Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (46)

Глава 45

Телефонът на Мак продължи да звъни на интервали от по десет минути, но те успяха да го игнорират. Накрая той легна по гръб. Дясната му ръка я обгръщаше, а лявата я галеше нежно по косата. Главата й бе заровена в рамото му, десният й крак бе преметнат собственически през него и меката вътрешна част на бедрото й се притискаше в твърдите му мускули. Това бе любимото й положение на телата им, защото, когато главата й бе на гърдите му, чуваше сърцето му и ритмичното пулсиране на живота и любовта.

Телефонът отново зазвъня като настойчиво жужене на насекомо.

Съни вдигна глава и го погледна. Очите му бяха затворени, а брадичката му имаше синкав оттенък заради наболата брада. Лека усмивка повдигна ъгълчетата на очите му. Тя се наведе и го целуна.

Обожаваше тялото на Мак — дълго, стройно и мускулесто, макар никога да не го бе виждала да тренира, ако се изключеха разходките по плажа в Малибу. Но като се имаше предвид, че понякога ходеше с часове, докато мислеше за следващия си случай, може би те все пак бяха достатъчно добро упражнение за мускулите му.

— Не мислиш ли, че е по-добре да отговориш? — попита тя.

С все още затворени очи, той зарови пръсти в косата й. Притисна отново главата й към гърдите си.

— Защо?

— Мааак… Трябва да отговориш.

— Не, няма. — Той я целуна по рамото, все още потънал до забрава в този сладък миг. — Кожата ти е толкова гладка… — прошепна. — Толкова гладка…

Телефонът спря да звъни. Съни го гледаше предпазливо. Той определяше живота на Мак, а следователно — и нейния. От другия край на жицата винаги имаше беда. Сега тя бе нервна. Ами ако някой беше в опасност? Ако се нуждаеше отчаяно от помощ? Вътрешният глас й нашепваше да не настоява Мак да приеме обаждането; бе получила каквото искаше. Беше с Мак и той не отговаряше на обажданията. Най-после, тя заемаше първо място в живота му.

Телефонът отново зазвъня. Съни вече не издържаше. Изтича и отговори.

С крайчеца на окото си видя как Мак се повдига на лакът и я гледа. Номерът, изписан на екрана, не й беше познат.

— Ало? — каза предпазливо.

— Бих искал да говоря с мистър Райли. — В мъжкия глас се долавяше силна изненада от факта, че му бе отговорила жена.

Тя се върна в леглото и му подаде телефона.

— Защо отговори?

Тя поклати глава. Не знаеше. Отиде в банята и облече гълъбовосивия хотелски халат, след това се приближи до прозореца и дръпна завесите. И остана така, загледана в блещукащите звезди на нощта, която й се струваше така ясна и красива, след като знаеше, че в Париж е студено и е много възможно все още да вали сняг.

Чу Мак да казва: „Здравейте, инспекторе“. С всички сили се опитваше да не слуша. Наведе се, за да събере разпръснатите им дрехи. От джоба на сакото на Мак изпадна жълто-кафяв плик. Вдигна и него. Но снимките се изплъзнаха и разпиляха по пода и изведнъж откри, че гледа някакъв кошмар, останки от женско лице. Разбира се, веднага се досети на кого е.

„О, боже, о, мили боже…“ Покри очи с длани.

— О, не, Мак, моля те, не!

Чу Мак бързо да уверява инспектора, че ще му се обади по-късно. Коленичи пред нея, свали ръцете от очите й и ги стисна силно.

— Не биваше да ги виждаш. Толкова много съжалявам! Бих дал всичко, ако можеше никога да не ги видиш.

Сълзите й капеха върху сивия халат. Той ги избърса нежно.

— Коя е тя? — запита Съни.

— Не питай. Забрави. Остави го зад себе си. Повтаряй си, че няма да се замесим в това. Защото ние наистина няма да се замесим този път.

— Така ли?

— Абсолютно.

— Защо тогава инспекторът ти се обади?

— Помоли ме за помощ. Аз отказах. Разбира се, и без друго не мога нищо да направя. Всичко зависи от brigade criminelle, френската криминална полиция, а не от чужденци като мен.

— Ти си международно известен детектив.

Той смръщи вежди.

— Не е моя работа.

— Това ли каза на инспектора току-що?

— Да.

— Как се е казвала тя?

— Ивон.

— Да, спомних си. Видях снимката й във вестника. Била е хубава млада жена, имала е съпруг и малко дете.

Мак не каза нищо.

— Работела е в бижутерията и са я убили по време на обира — каза Съни. — Лицето й буквално е размазано.

— Точно така, да.

— И ти няма да направиш нищо?

— Дойдох тук, за да бъда с теб.

Съни видя съчувствие към мъртвата в очите му. Знаеше, че както винаги, Мак трябваше да отиде там, където щеше да го отведе истината. Просто така стояха нещата.

— Такава е работата ти. Сигурна съм, че ще можеш да помогнеш.

Мак много добре разбра какво му каза тя. Любовта им ги затваряше в тяхно собствено пространство, до което никой друг нямаше достъп. Взе я в прегръдките си, притисна я към себе си, избърса сълзите й и каза:

— И как бих могъл да работя без помощника си?

Тя успя да се усмихне.

— Искаш да кажеш, че си ме уволнил?

— Облечи се — отговори той. — Ще отидем до prefecture.

След десет минути обаче Мак промени решението си. Съни вече бе видяла снимките, но не искаше да чуе подробностите по смъртта на Ивон. Не искаше тя да се разтревожи още повече.

Съни изглеждаше облекчена, когато й съобщи за решението си.

— Ще отида да намеря Али — каза и го целуна нежно. Двамата бяха в асансьора. После: — Осъзнаваш ли каква голяма част от сексуалния ни живот протича в различни асансьори? — Засмя се и добави: — Ще съобщя добрата новина за нас на Али и Пру. Все пак те дойдоха тук специално, за да ми помогнат. Желая ти късмет! — извика след него, докато той се отдалечаваше.