Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (31)

Глава 30

Инспекторът не бе мигнал цяла нощ. Седеше зад бюрото си в обикновено тихия и спокоен участък толкова рано сутрин, преди поредната банда заловени престъпници да бъде изправена пред съдията, после — изпратена в затвора, за да не безпокои повече елитното население на елитното градче, разположено само на няколко километра от френската Ривиера.

Тук „работеха“ обикновено дребни престъпници — джебчии, измамници, фалшификатори с кредитни карти, крадци, които обаче трудно можеха да задигнат нещо от магазините, снабдени до един с охранителни камери.

През двайсетте и трийсетте години на миналия век тук са ставали едри обири на бижута от сейфовете на грандиозните вили. И тук му е мястото да споменем за пожара в мансардния апартамент на много богат мъж, който загинал в пламъците при доста подозрителни обстоятелства, както твърдели някои. Но истината скоро била разкрита и престъпникът — арестуван. Както и да е, в тази част на страната истинските престъпления бяха рядкост. А обир като този в бижутерията „Фонтанът“ бе направо немислим. Както бе немислим и за онези бижутерии в Париж, Милано, Берлин, Лондон и Рим. И вероятно за още градове. Инспекторът бе прекалено уморен, за да мисли за това точно в този момент.

Знаеше само, че имат за разрешаване случай на убийство. Млада жена бе мъртва и двегодишното й момченце беше останало без майка. Доколкото бе разбрал от разпита на измъчените продавачки в бижутерията, крадците нямали никаква причина да я убиват. Всички служители се подчинили на заповедите, предали на крадците ключовете, телефоните си и диамантите. Убийството било съвсем безсмислено, твърдяха останалите живи, които бяха в силен стрес и бяха откарани за преглед в болницата.

Инспекторът отпусна уморено рамене, оставил шапката си на бюрото до вдигнатите си крака, преметнал елегантното си сако на облегалката на стола, сложил ръце зад главата, дълбоко замислен. Вдигна поглед, когато на вратата се почука. Влезе негов колега.

— Снимките от местопрестъплението, господине.

Полицаят му подаде снимките, които инспекторът вече бе разгледал на компютъра си. Реши да не ги разглежда отново веднага. Прибра ги в синя папка, на която бе изписано името на младата жена — госпожа Ивон Елман — изправи се, облече сакото си и сложи шапката на главата си, взе папката под мишница, каза на колегата си, че излиза да пие кафе и че в случай на нужда могат да се свържат с него на мобилния му телефон, а след това излезе и отиде в кафенето на ъгъла. Беше осем часът сутринта и той мислеше за Ивон Елман вече повече от дванайсет часа без прекъсване.

Седна на обичайната си маса и поръча обичайната закуска — твърдо сварено яйце, два кроасана и двойно еспресо. Копнееше за чашка бренди, но беше все още на работа. Извади мобилния телефон от джоба си и се обади на съпругата си и й каза, че ще се прибере у дома само за десет минути, в които ще трябва да вземе душ и да се преоблече.

Съпругата му цяла нощ бе слушала новините и го разбираше. „Сериозна“ не бе достатъчно силна дума, с която да се опише ситуацията, и нейното сърце също кървеше за младата майка, покосена от нелепа смърт.

Инспекторът обели яйцето си, наряза го и го изяде бавно, като в същото време отпиваше щедри глътки от еспресото. Направи знак на сервитьора да му донесе кафе със сметана, двойно, после потопи кроасана в гъстата уханна течност. Дългото му източено лице, огромните уши и увисналите надолу крайчета на кафявите очи му придаваха вид на застаряваща хрътка.

Питаше се дали е прекалено рано да се обади на Мак Райли. Реши, че не е, и звънна в хотела.

Отговориха, че мосю Райли все още не приема телефонни обаждания. Отвори папката и се втренчи за пореден път в неузнаваемото лице на госпожа Ивон Елман.