Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (35)

Глава 34

Когато Маха Мондрагон беше в своя дом с бели колони, които му придаваха вид на дворец, в Мумбай, на западното крайбрежие на Индия, град с население над четиринайсет милиона, тя имаше цяла армия слуги, които да се грижат за всекидневието й. Сега обаче сама почистваше и подреждаше апартамента си в хотела преди идването на камериерките.

Мумбай, където живееше, откакто се бе родила преди трийсет и осем години и който някога бе известен като Бомбай и всъщност още биваше наричан така от много от жителите си, беше любимият й дом, макар че наскоро бе купила по-малка, модернизирана къща в лондонския квартал „Кенсингтън“, не много далеч от „Хародс“ и в удобно съседство с големия магазин „Харви Никълс“. Купуваше всичко оттам. С изключение на храната, разбира се. По нейно мнение, все още нищо не беше по-добро от отдела за храни на „Хародс“, нито дори „Фортнъмс“, особено сладкарските им изделия, артистичните малки melanges от шоколад и малини върху основа от сметана и яйчен крем. Слабостта на Маха беше шоколадът, макар че строго следеше теглото си. Но факт беше, че предпочиташе шоколада пред хайвера, независимо че можеше да пие шампанско с абсолютно всичко.

Прекрасните й бижута бяха все още върху масата в трапезарията. Тя ги обви отново в черното кадифе и ги върна в платнената чанта, като ги постави върху някакви други неща, също обвити в черно кадифе. Дръпна ципа, заключи чантата и я вдигна от масата, като направи гримаса заради голямата й тежест.

Независимо докъде пътуваше, Ню Йорк или Токио, Маха винаги отсядаше в луксозни хотели. Нямаше да изглежда добре, ако жена, търгуваща с такива красиви и скъпи бижута като нейните, се задоволяваше с по-малко великолепие. Според Маха, луксът винаги говореше за качество — като например тя живееше едва ли не в дворец, защото продаваше бижута от висока класа. Надяваше се скоро да се премести завинаги в Ню Йорк. Всъщност дори вече бе избрала жилище в район, където всички „качествени“ хора живееха или искаха да живеят. От години си блъскаше главата как да постигне тази своя амбиция и се гневеше на онези свои служители, които не проявяваха достатъчно енергия, ум или кураж да доведат докрай онова, което тя искаше от тях.

Маха отдавна бе решила, че в нейната работа невинността е най-доброто качество, което може да притежава една жена. И Съни Алварес притежаваше точно това качество.

Екзотичните бижута на Маха вече се продаваха в скъпи бижутерии и бутици от Токио до Париж. „Хародс“ й бяха отказали с думите, че са прекалено крещящи и безвкусни за техните клиенти — нещо, което бе изненадало Маха, тъй като много индийци живееха в Лондон. Дизайнът на всичките й бижута беше на майсторите от Раджастан и те се продаваха навсякъде, където имаше туристи. Но колкото и пари да изкараше, на нея винаги й се струваха недостатъчно.

Тя вдигна захвърлените опаковъчни торбички, както и хартиите, разпръснати по пода след развиването на вчерашната им „плячка“, и ги хвърли в кошчето за боклук. С гримаса на отвращение, хвърли там и червилото и фасовете на Шарън, последвани от хартиените кърпички. Жената имаше силна хрема и според Маха дори не трябваше да я допускат на двайсет метра разстояние от апартамента й в хотела. Обаче тя не можеше да направи нищо по въпроса.

След това провери гардероба и отбеляза, че огромните й чанти и двата куфара са все още заключени и че дрехите, които имаше намерение да носи тук, в Южна Франция, са грижливо изгладени и подредени по закачалките, саритата — сгънати внимателно по рафтовете, а обувките — подредени в права редица най-долу. Марката „Луботен“ бе прекалено обикновена за Маха. Нейните обувки бяха изработени на ръка и специално за нея от единствен по рода си обущар от Милано, където тя ходеше два пъти в годината, за да подбере своите модели от новата колекция. Да, за нея „Луботен“ бяха просто търговска марка.

Влезе в огромната баня с мраморни плочки и започна да подрежда козметиката и парфюмите си — всъщност благовонните си масла, донесени от Индия, които тя намираше за по-леко парфюмирани и по-подходящи за изтънчения й вкус. Подреди ги в права редица върху чиста хавлия — нещо, което камериерките обикновено правеха, но тя ги беше предупредила, че предпочита да се погрижи лично. Не искаше техните ръце да докосват личните й вещи.

В редицата стоеше и черната очна линия, с която тя подчертаваше очите си, бронзовата пудра със златистия прашец, която поставяше на скулите си, и основата за грима й, овлажняваща кожата и почти лишена от цвят, и двете червила, които използваше — едното с богат вишневочервен цвят, а другото — бежово — в зависимост от цвета на сарито си.

Маха обличаше сари само вечер и за деловите си обяди, на които се очакваше да изглежда примамливо екзотична. А през другото време носеше бяла ленена блуза, черни панталони и късо черно сако, както и красивите си обувки, изработени без излишна показност и с токчета, които й позволяваха да стъпва елегантно. В по-топлите дни обуваше сандали, обсипани с тюркоази и други скъпоценни камъни, а през зимата — елегантни боти до глезена. Почти никога не обличаше пола, тъй като бе израснала в общество, в което благоприличието изискваше краката на жената да са скрити.

Маха вече не даваше и пет пари за тези правила. Просто си бе изработила свой стил на обличане, който, както и предпочитаните от нея цветове, беше лесен за поддържане при пътуване. Черно-белите варианти на дрехите например стопяваха всичките й тревоги какво ще облече, тъй като частите на дрехите бяха лесно заменяеми. Но вечер винаги добавяше малко цвят — леко шумолене на копринен шифон, проблясването на изключително бижу и понякога дори на цвете, орхидея или хибискус, чиито цветове отразяваха блясъка на черната й коса, строго прибрана зад красивите й уши.

Маха Мондрагон бе истинска красавица и го знаеше. Бе също така елегантна, истинска дама. Успяла жена, издигнала се от бедните мръсни квартали на Мумбай и стремяща се към още по-голям успех, който щеше да й помогне да осъществи мечтата си — да влезе във висшето общество, което до този момент успяваше да съществува и без нея. И тя знаеше, че Съни Алварес може да й помогне. Беше съвсем просто: Съни имаше нужда от нея, а тя имаше нужда от Съни. Как би могъл да се провали подобен план?