Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (43)

Глава 42

Мак беше пред хотела, когато чу гласа на Съни. Погледна телефона си с мисълта, че сънува.

Обаче тя бе само на няколко крачки от него. Дърпаше каишката на Тесоро и го гледаше едновременно умолително и твърдоглаво, като че ли решена да не се предаде, макар че много й се иска.

Той отиде при нея, хвана ръката й и я поднесе към устните си. Невидимата стена все още се издигаше между тях.

— Съни, моля те, позволи ми да ти кажа колко много те обичам. — Не й се молеше, говореше спокойно и й го съобщаваше като факт. — Любов като нашата не може просто да изчезне. — Усети как тя стисна ръката му и задиша малко по-спокойно.

— Не — каза тя.

Той втренчи поглед в лицето й и се запита какво ли имаше предвид тя. Дали изразяваше съгласието си, че любов като тяхната не може просто така да изчезне? Как бе възможно да е толкова добър детектив, когато не можеше да разбере какво му казваше любимата в такъв важен момент?

— Помогни ми, Съни, любима — каза и я погали нежно по ръката над лакътя, която тази вечер бе покрита от сиво-лилав вълнен пуловер, който обгръщаше тялото й толкова плътно, че вероятно някоя мила стара дама от английската провинция го бе оплела специално за нея. Той разкриваше основата на шията й, където той виждаше да тупти синя вена, която бе почти с цвета на вълната. Като всеки влюбен мъж, не пропускаше нито една подробност.

— Сплела си косата си — каза и докосна лъскавата плитка, която лежеше върху рамото й. Така му се искаше да я целуне.

А после, изведнъж, Съни се наведе през бездната, която ги разделяше, и го целуна. И, само за минута, животът отново стана нормален. После тя се отдръпна и каза:

— Защо не поговорим, Мак?

— Добре. — Бе готов да се съгласи на всичко. — Само не пускай ръката ми.

Двамата тръгнаха обратно към хотела, ръка за ръка, а Тесоро заподтичва между тях. Тя го заведе в бара. Мак се запита защо не бяха отишли в стаята й, където щяха да бъдат сами, но после предположи, че вероятно в този момент Съни не иска да бъдат сами.

Тя се спря да поздрави красивата индийка, която пиеше шампанско в компанията на висока жена с вид на модел.

Дузината гривни зазвъняха приятно, когато пое нежната ръка на Маха. Макар и да не разбираше много от бижута, Мак бе готов да се закълне, че нейните са скъпи. Особено брошката й, представляваща огромен аквамарин, обвит в злато. Помисли си, че Маха е не само красива, но и обвита в тайнственост, която не позволяваше да се види истинската жена, скрита зад усмивката, блестящите черни очи, целият й блясък. Съни й се усмихваше топло като на стара приятелка. След това Маха ги представи на Шарън Барнс, за която каза, че работи за нея.

— Чувствам се така, сякаш вече те познавам — каза Шарън и изгледа Съни от главата до петите. — Маха ми разказа доста за теб.

— О, Съни… — Гласът на Кити дойде откъм бара, където тя все още седеше с бира в ръка. — Надявах се да те видя тази вечер.

Съни спря, целуна я по бузата и я представи на Мак. Кити му се усмихна широко.

— Толкова се радвам да се запозная с теб, Мак Райли — каза, а само преди минути го бе целунала.

Съни се извини и двамата отидоха до слабо осветена маса в ъгъла. Накара кученцето си да легне под стола и приглади тясната черна пола над красивите си златисти колене. Мак изпита мъка, като видя, че е обута в черните кожени ботуши, които той така и не бе успял да й подари за Коледа.

— Кажи ми откъде познаваш червенокосата — попита я.

— Кити? Беше тук, в този бар, вечерта на Коледа. Бях сама, тя — също. Пожела ми Весела Коледа и дойде при мен, за да поговорим. Беше мила. На следващия ден обядвахме заедно. Каза, че разбира колко самотна се чувствам, а аз почувствах, че тя… — Съни спря да говори и втренчи празен поглед в Мак. В този момент осъзна, че май не бе помислила абсолютно нищо за Кити тогава. — Помислих, че има нужда от компания — реши.

— А Маха Мондрагон?

Съни се усмихна.

— Ревнуваш, защото имам нови приятели.

— Вярно е.

— Всъщност двете с Маха разговаряхме също в коледната вечер. Тя ме предупреди да внимавам с Кити. „Покварата има свой собствен мирис“, каза. Тогава не можах да разбера смисъла на думите й.

— Маха е умна жена — поклати глава Мак.

Съни реши да не сподели с Мак какво друго бе казала Маха — че трябва да приема всяка възможност, която животът й поднася. Не спомена и за предложението й да започне работа при нея. Над което, тъй като наистина харесваше загадъчната Маха, а и изпитваше ново и силно желание за независимост, може би щеше да помисли. Възможно беше и да го приеме.

Изведнъж я завладя носталгия по отминалото лято в Сен Тропе и поръча „Космополитън“.

— Знам, че този коктейл вече не е на мода. — Приглади полата си нервно.

— И откога изпитваш нужда да се извиняваш за това, че си поръчала женско питие? — запита Мак. Отново взе ръката й в своята. — О, господи, Съни, любима, толкова много те обичам. Можеш да изпиеш дузина розови коктейли, а аз ще ги вкуся от устните ти, когато те положа, опиянена, върху леглото ти…

— Моето легло…?

Погледите им се срещнаха и въздухът между тях се наелектризира от вълшебната смес от химия, привличане, секс и спомена за тялото на другия.

— Нашето легло — каза той и стисна здраво ръката й между своите.

— И Тесоро ще те ухапе по ухото — прошепна тя в отговор.

— И на други места… — Усмихнаха се един на друг.

Тя каза:

— И бедният мил Пират, който все се страхува да скочи върху леглото, защото Тесоро може да се нахвърли върху него…

— Освен ако ти не го съжалиш, не го вдигнеш и не го сложиш върху завивките…

— И Тесоро ще изръмжи, а вятърът ще свири навън, вълните ще се плискат в брега и ще правят бяла пяна като водопада Ниагара…

— А огънят ще гори в камината и къщата ще мирише на „Мицуко“, твоя парфюм, на ябълково дърво и вино, а устните ти ще имат вкус на…

— … прасковите, които току-що сме изяли, а сокът все още ще се стича по брадичката ми…

— И на грозде и вино… и… — Нямаше нужда Мак да казва: „И на секс…“. Погледът на Съни го уверяваше, че тя помни.

— И така, какво сега? — запита той и я погледна.

Външният й вид бе семпъл, сдържано елегантен, с косата, прибрана в дебела лъскава плитка, с блясъка на диамантените обеци, които му напомниха малките кристални копчета на черната й рокля от шифон, която едва не бе съблякла една нощ в асансьора. На устните си бе сложила обичайното си червено червило, което той добре познаваше, защото често го носеше в джоба си, когато излизаха вечер и тя не искаше да носи дамска чанта. Имаше такива малки и сладки интимности между тях… Той бе влюбен в златистия отблясък на кожата й, който издаваше латиноамериканския й произход; в сладката извивка на бузата й; в кехлибарените й очи, които блестяха като медни копчета на приглушената светлина на лампите; в дългите й крака с красиви колене и копринената кожа от вътрешната страна на бедрата, сега почти напълно скрити под черната пола. И в тези ботуши, които възнамеряваше да й подари за Коледа и да ги сложи легнали под елхата, тъй като нямаше да може да ги напъха в коледния й чорап…

— Какво ще правим, Съни? — попита.

Въпросът увисна в мълчанието, настанило се между тях, а спомените ги завладяха. После:

— Знам само, че те обичам, копеле — каза тя.

Хванаха се за ръце под масата, погледите им отново се приковаха един в друг, кракът му се притисна в бедрата й, а устните й трепереха, когато отпи от чашата си.

— Безнадеждно е — каза тя с онази неочаквана усмивка, която огряваше лицето й и запалваше огън в сърцето му още от първия ден. — Просто дяволски те обичам.

— И аз те обичам, но не употребявам думи като „дяволски“, свързани с това чувство. Не ругая.

Тя му се усмихваше. Ръката й бе на бедрото му.

— Ако „дяволски“ е ругатня, значи в момента искам да те ругая.

Мак се наведе и я целуна. Вдъхна слабия аромат на „Мицуко“ и мириса на топлата й кожа.

Ръката му, отпусната върху коляното й, я накара да потрепери. Сякаш я разтърсиха електрически вълни и устните й го потопиха в съвсем друг свят.

— Искам те гола — прошепна той. — Веднага.

Тя отново му се усмихна.

— Стая хиляда и едно — напомни му. — След десет минути.

Той загледа как тя се отдалечава. Следваше я и погледът на Кити Рат, която не бе пропуснала нито секунда от току-що разигралата се сценка. Ревността я изгаряше като киселина. Скоро щеше да се погрижи за малката мис Слънчева светлина. А междувременно трябваше да свърши друга работа.