Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (2)

Глава 1

Лос Анджелис. Бъдни вечер.

Съни Алварес се качи на борда на самолета за Париж. Полетът й беше струвал всичките й скъпоценни въздушни мили^[1] и много пари, но ако щеше да бъде нещастна, тя щеше да го направи първокласно. Със стил. И сама.

Не беше гримирана, не бе положила на устните си дори своето яркочервено червило, запазената й марка. Тъмни очила без рамки й помагаха да скрие очите си, които бяха подути от плач. Висока, стройна и с тъмна коса, която скриваше лицето й, тя изглеждаше по-млада за своите трийсет и шест години и някак странно уязвима. Носеше тесни дънки, чиито крачоли бяха натъпкани във високи черни ботуши от овча кожа, черно кашмирено поло и късо черно палто, което съблече и подаде на чакащия стюард, преди да се настани на удобната кожена седалка, която можеше да се спусне назад така, че по-късно тя да спи удобно излегната. Ако въобще някога щеше да може да спи отново. Полетът беше дълъг. Единайсет часа.

Единайсет часа без Мак Райли.

Годеникът й беше известният телевизионен детектив, който имаше собствено шоу, „Загадките от Малибу на Мак Райли“, и бе красив и неустоимо привлекателен по онзи свой начин — небрежен и едновременно с това уверен. Не, по дяволите! Мак беше повече от това. Той бе секси, със сини очи, които я гледаха страстно, когато я любеше… Не. Това трябваше да се промени на: „когато се любеха“. Когато се любеше с Мак Райли, тя усещаше дланите му навсякъде по тялото си, гладката му кожа до нейната, устните му, които сякаш бяха заредени с електричество и я изгаряха и тя вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за секс с него…

Беше срещнала Мак на партито за пресата, организирано от неговото телевизионно шоу. Бе й казал, че я е видял в другия край на помещението.

— И как бих могъл да не те забележа в този твой тоалет? — бяха думите му.

Тогава бе облечена в черно поло и къса бяла пола, а на краката й бяха каубойските ботуши, с които караше мотор, защото бе отишла до там с „Харли“-то си. Мак я бе потупал по рамото и тя бе вдигнала поглед към привлекателния мъж в дънки и тениска, чиито дълбоки сини очи я поглъщаха така, сякаш бе най-апетитното нещо, което бе виждал от известно време насам.

Той я бе запитал за името й, а тя му бе отвърнала, че знае неговото. Нито един от тях не пиеше, защото и двамата щяха да шофират, но и двамата се чувстваха въодушевени — като че ли бяха на друга планета, където дори шумът от партито долиташе приглушен. По-късно Мак й бе казал, че е забелязал първо ботушите й, а тя, че вниманието й е било привлечено от мускулестите му ръце и е пожелала да се озове в обятията му, без да я е грижа за всичките хора наоколо.

Разбира се, те бяха абсолютни противоположности. Връзките на Мак в обществото му бяха помогнали да се издигне от улиците на Бостън и местопрестъпленията в Маями до частен детектив и телевизионна знаменитост. А тя, наполовина латиноамериканка и израснала в ранчо, красива, умна и бляскава, имаше магистърска степен и бе твърдо решена да изкарва сама парите си.

Това беше, както бяха споделяли толкова много пъти после, любов от пръв поглед.

Да, любов от пръв поглед. Тогава. И после. До този момент.

Престани! Съни изправи гръб, отметна назад дългата си черна коса, после я прибра в конска опашка и прие чашата шампанско, предложена й от стюардесата.

Гледаше втренчено чашата в ръката си, без да я вижда. Тя вече не беше годеница на Мак. Бяха заедно четири години и се канеха да се оженят следващия месец, но той отново бе променил плановете си. Мак се бе съгласил да сключат брак и миналата година и два пъти преди това. Винаги, когато уречената дата наближаваше, изскачаше нещо друго. Нова загадка, която той непременно трябваше да разреши. Той просто не можеше да отказва. Освен на Съни, както изглеждаше.

Този път бе последната сламка, която обърна колата. Тя дори бе купила булчинската си рокля — кремава, защото белият цвят не изглеждаше толкова добре през зимата. Дантелена, макар че дантелите обикновено не допадаха на Съни. Елегантна, подчертаваща съвършеното й тяло — защото то наистина бе такова. Страхотно тяло, както Мак винаги бе казвал.

Съни изпъна дългите си крака в удобните кожени и високи до коляното ботуши. Гледаше ги втренчено, но отново не виждаше тях, а годежния пръстен с розовия диамант във формата на сърце, който бе оставила върху възглавницата на Мак заедно с бележката, в която му съобщаваше, че го напуска. „Няма повече да бъда част от живота ти“, бе написала. „В него няма място за мен, а само за работата ти. Желая ти късмет.“ Беше се подписала просто с инициала си — „С“.

От кучешката чанта с марката на „Вютон“ долетя скимтене. Сведе поглед към нея и малкото кученце чихуахуа, което надничаше тъжно от нея. Тесоро тежеше само килограм и половина. „Дявол на четири крака“, наричаше я Мак и беше прав. Тесоро много пъти бе забивала зъби и нокти в плътта му, бе заплашвала и кучето му — едноокия и трикрак бездомен пес, когото той обожаваше, чийто живот бе спасил и му бе дал името Пират. Враждата между Тесоро и Пират пречеше на Съни и Мак да вземат решение да живеят заедно. Сега Съни мислеше, че това може би не е било толкова лошо. Щеше да й бъде много по-трудно да си тръгне от дома, който двамата споделяха, дори това да бе малката къщичка на брега в Малибу.

Затегнаха коланите преди излитане. Тя закопча колана на съседната седалка около чантата с Тесоро, облегна се назад и усети кога самолетът се издигна във въздуха. Бе приключила. Беше си тръгнала.

По бузата й бавно се спусна сълза. Летеше към Париж. Сама.