Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (13)

Глава 12

Огромната тежест, която притискаше сърцето на Съни, се вдигна.

— А ти как се озова тук?

— Магия. — Той взе дланта й в своите, наведе се и я целуна. Изсветлялата му от слънцето тъмноруса коса падна над очите му, когато вдигна глава и я погледна.

— Казах ли ти, че си много красива? Дори с тези ужасни ботуши?

— Много са удобни.

— Сега, когато съм тук, вече няма да имаш нужда от тях.

В погледа му се четеше надежда. И, да, Съни бе права, очите му бяха лешникови на цвят, обсипани със зеленикави точици. Странно, тя нямаше никаква представа кой е той, с какво се занимава и откъде е. Но и нямаше значение. Той се интересуваше от нея достатъчно, за да я потърси и види отново. Беше тук. А Мак, известният частен детектив, който можеше да подуши престъпник от петдесет крачки, не беше. Въпреки факта, че на телефона й имаше поне две дузини неприети обаждания от него.

Както и да е, сега не бе времето да мисли за мъжа, изоставил я пред олтара. Е, почти. Освен това, какво й бе казала току-що Маха Мондрагон — че не трябва да се страхува да приема възможностите, които животът й предлага. Принц Чаровен определено бе една от тези „възможности“.

Беше облечен в черно кашмирено сако и бяла ленена риза, отворена при врата. Ръкавелите му бяха закопчани, но не стегнато. Кожата му имаше онзи златист загар, който можеш да придобиеш само в открито море и на плажа и макар че Съни бе златно калифорнийско момиче, се чувстваше бледа и в плен на зимата в сравнение с него. Тя забелязваше всяка, дори най-малката подробност в него — лешниковите му очи, тъмнорусата му коса, твърдите устни, силната, добре очертана брадичка, едва доловимия чужд акцент. Все още не знаеше нищо за него и, странно, но това бе част от неговия чар.

— Ела с мен — каза принц Чаровен и Съни се плъзна от високото столче на пода, пъхна кученцето под мишница и закрачи до него.

Не мислеше за Мак. Всъщност въобще не мислеше. Знаеше само, че е в Монте Карло, до привлекателен мъж в едва ли не празен ресторант късно в коледния ден. В момента поне не й се налагаше да мисли за Мак и за приключилата си връзка с него. Не беше сама. Принц Чаровен бе всичко, от което имаше нужда. Някой, с когото да бъде „за момента“.

— Сигурно си магьосник. За да дойдеш да ме намериш и да преобърнеш деня ми, да не кажа живота ми.

Усмивката му можеше да разтопи всяко сърце.

— Съжалявам, но съм просто смъртен. В това няма никаква магия. Знаех къде си. Проследих те от Париж, защото не можех да понасям самотата.

Тя кимна.

— Прекалено е болезнена.

— И така, коя по-точно си ти, вълшебна принцесо? — запита той, докато сервитьорът наливаше златисто вино в чаши с форма на лале.

— Позволено ли е вече да говорим истината?

— Знам, че на мен ми е позволено. Гледаш право в Едуардо Йохансен, обикновено по-известен като Еди, наполовина бразилец, наполовина швед. Трябва да избереш коя половина ти харесва повече.

— Интересно име — каза тя. Гледаха се дълго и мълчаливо, седнали един до друг в сепарето на изискания ресторант.

— Вдигам тост за теб, Сонора Скай Кото де Алварес. — Допря леко чашата си до нейната.

— Вече знаеш името ми.

— Не можех да те забравя за нищо на света. Непрекъснато те виждах, заспала в самолета, така уязвима и ранима, със засъхнали сълзи по бузите. Не знаех дали е от шампанското, или съм те отегчил дотолкова, че съм те приспал. Знаех само, че ще трябва да разбера.

— Знаеш ли защо бях сама и плачех?

— Ако искаш да споделиш с мен, ще бъда повече от щастлив да науча. Обещавам да проявя разбиране.

Не помнеха как и кога, но бяха поръчали храна. И ето, че сега сервитьорът поставяше пред тях димящи купички soupe au pistou. До ноздрите им достигна прекрасният аромат на босилек. Нито един от двамата не взе лъжицата си. Съни каза:

— Знаел си, че бягам?

— Беше очевидно. Според онова, което сподели с мен в самолета — купила си билет в последната минута, нахвърлила си малко вещи в куфара си, взела си кученцето си и не си знаела къде ще отседнеш, като стигнеш в Париж. И фактът, че бе така разстроена…

— Зачервените ми от плач очи, предполагам.

— Зачервени, да, но красиви.

Този път Съни се засмя.

— Разбира се, ти беше прав, бягах. И все още бягам. От женитбата, която вече няма да ми се случи.

— Изоставил те е пред олтара?

Беше ред на Съни да свие рамене и този път острото деколте на нейната рокля, толкова различна от тази на Кити Рат, се смъкна и разкри твърдите й закръглени гърди. Те нямаха нищо общо с холивудските имплантанти. Те бяха истински, макар че когато бе още едва тринайсетгодишна, завладяна от ездата и конете, никак не желаеше да бъде жена. Разбира се, след това тя бе открила каква власт й дават гърдите над мъжете и с какво удоволствие могат да дарят собственичката си при докосване — и особено това на Мак.

Каза:

— Мак винаги има някаква важна работа. И този път имаше. И отмени сватбата. Не бе за първи път, но бе за последен.

— Но въпреки това, ти все още го обичаш.

— Не знам — каза Съни едва чуто, със задавен глас.

— Да, обичаш го. Любовта ти е част от случилото се, защото те определя като жена и човек. Обзалагам се, че не се отказваш толкова лесно от любовта, Съни Алварес.

Тя отпусна глава и косата й, като черна коприна, се спусна над лицето й. И го скри.

— Знаеш ли какво? — Еди затъкна нежно косата й зад ушите, освободи внимателно кичура, който се бе заплел в диамантената й обеца — една от двете, подарени й от Мак миналата Коледа. — Ние двамата, ти и аз, имаме подобни истории.

Погледът й се спря върху лицето му и тя преглътна сълзите. Едва.

— Домът ми е в Стокхолм, но бизнесът ми ме принуждава да пътувам по целия свят. Пътувам прекалено много, и прекалено често отсъствам от дома. И накрая съпругата ми не можеше повече да понася самотата. Намери за себе си нов живот. В момента двамата сме в процес на развод.

— Обичаш ли я все още?

— Винаги ще я обичам.

— Защо, тогава, си готов да се разделиш с нея?

— Защото, моя сладка Съни, тя заслужава да бъде свободна или да намери мъж, който да я направи щастлива.

— Сигурно сте били щастливи в началото?

— Всяко начало е заредено с енергия и щастие. Любовта, страстта, лудият копнеж.

Погледът му се сля с нейния. Съни познаваше този поглед и почувства предупредителното пърхане в корема — едновременно сладостно и опасно. „Не се впускай в това“, предупреди сама себе си. „Не започвай играта, Съни, още си прекалено уязвима. Сама“.

Той я потупа по ръката, обърна се и заговори на сервитьора, който донесе нарязано пиле за кучето, дремещо в краката им. Съни все още мислеше над думите на Еди. Знаеше, че е по-добре да смени темата.

— И с какво, по-точно, се занимаваш, мистър Йохансен?

— В бизнеса с кораби съм. Танкери, товарни съдове, такива неща. Доста скучно за човек като теб, свикнал с блясъка и вълненията на Холивуд.

Съни се засмя.

— Нима никой никога не ти е казвал истината за Холивуд? Че по-често е дори по-скучен от корабния бизнес?

— Но на теб ти харесва.

— Да, признавам, обожавам Холивуд. Обичам Калифорния. И Малибу, и дома си, от който се разкрива гледка към пристанището и яхтите. Винаги съм искала да плавам на яхта.

Вибрирането на мобилния й телефон я извади от транса, в който бе изпаднала. Беше Али. Съни прие обаждането.

— Али, о, Али… — проплака.

— Какво има? Наистина ли напусна Мак?

— Да. И имам нужда от теб. Може ли да дойда да те видя утре?

— Къде си?

Съни й каза.

— Аз ще дойда при теб. Ще бъда там утре вечер. Не мисля, че мога да се измъкна оттук по-рано. Чуй, запази ми стая. Двойна.

— Това означава ли, че Рон ще дойде с теб?

— Не, ще доведа приятелка от училищните си дни. Не бях я виждала от години, а ето, че тя ми се обади точно преди Коледа, за да ми каже, че има нужда от помощ. Не прави нищо друго, освен да плаче, откакто е дошла, и се страхувам да я оставя сама. Както и да е, ще ти разкажа историята, когато дойдем. Трябва да знаеш, че не си единствената, която се нуждае от помощ в момента.

— О, Али, говориш като своето ново „аз“. Знам, че ще успееш да помогнеш на всички ни.

Смехът на Али бе познат на хиляди почитатели на киното.

— Хей, помниш ли, само преди две години те запитах: „Съни, била ли си някога с разбито сърце?“. А ти отговори отрицателно. Но аз бях съкрушена тогава, мила моя Съни. И си спомням чувството много добре. Тук съм за теб, независимо какво ще стане.

Съни подсмръкна тъжно, спомнила си онзи момент. Погледна Еди. Той очевидно се опитваше да не подслушва.

— Благодаря ти, Али. Знаех, че мога да разчитам на теб.

Да прекъсне разговора си с Али, бе като да прекъсне връзката си с живота. Реалността я връхлетя с нова и неподозирана сила. Съни хвърли поглед на непознатия, с когото вечеряше. Мъжът, дошъл специално, за да я открие. Мъжът с магията в очите. Странно, но тя бе сигурна, че докосването му също ще бъде вълшебно. Знаеше, че е по-добре да си тръгне. И да си легне. Сама. Думата, която всяваше ужас у нея, но срещу която трябваше да се изправи тази вечер. Извини се с умора, причинена от разликата във времето, и го увери, че трябва непременно да си легне.

О, господи, надяваше се, че няма да сметне това за покана. Макар че само преди няколко минути можеше да бъде. Тя бе емоционална жена, поставена в положение, в което бе особено уязвима.

Той повика сервитьора, уреди сметката, хвана я за ръката и я изведе от красивия ресторант, окъпан в златиста светлина.

Съни просто не можеше да повярва колко е галантен. И колко привлекателен. И секси. Отново усети пърхането дълбоко в корема си.

— Трябва да ти благодаря за това, че ме спаси два пъти.

Той се усмихна.

— Може би друг път ще опитаме отново. Утре трябва да замина за Париж.

— Но ще се върнеш? — Ето че отново говореше импулсивно и нетърпеливо, издаваше мислите си.

— Да.

Въпреки предупредителния глас на разума, Съни се наведе и го целуна. Устните му ласкаво я привлякоха. Бавна и нежна целувка.

— Ще се върна веднага, щом мога — обеща той. После прекоси огромното фоайе и изчезна през стъклената врата.

Много скоро Съни се пъхна в огромното легло с ментовозелените чаршафи и изтощена, веднага заспа с Тесоро на възглавницата. Последната й мисъл беше за Мак. И за Еди Йохансен. Но, странно, не сънува нито един от двамата. Защото Кити Рат изпълваше мислите й, както и странното предупреждение на Маха Мондрагон. От главата й не излизаше и съветът на красивата Маха да приема всички възможности, които животът й предлага.