Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (24)

Глава 23

Приятелите на Маха Мондрагон изглеждаха леко уморени. Бяха в апартамента й и бяха хапнали малко и пили много, макар че самата Маха винаги внимаваше и никога не пиеше нещо по-силно от шампанско. Освен това, бяха тук по работа.

Прозорците бяха отворени, но сега се чуваха само обикновените звуци на нощта — автомобили, гласове, смях и лекото плискане на морето.

Маха бе извикала двама мъже от румсървиса, които разчистваха масата. Шарън пушеше на терасата, защото Маха не понасяше мириса на цигари. Жената с кестенявата коса седеше тихо и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заспи. „Обикновена жена“, помисли си Маха, докато я гледаше, „с това кръгло лице и прекалено къса брадичка. Но когато се постарае, може да изглежда скъпа и поддържана, а това винаги е плюс“.

Джорджо, по-възрастният от двамата мъже, винаги изглеждаше добре — висок, с тесен ханш, изключително добре облечен; мъж, който би могъл да отиде навсякъде. Италианец, разбира се. Само италианците изглеждат така. Там беше и Ферди. Аржентинец, бивш играч на поло, който сега преживяваше трудни времена. Нямаше вече състезания за Ферди, нито кралски покани, блондинките вече не се редяха на опашка за него, вече не държеше в ръка чаша скъпо шампанско, а в другата — разни дреболийки от „Картие“, с които да ги примамва.

Маха изпитваше съжаление към Ферди, който бе свикнал с най-доброто, а сега трябваше да се задоволява с доста по-малко. Но й беше полезен. Мъжете в неговото положение винаги бяха. Защото бяха готови на всичко, ако получеха парите веднага.

Сервитьорите им се поклониха учтиво, с което й пожелаха лека нощ, и Маха отиде в спалнята, взе голямата пътническа чанта от канава, обточена с щавена кожа, върна се в трапезарията и я остави върху масата.

Дръпна ципа на най-долното отделение, което беше с приблизителни размери петдесет на петдесет сантиметра, идеалните размери за багажа, ако летите със самолет, отвори го и започна да вади съдържанието му — все неща, обвити в кадифе.

Разви ги и ги остави върху масата. Имаше дузина златни огърлици с инкрустирани скъпоценни камъни, изработени в известния стил Кундан от Раджастан, в който, вместо „щипки“ или „зъбци“, златото обгръща плътно скъпоценните камъни, така че изглеждат инкрустирани. Обеци, гривни, брошки блестяха под ярката светлина на полилея като изложени на витрината на скъпа бижутерия. Една от огърлиците се отличаваше с огромните рубини, чийто цвят беше онова, което обикновено се нарича „гълъбова кръв“, макар че според Маха бяха по-скоро розови като залеза. Имаше и смарагди, с които Раджастан бе особено известен и които бяха дори по-скъпи от рубините. И, разбира се, и сапфири, сини като сарито на Маха; сини като Средиземно море вечер и по-сини от очите на мъжа, влязъл в бара и отвел Съни, като че ли на света не съществуваше никой друг.

Маха изведнъж осъзна кой е този мъж и бе завладяна от тревога. Беше го гледала по телевизията. Неговото предаване не бе от категорията документални драми, които тя гледаше обикновено. Тя предпочиташе в предаванията да има повече романтика и висше общество, в което всички са добре облечени, а кавгите — „цивилизовани“. За разлика от реалния живот, разбира се. Онова, което имаше значение, бе, че отвличат мислите й поне за малко от реалността, а тя и не търсеше повече от телевизията. Тревожеше я фактът, че Мак Райли се интересува по-скоро от реалния живот, от смъртта и наказанието на престъпниците и че е изключително добър в работата си.

— Мили боже, Маха! — възкликна Шарън, която в този момент се върна от терасата, където небрежно бе стъпкала цигарата с крак. За Шарън всяка повърхност — било то плаж, тераса или улица — беше пепелник.

— Нима разнасяш всичките тези безценни бижута в тази чанта! Не трябва ли да са на по-безопасно място?

— Нямам вяра на „безопасните места“ — отвърна Маха. — По-добре е да са пред погледите на всички. Освен това, никой няма да открадне нещо в този хотел, освен може би мобилен телефон или iPod, а и, освен това, моите бижута са с отличаващ се дизайн и на крадците ще бъде много трудно да се отърват от тях. Не, мисля, че чантата, закопчана и заключена, е най-доброто място за наистина скъпи вещи.

Тя подреди бижутата на излъсканата повърхност на масата и работниците й се скупчиха около нея, докато тя чертаеше две схеми.

Погледна четиримата си служители, прецени ги и се запита дали са й така полезни, както преди.

— Поздравления — каза. — Тази нощ бе най-важната в живота ви. Вие сте вече победители. А сега трябва отново да се залавяме за работа. Тези бижута са ключът за бъдещето ви. Без тях, вие не съществувате.

Шарън бе доловила твърдия преценяващ поглед на Маха и наум отбеляза, че трябва да повдигне въпроса по-късно. Много по-късно, когато най-после възникне необходимост нещата между тях да се изяснят. А сега, като всички останали, тя посвети цялото си внимание на онова, което Маха говореше.