Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (8)

Глава 7

Името на червенокосата бе Кити Рат. Тя беше в бара, за да търси компания. За нещастие, беше Коледа и „компанията“, си бе у дома при семействата си. Кити не бе скъпо платена проститутка — бе прекалено стара и обикновена за тази професия. Единственото в нея, което привличаше погледа, бе огнената й червена коса. Няколко години бе блондинка, но напоследък бе решила, че червеният е нейният цвят, а и мъжете, изглежда, го харесваха. Разбира се, червена бе само косата й. По тялото на Кити нямаше нито едно косъмче. Тя се грижеше за това сама. Използваше топла кола маска, която причиняваше страхотна болка, но даваше резултат и решаваше проблема с несъответствието на цвета на космите. Кити бе практична жена.

Тя беше сама в бара, когато влезе Съни. Разбира се, Кити не знаеше името й, нямаше представа коя е тя, но фактът, че бе сама в бара на хотела на Коледа, подсказваше беда. А Кити обожаваше бедите и драмите.

Тя забеляза, че току-що влязлата е облечена в скъпа рокля, но е обула стари кожени ботуши. Не носеше пръстени, макар че орловият поглед на Кити забеляза по-светлия кръг кожа на третия пръст на лявата й ръка. Съпругът й я бе изоставил? Или бе просто годеник, открил друга своя любов? Кити пресуши на един дъх своя „Ред Бул“, който поддържаше нивото на кофеина винаги високо в кръвта й, поръча втори и напълни третата си чаша с вино.

Всичко у жената бе скъпо — нещо, за което Кити копнееше. Досега тя бе успяла да си купи само чанта „Шанел“ втора употреба и чифт изискани високи обувки с марката на „Луботен“ на разпродажба. Кити нямаше диамантен пръстен, нямаше дори малките кръгли диамантени обеци, които показват на света, че една жена е успяла, нито скъп часовник „Ролекс“. Кити нямаше дори собствен апартамент. Възрастта й напредваше, а с нея идваше и отчаянието. Тя спешно се нуждаеше от пари и нова работа.

Кити Рат бе хищник. Съблазняването бе нейната игра. Тя съблазняваше и мъже, и жени. И бе много добра в тази игра. Винаги изпълняваше ролята на раболепната приятелка, на бъдещата любовница, която обещава неземни сексуални наслади.

Кити признаваше, че е на четирийсет и девет. Или поне така бе казала на настоящия си любовник Джими, неуспелия английски счетоводител и търговец на използвани автомобили, женен и живеещ в предградието „Съри“, където, разбира се, беше и в този момент. Всъщност тя бе с цели дванайсет години по-възрастна и тялото й вече започваше да издава лъжата. Никакви високи токчета не можеха да скрият целулита по бедрата й, никакви подплънки на сутиена не можеха да придадат на гърдите й височината и заоблеността на младостта, нито да премахнат бръчките между тях, които с всеки ден ставаха все по-очевидни. Ставаше й все по-трудно и по-трудно да лъже. Времето й изтичаше.

Кити почти бе имала своя шанс за успех. Не толкова отдавна. Той беше женен, разбира се. Нима не бе така с всички тях? И бе стар. Надхвърлил седемдесетте. Но бе богат. Все пак, защо една жена би си легнала със старец, ако не за пари?

Беше го съблазнила. Беше му казала, че го обича, и бедният стар идиот й бе повярвал. Тя го уверяваше, че е прекрасен. Че е неустоимо привлекателен и сексапилен. О, и как му харесваше това! Разбира се, тя го накара да обещае, че никога няма да я предаде, че няма да каже името й на съпругата си или на някого другиго, защото не би искала то да бъде цитирано в съда при развода. Заплаши го, че „истинският“ й любовник ще накара и него, и съпругата му да страдат ужасно — така, както дори не би могъл да си представи. И той й бе обещал, че името й никога няма да излезе от устата му.

Тя бе започнала да го увещава да избягат заедно. В Париж или в Сен Тропе. „Само ти и аз“, му бе казала. „Колко прекрасно ще бъде. Толкова много те обичам“.

Той й отвърна, че е готов да се откаже от всичко заради нея. Но че първо трябва да се върне, за да уреди финансовите си въпроси. „Какви финансови въпроси?“, питаше се Кити.

Но тя все пак спечели. Той напусна съпругата си, семейството, дома си и трите си кучета дори. Нямаше нищо.

Да, истината се оказа такава. Той нямаше нищо. Парите бяха на съпругата му.

„Какво да правя със старец като теб, който няма пари?“, бе го запитала, когато той се бе опитал да я вземе в прегръдките си и се бе опитал да я увери, че всичко ще бъде наред, щом двамата се обичат, че той ще получи развод, че ще бъдат заедно и че само това има значение. А тя с презрение го бе посъветвала да се върне обратно при съпругата си. „Тя ще те приеме“, бе му казала. „Съпругите винаги постъпват така.“ И това бе краят.

Е, поне можеше да се каже и така. Той й бе обещал, че ще се докопа до парите. Твърдеше, че половината са негови. Затова Кити продължи да поддържа връзка с него. Искаше да го нарани заради това, че я бе заблудил за финансовото си състояние.

„Само почакай“, бе я помолил той.

И Кити чакаше. Съпругата можеше да върви по дяволите. Сега Кити искаше живота на съпруга; искаше да бъде такава, каквато бе съпругата му, да получи уважението и парите, които идват с положението. Искаше да заеме мястото й, да се превърне в нея.

Остави му съобщение на предплатения личен телефон, чийто номер знаеха само тя и той. Каза му, че ще се върне при него. Че има нужда от него и че желае единствено него. И че ще зареже любовника си, защото двамата трябва да бъдат заедно.

Той беше във ваканция, но й се обади, когато получи съобщението й, и двамата си уговориха среща.

Той запази стая в техния хотел и се срещнаха там. Тя му каза, че все още го обича, но не могат да бъдат заедно без парите. Че той непременно трябва да сложи ръце върху тях. Представяше се за скъпа пред него — за нея бяха само петзвездните хотели. Тя премина всички възможни граници.

„Ще ги взема“, каза той отчаян. „Ще бъдем заедно. Никога няма да те предам. Винаги ще те обичам.“

Да, бедното копеле вероятно наистина щеше да я обича винаги, ако съпругата му, съкрушена от мъка заради неудачите в техния дълъг брак, не бе застреляла и него, и себе си. Но първо беше застреляла трите им кучета.

Кити мислеше, че е жалко за кучетата. Но, от друга страна, Кити беше психопат — не се интересуваше от никого, освен от себе си. Нейните нужди винаги бяха първи.

Всичко това я бе поставило пред финансова дилема. Възрастта не помагаше в нейната професия на метреса. Никой не я избираше по снимката й в Интернет, нито я забелязваше в клубовете и баровете. Имаше по-млади и със сигурност по-сексапилни жени от „зрялата червенокоса рускиня“, както пишеше в рекламите й. Истината бе дори още по-жестока. Кити не бе сексапилна. Тя дори не обичаше секса, а само контрола, който той й предоставяше. И парите, разбира се. Да, парите, които сега бяха основният й проблем.

Тя и любовникът й англичанин, Джими, бяха изработили нов план. Изнудване. Бяха го приложили с успех няколко пъти, използвайки екстази на таблетки. Бяха обвинили няколко дребни бизнесмена в изнасилване, но бяха успели да получат само дребни суми. А разноските бяха ужасяващи, особено цената на камерата, която трябваше да може да улавя дори най-леките изражения на лицето и да бъде невероятно малка, с главата на топлийка всъщност, за да може да се скрие навсякъде. Парите, изкарани по този начин, не бяха достатъчно и Кити бе отчаяна. Дължеше наема за три месеца. Трябваше да направи нещо. Нещо голямо.

Кити гледаше американката, седнала в другия край на бара, и долавяше уязвимостта й. Тя страдаше и Кити бе готова да се обзаложи, че мъката й е причинена от мъж. Освен това, тя просто говореше за пари. Роклята й бе скъпа. Кити придърпа полата си надолу и намести краката си така, че да се видят червените подметки на обувките й от „Луботен“. Бе готова да се обзаложи, че на другата жена не й се налага да купува маркови аксесоари втора употреба. Освен това, въпреки че не носеше пръстен, бе готова да се обзаложи, че има богат съпруг. Какво пък, може би това бе възможност. И, на всичкото отгоре, Кити се отегчаваше сама в бара в навечерието на коледния ден.

Повика сервитьора и поръча трети „Ред Бул“ — обожаваше високото ниво на кофеин — и втора бутилка червено вино. Джими казваше, че пие прекалено много, но… какво от това? Какво би могла да изгуби?