Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (21)

Глава 20

Съни не можеше да повярва, че булката отново нахлува в бара, все още в бялата рокля, все още притиснала към гърдите си букета вече увехнали лилии. Тя отново се настани на един от високите столове пред бара и заповяда:

— Мартини. С лед. S’il vous plait.

Младият барман я изгледа преценяващо и сви рамене. В бара влизаха какви ли не клиенти и от какви ли не социални слоеве. Дори от висока класа като тази тук. Булката отметна глава назад и изпи напитката си на една дълга глътка, пое си дълбоко дъх, вирна брадичка и излезе, като се размина с Мак Райли на входа.

Изненадан, Мак се обърна и я изгледа като се питаше какво прави сама в бара. Погледът му улови този на жената на средна възраст с огненочервената коса зад него. Тя му се усмихна.

Еди Йохансен знаеше, че е силно привлечен от Съни. За който и да е мъж щеше да е трудно да й устои. Съни беше красива, но у нея имаше и нещо повече. Тя притежаваше естествен чар, лекота на обноските, около нея витаеше усещането за интересна жена, което откъсваше мислите му от проблемите около развода и го връщаше към живота, в който съществуваха и забавленията. Искаше да я вземе в прегръдките си, да целуне пълните й устни, за които бе сигурен, че имат сладък вкус. От цяла вечност не бе изпитвал това към жена. Ако само успееше да я накара да повярва, че има живот и след като годеникът й я е напуснал, може би щеше да има бъдеще за тях…

Съни се облягаше доверчиво на него, казваше му колко се радва на компанията му.

— Но… — Тя се поколеба и го погледна тъжно. На Еди не му харесваше това „но“.

— Но какво? — Покри дланта й със своята. — Но какво, Съни. Каза ми, че си напуснала Мак, че всичко между вас е приключено. Видях колко нещастна беше. Не мога ли поне да те утеша?

— Повярвай ми, ти си единственият мъж, който може. — Съни усещаше натиска на дланта му. Не можеше да позволи това да продължи. Не трябваше. Извърна поглед. И, шокирана, видя Мак.

Не би могъл да бъде никой друг в тази избеляла тениска и това старо кожено яке. Брадичката му бе потъмняла от наболата брада, косата му бе рошава, а очите — уморени.

Еди разбра кой трябва да е този мъж. Отдръпна дланта си, но тя дори не забеляза. Гледаше Мак. Все едно че Еди вече не съществуваше.

Очите на Съни срещнаха тези на Мак, точно както и в нощта на първата им среща на онова коктейл парти в Малибу. И времето сякаш спря, както и тогава. Бяха само те в цялото помещение, в хотела, на света.

Кити Рат ги наблюдаваше. Прецени бързо ситуацията и видя възможностите за нова игра. Погледът на змийските й очи стана неприятен.

— И така — прошепна тя на себе си. — Това е просто съвършено.

Еди стана и отиде в далечния край на бара. Кити забърза след него. Скрити в тъмния ъгъл, Али и Пру не смееха да дишат, защото се страхуваха от предстоящата сцена.

Маха, до която отново стояха Шарън и другите й служители, също наблюдаваше сцената, така наситена с чувственост, че се усещаше от разстояние.

Мак отиде при Съни. Подаде й ръка и тя я пое. Плъзна се от високия стол на пода, подръпна полата си, после, забравила чантата си на бара, изхвърлила от ума си всяка мисъл за Еди, от когото бе така погълната само преди минута, тръгна с Мак, хванала го за ръката. Двамата излязоха от бара, прекосиха фоайето, влязоха в асансьора, спряха и се погледнаха.

— Аз съм в стая хиляда и едно — прошепна тя и той натисна бутона. След това разтвори прегръдките си и тя се отпусна в тях. — Какво те забави толкова? — запита.