Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (58)

Глава 57

Прага.

Късно на следващия ден — много по-късно, отколкото очакваше — Мак пристигна в Прага и откри, че го чака съобщение. Полетът му имаше огромно закъснение. И дори по-лошо. Бяха се качили на борда и останали в безжизнения самолет, докато отвън мъже в оранжеви гащеризони работеха съсредоточено върху двигателите. След два часа свалиха пътниците от самолета, нервите им бяха изопнати и нямаха търпение да открият кой е следващият полет до Париж. Но им предстоеше още дълго забавяне. Със сигурност му липсваха Рон и неговата „Чесна“.

Мак имаше късмет да получи едно от последните места за полета пет часа по-късно и в резултат кацнаха късно в студената Прага. За щастие, той имаше само ръчен багаж и не му се наложи да чака като другите пътници, чийто багаж най-вероятно все още бе в самолета, с който щяха да летят първоначално. Определено си имаше преимущества да пътуваш с малко багаж, макар че, ако се опитате да го кажете на Съни, докато си опакова нещата, ще срещнете вироглаво упорство.

— Просто трябва да взема тези обувки — щеше да ви каже тя и да ги притисне към гърдите си, а черните й очи щяха да мятат мълнии. — Трябва да разбереш, Мак, че една жена има нужда от обувки.

— Но шест чифта? — спомни си, че се оплака той, когато преди година тръгваха за ваканцията си на Ривиерата. Той си въобразяваше, че ще се разхождат облечени спортно и по джапанки, но не бе предвидил нуждата на Съни да облича красиви дрехи. А тя изглеждаше така страхотно в тях, че той нямаше сърце да се оплаче, докато двамата чакаха багажа им да пристигне на летището дълго след като другите вече бяха забравили за това.

Къде, по дяволите, беше Съни? Али не му казваше нищо, Рон също мълчеше, макар Мак да предполагаше, че и двамата са в течение на нещата.

— Ще ти кажа аз, когато се върна — беше го уверила Съни. Сега, седнал в прекалено топлото такси на път към непознатия пражки хотел, Мак осъзна, че трябваше да настоява тя да му каже. През целия път усещаше безпокойство. А после получи и съобщението на Рон. То бе оставено на телефона в стаята му, защото Рон не бе успял да се свърже с него на мобилния му. „Паднах от проклетия кон. Вината е моя. Счупих си крака“, гласеше то.

Мак провери колко е часът. Беше девет и половина вечерта. Същото, както и във Франция. Огледа стаята. Не му се нравеше особено. Беше същински кич с тези кувертюри и пердета на цветя и тъмнозеления килим. Миришеше на мухъл. Приличаше на къщата на бабата от лоша приказка. Надникна в банята. Душът изглеждаше добре.

Съблече якето си и седна в края на леглото с мобилния телефон в ръка. Рон отговори незабавно.

— За времето, което ми отне да стигна до Прага — каза Мак уморено, — можех да стигна до Австралия.

— В Австралия е по-слънчево — отбеляза Рон. — Аз съм hors de combat, както казват.

— Кои са „те“? — запита Мак и двамата се засмяха.

— Съжалявам, приятелю — каза Мак, вече сериозно. — Грижи се за себе си. Е, ако ти не го направиш, винаги имаш Али. А аз ще си приготвя сандвич, защото като че ли цял ден не съм слагал нищо в уста. И докато мисля за това, струва ми се, че едно питие също не е лоша идея. Питам се дали има бар в хотела.

Огледа отново стаята с мебелите на баба.

— Господи, ако има, готов съм да се обзаложа, че ще има музиканти, облечени в народни носии, ще свирят на акордеон и ще пеят на непознат за мен език.

— Радостите на пътуванията в чужбина — каза Рон. — Обади ми се утре и ми разкажи за циганката.

— Ще го направя — обеща Мак.

Не бе сгрешил за акордеоните, а само за народните носии. Предположи, че е забравил в кои страни музикантите обикновено носят народни носии. Но бирата бе студена, сандвичът — горещ, а сервитьорката му се усмихваше приятелски.

След по-малко от час се бе нахранил, бе взел душ и спеше дълбоко в леглото, което му напомняше за бабината къщичка от вълшебна приказка.

 

 

Чешката република през зимата никак не прилича на Калифорния и дори на Монте Карло, където топлият бриз омекотява въздуха, слънчевата светлина позлатява боядисаните в пастелни цветове сгради, а красивите жени полюшват бедра, защото се чувстват секси в късите си поли и високи ботушки. В Прага зимата е студена и сурова. Небето е сиво, а студът лепне по кожата. Мак потрепери. Градът бе красив, но в онзи момент Мак нямаше очи за него. Пътуваше към дадения му адрес в Новия град, както се казваше кварталът, към апартамента на циганката, чието име бе Валерия Винская. Бе готов да заложи и последния си долар, че това не е истинското й име, но Валерия бе танцьорка и вероятно благозвучното име й бе необходимо за кариерата.

Тя твърдеше, че е „международна актриса“ или поне бе така по думите на инспектора, което означаваше, че ходи където пожелае и прави каквото иска. Престъплението бе нейният свят. Досега бе извършвала само дребни престъпления — улични кражби, незначителни изнудвания, успешни измами на съпрузи, принудени да се разделят с портмонетата си, докато спят. Най-големите й удари бяха автомобилни кражби. В тях участваха групи от цигани, които откарваха откраднатите автомобили до някой склад, разглобяваха ги на части, а после ги продаваха зад граница.

Валерия успяваше някак си да свързва двата края, но сега като че ли бе ударила джакпота. И както при всички дребни крадци, парите изгаряха джоба й. Изпитваше нужда да ги харчи бързо и неразумно — за дрехи, кожено палто, приятел. Временен, разбира се, но в живота на Валерия никога не бе имало постоянна връзка.

Апартаментът беше на безлична улица, застроена със сиви циментови сгради с еднакви фасади, малки прозорци и нито един сенник, който да добави малко чар. Входът бе препречен от желязна решетка. Мак знаеше, че апартаментът на Валерия е на първия етаж. Не се бе обадил предварително, за да си уговори среща. От опит знаеше, че изненадата е най-голямото му преимущество. Разбира се, дали тя щеше да му отвори вратата бе нещо съвсем различно. Разчиташе, че името на инспектора ще има нужното въздействие.

Натисна звънеца, загърна се по-плътно в дългото черно палто и зачака. За негова изненада му отговориха веднага.

Не разбра онова, което тя му каза на чешки, но въпреки това се представи. Беше му известно, че тя говори английски, и я увери, че трябва на всяка цена да я види.

— Защо?

Гласът й бе дълбок. Мак с усмивка си помисли, че точно така звучат гласовете на циганките във филмите. Каза й, че е приятел на инспектора. Настъпи дълга тишина. После:

— Защо?

— Ще ми е много по-удобно, ако разговаряме вътре — каза той и потрепери от студ. — Тук е адски студено.

— А аз винаги съм предполагала, че в ада е горещо — засмя се тя, после каза: — Аз те виждам и сега, докато разговаряме.

Мак вдигна поглед и видя черна сянка в прозорчето, след това се отвори предпазната желязна врата.

Той се озова в тясно фоайе, чиито стени бяха боядисани в неприятния зелен цвят на държавните учреждения и болници. Полилеят блестеше ярко и изглеждаше толкова не на място, колкото и шепа диаманти. Чу шум от отваряне на врата и се обърна. Очакваше да види мургава жена от ромски произход с дълга черна коса, огромни златни обеци и широка многоцветна пола. Но пред него стоеше млада жена, още ненавършила трийсет, дребна и с къса черна коса. Гледаше го през падналия над очите си гъст бретон, който бе по-светъл на цвят. Помисли си, че е сив. Беше облечена в дънки и дебел сив пуловер.

— Мак Райли — каза той и тръгна към нея с протегната ръка.

Тя не я пое.

— Знам — каза и отстъпи назад, за да може той да влезе.

Озова се в едно помещение с обособени различни кътове: розови стени, малка кухня в единия ъгъл, розова завеса, която отделяше душа от черния разтегателен диван, покрит с омачкани чаршафи. На отсрещната стена имаше рафтове, на които бе поставен малък телевизор. Не се виждаха книги. Под прозореца стоеше малка масичка. Беше единственият прозорец в този апартамент студио. Затворена врата скриваше тоалетната, както предположи Мак, цяла една стена бе заета от закачалки с дрехи, сред които имаше и цигански поли в червено и черно, каквито бе очаквал да види, както и обикновени всекидневни тоалети. Кожено палто, за което той предположи, че е от норки, заемаше последното място в редицата. Изглеждаше ново и много скъпо.

— Превъзходно палто — каза той с възхищение.

Тя сви рамене.

— Кажи защо си тук.

— Имаш ли нещо против да си сваля палтото? — Мак се огледа, без да бърза. Не искаше да пропусне нищо.

— О, много лошо! Забравям възпитанието и добрите си маниери! Нека аз взема палтото ти, Мак Райли. Мога ли да ти предложа питие? Сливовицата върши чудеса в студен ден като този. Стопля дори върховете на пръстите или поне така съм чувала.

Светлосивите й очи му се присмиваха, докато той премяташе палтото си през облегалката на единия от двата стола, наредени около кръглата маса, покрита с розова покривка с ресни. Неочаквано изпод нея се показа котенце. Сребристосиво, на места с малко по-тъмни петна и с черни пръстенчета по опашката.

— Красавица — каза Мак и протегна ръка да го погали. Котето изсъска и се хвърли към него.

— Може да те нарани — каза Валерия с усмивка. — Точно както и една жена.

Пред овалната стъклена масичка за кафе, излязла сякаш от шейсетте години на двайсети век, бяха поставени два фотьойла. Черни, което бе приятно разнообразие след розовия цвят. Мак извади хартиена кърпичка от джоба си и попи кръвта от драскотините, нанесени му от котенцето. Настани се в един от фотьойлите, а Валерия донесе две малки чашки и седна до него. След което смело го огледа от главата до петите.

— Е? — запита Мак.

Тя се усмихна и изведнъж стана много млада и красива. Виждаше ключиците й дори под дебелия пуловер, а лицето й бе много слабо и бледо.

— Харесва ми това, което виждам — каза. — Да пием за нас, Мак Рали.

— Райли.

Тя сви рамене.

— Мак е по-добре. — Тя флиртуваше с него.

Той каза:

— Валерия, знаеш, че не съм полицай.

— Знам кой си. Излъчват предаването ти и тук.

— Тогава знаеш и защо съм тук.

— Нищо не признавам. — Дребното й личице се сви в кисела гримаса, а погледът й стана твърд.

— Не те моля нищо да признаваш. Искам от теб само информация. Не достатъчно, за да влезеш в затвора, а толкова, че да ми помогнеш да заловя убиеца, който убива без причина. Тази жена вероятно убива заради тръпката, а не за пари или от ревност.

— Което означава, че това не е престъпление от страст — каза тя замислено, пъхна крака под тялото си и отпи от сливовицата или както там се наричаше безцветната течност в чашката й. Погледна го над ръба — цялата само огромни сиви очи и остри ключици. — Много лошо. Престъпленията от страст са единствените, които ме интересуват.

— А любовта? Хайде да поговорим за нея, Валерия.

— Това означава ли, че си влюбен? — Големите й очи изразяваха интерес.

— Въпросът е много личен. — Мак бе достатъчно умен, за да отговори или да пие от сливовицата.

— И аз имам лични причини да питам.

Знаеше, че не трябва, но въпреки това запита:

— И какви са те?

— Намирам те много привлекателен, мистър Рали.

— Райли. И името ми е Мак.

— Като макарони със сирене.

— Маккензи, всъщност.

— Не пиеш, Маккензи. Да не би да мислиш, че съм сипала отрова в питието?

Тя се засмя на глас, когато той вдигна, а после отново остави чашата върху стъклената масичка.

— Не мога да ти се доверя.

Тя кимна.

— Правилно. Аз също не мога да ти имам доверие. Но аз не съм студенокръвна убийца, Маккензи. Това не е в мой стил. Аз съм просто евтина танцьорка, която си изкарва прехраната, където може по света. Циганка съм, въпреки че не приличам на такава, затова ми е по-лесно да получа работа като танцьорка в Полша, Унгария, Германия… Назови който и да е малък клуб, в който и да е малък град и ще знаеш, че съм танцувала в него.

— Не си престъпник, значи.

Тя отпи и го изгледа.

— А ти как мислиш?

Мак се засмя.

— Мисля, че си очарователна. Че обичаш да флиртуваш и че много добре знаеш какво правиш, мис Валерия Винская. И не, не мисля, че си убийца. Но преди да продължиш да отпиваш от сливовицата, нека ти разкажа една историйка, в която ще се говори за обир на бижутерия. И за убийство.

Тя седеше и го слушаше мълчаливо, сгушила се във фотьойла като сива мишчица, а той разказваше за убийцата, облечена в скъпо кожено палто. Само очите й бяха живи, втренчени в пространството. Или поне Мак мислеше така, докато не проследи погледа й. Тогава разбра, че гледа коженото си палто.

— Красиво палто — каза той в последвалата тишина.

— Беше някога — отвърна тя, стана, отиде до редицата закачалки и го облече. Завъртя се пред него, за да я огледа. Беше й прекалено голямо, стигаше чак до пода. — Канех се да го занеса да го поправят — каза. — Но тук няма нито един шивач, на когото мога да го поверя. Ще го откраднат и продадат. Нали това е начинът, по който всички правят пари.

— Крадат, така ли? — вметна Мак.

Тя се отпусна отново във фотьойла и се загърна в меките кожи. Котето дотича безшумно и скочи в скута й, сгуши се и веднага заспа. Мак си помисли, че двете приличат на картинка от детска книжка. Очарователно момиче, сребристо коте и крадено кожено палто.

— Откъде го имаш?

Тя го погледна и сви рамене.

— Висеше в гардероба в един ресторант. Приятелят ми омагьоса за малко гардеробиерката и аз го взех. Като се прибрах у дома, намерих нещо в джоба му. — Сега вече го гледаше със страх. — Пръстен с диамант. Огромен диамант. Жълт, но много красив. Продадох го, но задържах палтото. — Сви рамене. — Точно така се сдобих с него, Маккензи Райли. Аз съм лошо момиче или може би, добро момиче, тръгнало по грешния път. Но не съм убийца.

— На кого продаде пръстена? — запита той, но не получи отговор.

Седяха мълчаливо известно време. Единственият звук в стаята бе мъркането на котето. Сивото небе бе станало още по-сиво. Мак се питаше как издържа тя в това тясно затворено пространство с боядисаните в розово стени, които правеха затвора й по-поносим. Зачуди се какво ли я чака в бъдеще.

— Дай ми името на ресторанта. — Тя отново мълчеше. — Поне името на града. — Тишина. — Само това ли ще ми кажеш? — запита той накрая.

— Да — отговори тя твърдо.

— Което означава, че има още? Знаеш на кого е принадлежало палтото, нали? И чий е бил пръстенът с диаманта.

Може би не знаеше, но ако му кажеше името на ресторанта, той щеше да провери за откраднати кожени палта и да открие собственика. Беше сигурен, че пръстенът с диаманта е част от обира в Париж или от този в Монте Карло. Трябваше да знае на кого го е продала.

Изведнъж тя скочи на крака и му подаде палтото.

— Вземи го — каза. — Не искам да имам нищо общо с него. Вече не го искам. Не искам кръв по ръцете си. Може и да съм крадла, Маккензи, но не съм убийца.

Той взе палтото и го сгъна внимателно. Беше меко като коприна и нежно като жената, която го гледаше сега, а от големите й сиви очи се стичаха сълзи.

— Довиждане, Маккензи — каза, отиде до вратата и я отвори. — Не ми задавай повече въпроси. И не идвай отново при мен.

Той потърси визитна картичка в джоба си, намери и й я подаде, като мина покрай нея. Тя се облегна на рамото му и го целуна бързо по бузата.

— Миришеш приятно — прошепна.

А после вратата се затръшна след него и той отново беше в осветеното от красивия полилей фоайе. Оттам излезе на тъмната сива улица.

Имаше нужда от питие.