Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (27)

Глава 26

Мак дълго стоя под силната струя на душа, навел глава, за да приеме ударите на водата, неговото наказание за момента, а водата се плъзгаше по слабините му, хладна и освежаваща. Но все пак не успяваше да отмие сковаността и умората от дългото пътуване, мъката от отдръпването на Съни и тишината в стаята, която, ако Съни беше тук, щеше да тъне в хаос и да пулсира от живот.

Телевизионното предаване на Мак не бе просто „работа“. То носеше на нуждаещите се и отчаяни хора удовлетворение, което не биха могли да намерят никъде другаде, изгубени сред полицейските папки и бюрокрация, след като любимите им близки бяха станали жертва на някой психопат или студенокръвен убиец.

Вярно бе, че работата му пречеше на личния му живот, както вероятно и тази на отдаден на професията си хирург, защото, както и при пациентите, той трябваше да е там, когато имаха нужда от него. Дълги часове, прекарани далеч от любимите хора, бяха част от това. И, да, той обичаше и ценеше онова, което правеше. И вярваше, че връща справедливостта в живота на хората, отказали се вече от всякаква надежда. Приключване на случая бяха думите, които най-добре характеризираха предаването на Мак.

Той имаше, също така, своята дневна работа, както я наричаше Съни. Тогава го наемаха хора в беда като Рон Перин, който му се бе обадил, когато бе обвинен в убийство. Мак се бе впуснал в разследване на случая и бе открил избягалата филмова звезда Али, подстригала късо и боядисала кестенява красивата си руса коса, скрила зад огромни слънчеви очила тюркоазните си очи; бе открил още, че тя е в опасност, както и кой е истинският убиец. Имаше още много хора, които имаха причина да му благодарят и той бе станал известен заради предаването си и широката публичност като „холивудския частен детектив“.

Мак винаги се усмихваше, като чуеше това. За него, словосъчетанието „частен детектив“ се използваше във филмите и в романите на Реймънд Чандлър, както и в случая на убийството, известно като „Черната далия“, и, въобще, филми и произведения от трийсетте, четирийсетте и дори петдесетте години на двайсети век, когато частните детективи са носели широкополи шапки и свободни костюми с широки подплатени рамене. Стил, доста далеч от избелелите тениска и дънки на Мак и дори от мекото черно кожено яке, което му бе купила Съни с думите, че е „Долче и Габана“, след което се бе засмяла на забележката му, че той винаги е мислел „Долче и Габана“ за името на италиански сладолед. Ето, по този начин Мак научаваше за света на висшата мода.

Той не се главозамайваше от успеха и продължаваше да живее в дървената си къща с една спалня, чиито прозорци гледаха към Тихия океан, с „фоайето“ от само един и половина квадратни метра, с малката дневна, чиито плъзгащи се врати се отваряха към дървената веранда, под чиито греди вълните на разбеснелия се океан понякога нахлуваха, със стария диван, където се излягаше на спокойствие кучето Пират, неговият най-добър приятел, е, освен когато не се разполагаше в леглото му, където особено обичаше да спи и похърква, но, хей, Мак обичаше Пират и бе сигурен, че той никога не би могъл да направи нещо лошо. Макар че понякога му се искаше да се нахвърли на Тесоро. Малката чихуахуа със сигурност заслужаваше да бъде ухапана по изисканото задниче просто за да си знае мястото и да не скача върху гърба на Мак с извадени нокти, докато той люби Съни.

Мак спря водата, подсуши се с бързи движения, после се загърна в хотелския плюшен халат, който бе прекалено голям за него. Не си направи труда да погледне часовника на нощното шкафче. Бе изгубил представа за времето някъде между Малибу и Монте Карло. То вече нямаше значение.

Отвори стъклената врата и излезе на терасата. Същият студен вятър, който бе накарал Съни да затрепери, накара космите на ръцете му да настръхнат. Облегна се на перилата и се загледа в посоката на все още светещите халогенни лампи на мястото на престъплението. Съжаляваше за убитата жена — живот, отнет заради чанта диаманти.

Предполагаше, че точно в този момент частният детектив от роман, написан през петдесетте години на двайсети век, ще запали цигара, ще всмукне дълбоко и изведнъж ще прозре кой е злодеят. А лошите момчета ще изникнат също толкова внезапно и ще насочат револверите си към него, докато той им разказва кой и как точно е извършил престъплението. Накрая, частният детектив винаги печелеше играта.

Не и той, не и този път обаче. Въпреки приятелството си с инспектора и съчувствието, което изпитваше към жертвата, Мак не се интересуваше от обира.

Цялото му внимание, всичките му чувства, животът му… бяха фокусирани в усилието да си върне Съни. Макар че Пират също му липсваше.