Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мак Райли (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
It All Began In Monte Carlo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2014)
Корекция
МаяК (2015)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Бижутерия „Фонтанът“

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-170-272-7

История

  1. — Добавяне

Глава 58

Мак не бе от мъжете, които прекарваха много време по баровете. Освен ако не ставаше въпрос за работа. Не смяташе, че баровете са неговата обществена среда. Предпочиташе да седи на верандата на къщата си в Малибу и да гледа Тихия океан, отколкото да виси в който и да е бар по света. Нима това не бе почти точен цитат на думи на Хъмфри Богарт от филма „Казабланка“?

Не можеше да изхвърли от главата си мислите за тъжната дребна циганка, заостреното й малко личице, бедния й начин на живот и красивото коте, което толкова много приличаше на нея. Две малки сиво сребристи вълшебни същества, едва ли не победени от живота. Нищо чудно, че котето съскаше. Така правеше и момичето.

Наложи се да върви дълго, преди да спре такси. Нямаше много такива в мрачния район, в който живееше циганката. Най-после спря кола на едно оживено кръстовище, даде на шофьора адреса на хотела, а после го помоли да почака. Влезе вътре, взе нещата си, плати сметката и се качи отново в таксито. Не можеше повече да понася това бедно и неприятно място — изпитваше клаустрофобия тук, както и в малкия апартамент студио с розовите стени.

Накара таксиметровия шофьор да го остави две пресечки по-нататък. Имаше нужда от въздух и разходка.

Продължаваше да мисли за нея — уязвима, но жива. Единствената дума, с която можеше да я опише, беше „патетична“. С малката пътническа чанта в ръка, пъхнал скъпото кожено палто под мишница, намери малък кафе-бар. През големите му прозорци струеше златиста светлина и огряваше павираната улица. Помисли си, че е като излязъл от картина на Ван Гог, и когато влезе вътре, му се стори, че е пристъпил в друг век.

Седна на изцяло остъклената тераса и остави чантата си на съседния стол, сгъна коженото палто и го преметна внимателно отгоре. Сервитьорът беше млад, скромен на вид и изключително сериозен.

— Сър? — запита.

— Двойно бренди. „Реми“, моля, ако имате.

— Разбира се, сър. — Сервитьорът зачака, доближил молива до бележника си, повдигнал въпросително вежди. — А за мадам?

Мак го погледна с недоумение.

— Мадам?

Сервитьорът посочи палтото.

— Второ бренди може би?

Мак разбра.

— Благодаря, но не. Няма мадам.

Младият сервитьор бе объркан.

— Съжалявам, сър, просто помислих, че… Заради палтото, сър…

— Няма проблем — каза Мак, макар че палтото определено бе проблем, който в момента не знаеше как да разреши.

Помисли си, че инспекторът е прав и циганката Валерия ще се окаже в опасност, ако проговори. Почти съжали, че я беше потърсил. Какво ли щеше да се случи, ако хората, от които тя се страхуваше, или търговецът, на когото бе продала пръстена, сметнеха, че е проговорила?

Изпи половината бренди на една глътка, потрепери, когато то се плъзна по гърлото му, и се наслади на остатъчния вкус. След това набра номера на инспектора.

Той отговори още на първото позвъняване.

— Е? — запита.

— Срещнах се с циганката.

— И?

— Тя е просто малко винтче в голямо колело. Краде разни неща, но този път е откраднала прекалено скъпа вещ. И цялата тази работа ще се окаже твърде голяма за нея. Това е моето мнение.

— Защо говориш така?

— Коженото палто, с което е била облечена, когато си я отвел за разпит, е откраднато от гардероб на ресторант.

— Кой ресторант?

— Не искаше да каже.

Инспекторът въздъхна.

— Аз мисля, че е или в Монте Карло, или в Париж, тъй като в джоба имало пръстен с диамант. Жълт диамант. Огромен, според думите й. Готов съм да се обзаложа, че е бил откраднат от „Фонтанът“.

— Ще проверя в кои градове е работила, макар да предполагам, че е била в Париж след обира в бижутерията. Все пак, било й е необходимо да се върне в Прага и да продаде пръстена. След което е отишла в Монте Карло да похарчи парите. И да облече палтото. Поведението й беше крещящо, ето как бих го описал аз.

„Колко странно“, помисли си Мак. Тя бе така патетична, толкова лесно бе да бъде уплашена.

— Обзалагам се, че е похарчила всичко. Също така съм готов да се обзаложа, че парите не са означавали много за нея. Вероятно се е обърнала към някой дребен търговец, който е познал стойността на диаманта от двайсет крачки и я е измамил, за да направи пари за себе си.

— А коженото палто?

— Още не съм имал възможност да го проверя. Освен джобовете. Не открих нищо в тях. Няма етикет. Ще го разгледам по-внимателно, когато стигна до хотела.

— Кой хотел?

Мак се замисли изненадан. После каза:

— „Четирите сезона“. — Беше му дошло до гуша от долнопробни хотели, евтини апартаменти и непривлекателните квартали на Прага.

Каза на инспектора, че ще му се обади, след като е имал възможност да огледа щателно палтото, след това се обади в „Четирите сезона“ и запази стая.

Остана още малко в кафе-бара, но се отказа от брендито и поръча вино. Сервитьорът го осведоми, че е местно. Кой да знае, че в Чешката република също има лозя? Трябваше да се сети да го каже на Рон. Мак също бе познавач на виното и бе доволен, когато се оказа, че това е приятно и ароматно. Отпусна се и се опита да се обади на Съни. Сигналът на телефона й бе такъв, сякаш тя бе в открито пространство.

Разочарован и разтревожен, той изяде блюдото свинско месо, задушено със зеленчуци, топло и подходящо за студената пражка вечер. Мракът бе вече паднал. Беше нощ.

Таксито го откара до хотела. След като огледа стаята, взе душ, за да отмие умората от дългия и неприятен ден. Искаше му се никога да не бе идвал в Прага. Отново опита да се свърже със Съни. Нямаше отговор.

Палтото от норки беше на стола, където го бе захвърлил още с влизането си. Взе го и прокара длани по меката кожа, нежна като сатен. Палтото бе много скъпо и всеки, който го е изгубил, със сигурност щеше да съобщи за това в полицията. Замисли се за обирджийките — трите елегантни жени с русите коси, маските на Мерилин Монро и дългите кожени палта. И диаманта в джоба на това, което държеше.

Издърпа ръкавите от обратната страна, опипа ги внимателно, огледа копринената подплата за марката на производителя. Нямаше нищо, а името на производителя не бе избродирано от вътрешната страна, както бе обичайно за скъпи палта като това. Разстла го на леглото, прокара длани от вътрешната страна и откри джобче, закопчано с малък скъпоценен камък вместо копче. И то беше празно. Но под него имаше друг джоб, който бе просто разрез, обшит дискретно с тънка коприна — таен джоб — в който да скриеш кредитната си карта или стодоларова банкнота за спешни случаи. На първо опипване не откри нищо и там. Но при по-внимателна проверка пръстите му се сключиха около пластмасова пластинка.

Беше една от онези изискани визитни картички. Тънка, матова, буквите на единия ред бяха бели, а на другия — сиви, така че едва се четяха. Въпреки това Мак успя. Там пишеше: Шарън Барнс. Агенция за модели „Барнс“. И адрес в квартал Стария град на Прага.

Мак започна да върти картичката из пръстите си. Името му беше познато, но не можеше да се сети къде го е чувал преди. Но едно знаеше със сигурност — щеше да посети Шарън Барнс в агенцията й още утре сутринта.

Реши да не се обажда на инспектора отново тази вечер. Вместо това, за пореден път набра номера на Съни. Тя не отговори и Мак заспа с тревогата за нея.