, че ще ви хареса.

— О, много мило от ваша страна! — Али благодари с усмивка. Все още се държаха с нея като с филмова звезда, въпреки че се бе „пенсионирала“ от Холивуд.

— Гледах последния ви филм, френския, „Les Etrangers sur la Plage“. Играта ви беше много добра.

Али кимна и отново благодари.

— Много се радвам, че ви е харесал.

Като влязоха в апартамента, Пру се огледа изумена и възкликна, че той е просто великолепен.

— Трябва по-често да пътувам с теб. — Излезе на терасата, която обграждаше целия апартамент. Внезапно, тишината отново бе прорязана от острия рев на полицейски сирени и линейки. Управителят се извини.

— Има някакви проблеми в Монте Карло тази вечер. Обрали са известна бижутерия. Много съжалявам. Това никога не се е случвало тук.

— Била съм в Ню Йорк — каза Пру. — Свикнала съм с това.

Но Али не беше. Сега тя бе провинциално момиче — такова, каквото винаги бе искала да бъде. Обожаваше пълната тишина на нощите в провинцията — тишина, която, ако останеш неподвижен и се заслушаш, се изпълня с различни звуци: шумоленето в тревата, гукането на гълъб, шепота на вятъра в клоните на дърветата, тихия звук от падането на листата върху земята. В провинцията, както се бе оказало, никога не бе съвсем тихо.

Али запита управителя за номера на стаята на Съни. Той й го даде и я информира, че доколкото му е известно, мадам Алварес е в бара.

— Има компания.

Али се запита кой ли е въпросната компания. Нима Мак я беше изпреварил? Ако бе така, вероятно Рон му бе казал къде е Съни. По дяволите, Рон не биваше да прави това. Трябваше първо тя да говори със Съни. Сега шансовете да разбере истината бяха сведени до нула.

Обърна се и погледна Пру, която бе все още на терасата в този ужасен червен кафтан, който би могъл да загърне и жена, два пъти по-дебела от нея. В куфара, на Пру сигурно имаше също такива огромни дрехи, достатъчни за месец отсъствие от дома.

Сви рамене. В момента спорът за дрехите не бе приоритетът в дневния ред.

— Хайде, Пру! — извика. — Напудри носа си и среши косата си. И се наметни с това. — Подаде й тънък прозрачен шал, изтъкан от най-фин кашмир в светлосив цвят, за който Али се надяваше, че ще смекчи яркостта на кафтана с цвят на боровинки и неприятния розов оттенък на кожата на Пру.

— Къде отиваме? — Пру гледаше със съмнение сивия шал. Беше се надявала да вземе душ и да поръчат храна в стаята.

— Нямаме време за спорове — каза Али, облече черна жилетка върху тениската и я закопча чак до врата си. С русата коса, прибрана в конска опашка, черните панталони и обувките с равни подметки, изглеждаше като осемнайсетгодишно момиче.

— В бара.