Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мак Райли (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
It All Began In Monte Carlo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2014)
Корекция
МаяК (2015)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Бижутерия „Фонтанът“

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-170-272-7

История

  1. — Добавяне

Глава 22

Съни остави Мак пред асансьора и изтича навън, като тръпнеше на хладния нощен въздух, облечена само в късата си черна рокля.

Светлините на яхтите и казиното проблясваха в мрака, замъкът блестеше върху скалата и напомняше за вълшебни детски приказки. Извивката на залива беше като огърлица, обсипана с диаманти, и се простираше до безкрая на запад и до подножието на планините на изток.

Мак стоеше и я гледаше. Разстоянието между тях не се измерваше с няколкото крачки, които ги деляха; делеше ги дълбок ров, а той не знаеше дали Съни ще се съгласи да спусне моста, за да премине на другата страна.

— Запита ме какво ме е забавило толкова — обърна се той към Съни.

Тя не отговори. Дори не обърна глава да го погледне. Разтревожен, той прокара длани през и без това рошавата си коса.

— Съни, да се върнем вътре. Можем да отидем в стаята ми и да поговорим. Ще настинеш тук.

Постави ръка на рамото й и Съни подскочи. Докосването му беше като електрически заряд, опарил я през тънката материя на роклята. Сякаш Мак отново я дамгосваше, поставяше своя знак върху нея. Вече го бе направил първия път, когато се любиха, и дори въздухът около тях изглеждаше наелектризиран от ласките им.

Тя се обърна и се отдалечи. Той я последва. Полицейските сирени все още виеха, а халогенните лампи хвърляха широк кръг ярка бяла светлина. Над главите им шумно се въртяха перките на хеликоптерите, които ги улавяха в лъчите си от светлина.

Тя крадешком му хвърли поглед — за да види дали вниманието му не е погълнато от дейността на полицията, която бе такава огромна част от живота му — но той стоеше с наведена глава и, както никога, като че ли не забелязваше оживлението. Господи, бе толкова красив по онзи свой специфичен начин — точно такъв, какъвто тя го обичаше. Тя обаче имаше основателна причина да го напусне и трябваше да остане твърдо решена, да отстоява позициите си. Беше време да стане самостоятелна жена, а не да играе ролята на вечната годеница. Макар че много й се искаше, не можеше просто да се отпусне в прегръдките на Мак, както бе направила в асансьора, и да каже точно онова, което мисли. Като например: „Какво те забави толкова?“. Когато, вместо това, трябваше да каже: „Върви да се ожениш за някоя друга, копеле. Аз вече не съм част от живота ти“.

Макар да знаеше, че Мак няма да се ожени за никоя друга. Истината беше, че Мак бе „женен“ за работата си.

Мак я видя да потреперва и съблече коженото си яке. Обърна я с лице към себе си, напъха ръцете й в ръкавите и ги нави. Постави ръце на раменете й. Стисна я и каза:

— Ти си любовта на живота ми, Съни, и никога няма да ти позволя да си отидеш. Толкова много съжалявам. Толкова много. Държах се егоистично, не помислих за теб, винаги поставях себе си на първо място.

Вятърът развяваше дългата черна коса на Съни в лицето й и тя вдигна ръка да я отметне, а също така и да избърше сълзите си.

Мак мислеше за това, че се бе отпуснала в прегръдките му само преди няколко минути, малко преди вратите на асансьора да се затворят. „Какво те забави толкова?“, бе казала тя и той бе изпитал огромно облекчение. Беше си помислил, че не е избягала от него, и ръцете му се бяха стегнали около нея; беше решил, че просто е разтревожена и изпитва мъка, защото се е почувствала отхвърлена. И той наистина я беше отхвърлил с поредната отмяна на сватбения ден.

Всъщност той не мислеше, че бракът означава толкова много за Съни. Идеята за брак винаги беше нещо като игра между тях. Миналата година, след всичките убийства, престъпления и хаос в Сен Тропе, когато се бяха върнали у дома, той я бе помолил да се омъжи за него.

— Точно тук и точно сега — беше казал. — Омъжи се за мен.

Но тя бе решила, че това не е подходящото време или нещо такова. Кой може да разбере жените? И така, тяхната връзка, изпълнена с наслади и вечната игра с мисълта за брак, беше продължила, докато, с наближаването на Нова година, тя не бе обзета от фикс идеята да се омъжи наистина за него. Той, разбира се, се бе съгласил. Искаше да бъде със Съни завинаги, но когато се стигнеше до определянето на датата, нещо друго се оказваше по-важно.

— Винаги някой друг има повече нужда от теб — бе казала Съни с непоносима тъга в гласа, каквато преди напълно отсъстваше у нея.

Обикновено, Съни бе като името си; слънчев човек, жена, която излъчваше радост от живота, жена, която разбираше любовта, разбираше и Мак и го обичаше. Но в момента тя бе жена, която излъчва безразличие, и Мак не можеше да я обвинява.

— Съни… — помоли я той.

Съни се обърна и погледна познатото лице. Питаше се дали онова, което той току-що бе казал, бе истина. Ако се съгласеше да се върне в Ню Йорк към техния живот заедно, работата си, кучетата, къщичката в Малибу, дали всичко щеше да бъде отново същото? Спомни си думите на Маха Мондрагон, че трябва да приема възможностите, които животът й поднася, и че не трябва да се страхува от бъдещето. У Маха имаше нещо загадъчно, което привличаше Съни към нея. Може би Маха наистина можеше да вижда в бъдещето. И ако беше така, дали имаше предвид бъдещето й с Мак? Но, о, боже, тя го обичаше!

Очите й отразиха светлината на уличната лампа, когато го погледна.

— Ти, копеле! — каза.

Мак наведе глава, с което призна вината си. И каза:

— Аз все още те обичам.

— Въпреки че не искаш да се ожениш за мен?

— Мога само да повторя, че те обичам, Съни. И винаги ще те обичам.

— Купих си сватбена рокля — каза тя. — От дантела.

— Но ти не си от жените, които обичат дантелите…

Съни се усмихна. По дяволите, Мак я познаваше прекалено добре. Или поне така мислеше. В момента имаше нещо, за което той не знаеше. Името му беше Еди Йохансен.

Шокирана, спомни си, че просто изостави Еди, без дори да каже: „Съжалявам, трябва да вървя“ или „Много съжалявам“. Запита се дали я чака да се върне и дали се е досетил кой е мъжът, с когото излезе.

„Вероятно“, предположи и изпита съжаление, защото с Еди всичко бе толкова просто, толкова отдалечено от всекидневната реалност още от началото на полета за Париж, когато прекараха заедно толкова много часове. Бе истинско облекчение да има цялото внимание на мъж, заинтригуван от нея. Все пак, тя беше сама жена. И уязвима.

Но Мак не знаеше нищо за нейното романтично преживяване и за нейния спасител, дотогава винаги Мак бе нейният спасител. Мак бе целият й живот. Двамата бяха като едно. Заедно. Завинаги. Или поне така бе мислила тя.

— Вече знаех за роклята — каза Мак, все още на два метра от нея, макар че със същия успех биха могли да бъдат и хиляда мили. — Отидох да те търся у вас. И я видях в гардероба. Донесох я тук.

Изумена, тя протегна ръка през рова от хиляда мили, който ги разделяше, докосна лицето му и почувства наболата му брада под пръстите си.

Донесъл си роклята тук?

— Тя е твоята сватбена рокля — каза той тихо.

— Никога не съм я харесвала — каза тя.

Той хвана ръката й, обърна я и целуна дланта й.

— О, господи! — Съни поклати глава. — Познаваш ме прекалено добре, Мак Райли.

И тя прекоси разделящата ги бездна и се отпусна в прегръдките му.

Целувката им бе дълбока и страстна, както в песните на Леонард Кохън, и изразяваше чувствата, които изпитваха в момента. И между устните, които се срещнаха, останаха неизказани хиляди любовни думи.

Съни усещаше, че целувката, с която дарява Мак, е предчувствие за реалния живот, който тя си представя за тях двамата. Те щяха да бъдат завинаги заедно, винаги усмихнати, щяха да пречат на Тесоро да се боричка с Пират, да вечерят на верандата на малката му къща в Малибу по бански костюми или пък загърнати в одеяла, които да ги предпазят от вятъра или лятната мъгла, и тя щеше да играе ролята на помощник на известния частен детектив.

Отдръпна се, прокара ръка по бузата му и го погледна тъжно.

— Какво има? — запита той.

Съни си спомни булката, която бе връхлетяла в бара и бе заповядала да й поднесат мартини. Дали и тя бе изоставена пред олтара? И то неведнъж, а два пъти? Съни никога нямаше да се постави в това положение. Знаеше, че за Мак работата винаги ще е на първо място. Разбираше, но този път бе твърдо решена да направи нещо.

— Трябва да започнем отначало — каза. — Любовта не е всичко и не е достатъчна за хармонична връзка. Трябва истински да разговаряме, истински да се виждаме и да преценим любовта си.

— Да преценим любовта си! — повтори Мак в явно недоумение. — Но аз ти казах, Съни, ти си любовта на живота ми.

Тя свали коженото яке от раменете си и му го подаде.

— Всичко зависи, Мак Райли.

Обърна се и закрачи бързо през площада.

— Съни! — извика след нея Мак, стиснал сакото.

— Ще говорим утре.

Гласът й достигна до него, извисил се над шепота на вятъра в клоните на дърветата и над воя на полицейските сирени и линейките.

Колата на инспектора спря до него със скърцане на гуми.

— Влез — каза инспекторът. — Ще те откарам до хотела ти.

Мак сви рамене.

— Благодаря, но няма нужда, от другата страна на шосето е.

Инспекторът посочи към оживлението, което продължаваше да цари зад него.

— Една жена е убита — каза. — Сцената никак не е приятна, приятелю. Обади ми се утре, може би ще можеш да помогнеш.

— Ще си помисля — каза Мак и закрачи към хотела.