Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (65)

Глава 64

Прага.

Над стоманеносивите води на река Вълтава се вихреха снежинки — отначало миниатюрни и подобни на капчици замръзнала вода, но скоро и незабележимо се превърнаха в блестящи кристали, които можеха да се сравнят с коледната украса и белите светлини, простиращи се по протежението на моста.

Мак спря да се възхити на гледката с мисълта, че само природата може да създаде такава красота. В Калифорния рядко можеше да се види сняг, освен ако специално не се изкачиш в планините или не отидеш по-далеч — към Тахо и Слънчевата долина. Аспен не бе от любимите му места, тъй като там ходеха предимно богати сноби, а и бе изгубил естествената си красота. Ако човек искаше да открие природата, не можеше да го направи там, както и тук, в Прага, с нейните красиви покриви от теракотени плочки. Град на заострените кули, на средновековните църкви, позлатените стени на театрите в стил рококо и боядисаните в пастелни цветове къщи, на тесните павирани улички, които се изкачваха стръмно нагоре, а после се спускаха стремглаво надолу, към реката; на откритите кафе-барове, защитени сега от вятъра от дебели прозрачни стени, осветени от блестящи лампи и стоплени от огромни нагреватели, чиято топлина обаче не стигаше до пръстите на краката, които оставаха студени и влажни; на огромните старомодни ресторанти със сервитьори във фракове и на уютни механи, където от кухнята струи топлина и аромат на местни гозби, тапицираните в червено кадифе стени се сключват около теб, а лампите са във формата на златни херувими. А храната? Превъзходна и колкото по-обикновена, толкова по-вкусна. Хората? Дружелюбни, красиви; елегантни жени, облечени в кожени палта и с ботуши на високи токчета; тъмнокоси мъже със заострени като клюнове носове, облечени в дебели зелени палта с малки яки и набрани в плисета на талията отзад, подобни на Дракула, докато крачат забързано с наведени глави по булевардите към тайните си срещи.

Мак се запита защо му се струва, че всички са на път към някакви тайни дела. Причината можеше да бъде само завист, защото Съни му липсваше отчаяно и тази сутрин едва не бе зарязал цялата тази работа с обира на бижутериите и не бе хванал самолет обратно към Монте Карло. Само споменът за размазаното лице на Ивон Елман със забитите парченца диамант в плътта го бе принудил да остане. Не можеше и нямаше да позволи смъртта на тази невинна жена да остане ненаказана. Дължеше това на съпруга й и на двегодишния й син. Не искаше детето да остане със спомена за безсмислената смърт на майка си. Не че въобще имаше някаква причина да бъде отнет човешки живот. Но бе твърдо решен детето да не запомни майка си като жертва. То заслужаваше истината.

Мак мислеше единствено за справедливостта, докато пресичаше моста под кулите и бързаше по алеята, от двете страни на която бяха поставени статуи на светци, докато пресичаше шосето, избягвайки движещите се автомобили, и завиваше в една от онези очарователни павирани улички на Стария град. През голямата дървена порта на църквата се чуваше музика. Фасадата й бе украсена от лица на ангели, изсечени в камъка, а покривът изобилстваше от водоливници. Девственият сняг образуваше пътечка до дървената врата. Някой вътре свиреше на органа.

Заинтригуван, Мак изкачи няколкото стъпала, оставяйки кални стъпки в бързо топящия се сняг. Отвори вратата, пристъпи вътре и веднага бе обгърнат от мириса на тамян и мухъл; на доста износени възглавнички за коленичене, покривки за олтари, свещи и от музиката на Бах, изпълнявана на органа горе, под гредите, които се извисяваха на дванайсет метра над главите.

Звуците на огромния и мощен орган вибрираха в тялото на Мак и го караха да се чувства като част от музиката и от представата на Бах за света. Пред него, вляво от олтара, чакаха редица млади хористи, облекли бели одежди над всекидневните си дрехи, с набрани яки и черни кадифени панделки, стягащи врата, с блестящи и прилежно вчесани коси.

Запяха и гласовете им се извисиха над органа — нежни и все пак пронизителни, красиви. Момент на покой и на страст в един странен град. Момент, в който грозотата нямаше място.

Той си тръгна бързо, незабелязан. Излезе отново на тясната уличка, над която продължаваше да пада девственият сняг, все още недокоснат от автомобилни гуми и човешки крака. Точно какъвто е изглеждал преди век или два. Прага е град с история, но не безметежна. Преживял е войни, но хората, сградите, красотата и мостовете са оцелели. Както и да е, Мак не бе тук заради това.

Разгледа картата, дадена му от портиера на хотела, провери името на улицата. А тя бе красива, очарователна дори, стволовете на лишените от листа зимни дървета бяха боядисани в бяло, светлините блестяха от прозорците на високите сгради от осемнайсети век, зад витрините на цветарските магазини се виждаха червени цветя; а вътре се криеха красиви момичета с къси поли и черни чорапогащи и без съмнение се питаха дали ще имат клиенти днес, или ще успеят да се приберат у дома си по-рано, преди снегът наистина да е натрупал.

Търсената от него сграда бе обикновена на вид и построена по-късно и малко по-навътре от останалите на улицата. Три стъпала водеха до черна лакирана врата, до която имаше медна табела с имена и звънци. Мак извади визитната картичка от джоба си и провери за името. Модна агенция „Барнс“ се помещаваше на третия етаж. Мак натисна звънеца и вратата бе отворена веднага.

Влезе, но се озова пред друга, този път — от стъкло. Зад нея се виждаше малко фоайе с един от онези малки старомодни асансьори, които той никак не обичаше. Помнеше как бе заседнал в един такъв. В Париж ли се бе случило? Или в Рим? От онези асансьори, в които винаги има предупредителна табела: „Само един пътник и една чанта багаж или двама пътници, но не повече от 250 кг“.

Мак мина покрай него и започна бързо да се изкачва по стъпалата. В тази градска къща прозорци имаше само на предната фасада. На всяка площадка светеха лампи, разпръскващи прекалено ярка жълта светлина, а похабените вече стъпала бяха от сив мрамор. Не бе една от очарователните сгради в Прага. Искаше му се Рон да е с него, но ето, че сега те и двамата с Али имаха нужда от патерици.

Оставаше му една площадка до третия етаж, когато мобилният му телефон завибрира. Спря, извади го от джоба си и го отвори. Молеше се да е Съни. „Моля те, господи, нека да е тя, ще взема самолета още довечера и ще бъда с нея в леглото, нека само да е тя.“

Не се бе чувал със Съни, откакто му се бе обадила в Париж и му бе казала, че се налага да пътува, но ще се върне бързо, най-много след три дни. Каза, че мястото е тайна и ще му разкаже всичко, когато се върне. Гласът й бе пълен с вълнение и удоволствие и Мак нямаше сърце да й каже, че има нужда да знае къде точно е тя. Вместо това каза: „Върни се скоро, мисли за мен, не забравяй за нас, обичам те…“. Тя му отговори със същото. И добави: „Нямам търпение да ти разкажа всичко, Мак Райли“. Използваше пълното му име всеки път, когато искаше да го подразни. „Забавлявай се, бейби“, каза той. И оттогава двамата не бяха разменили нито дума.

Не беше Съни. Изненада се да види името Прудънс Хилсън, изписано на екрана — жената, която бе срещнал за кратко в хотела в Монте Карло. Знаеше, че е приятелка на Али, а следователно — и на Съни.

— Мак Райли — каза той.

— Не ме познаваш — заговори бързо тя и Мак се запита защо ли е толкова нервна. — Името ми е Прудънс Хилсън.

— Помня те. Приятелка си на Али. Рон ми каза, че си прекарала Коледа с тях.

— Да. — Сега в гласа й се долавяше удивление. — Осъзнаваш ли, че това бе само преди дни? О, мили боже, имаш ли представа колко много неща се случиха оттогава?

— Тревожиш ме, Пру — каза Мак, но с весела нотка в гласа, за да й покаже, че се шегува. — За Съни ли става въпрос?

— О! Съни. И да, и не. Обаждам се преди всичко заради Еди Йохансен.

Еди Йохансен бе привлекателният богат мъж, когото Съни бе срещнала на борда на самолета за Париж, след като го бе напуснала. Мак не бе сигурен, че иска да чуе какво има да му каже Пру.

— Знам кого имаш предвид.

Въздишката й бе тежка.

— Не е това, което си мислиш. Чуй, Мак, Еди е приятен и скромен човек. Приятел ми е. Нов приятел, трябва да призная, но добър. Не се вижда със Съни… Виж, знам, че си в Прага. Къде си отседнал?

— В „Четирите сезона“.

После:

— Къде е Съни? — запита Мак, изведнъж уморил се от излишните приказки. — С него ли е?

— Мили боже, не! Разбира се, че не. Тя е лудо влюбена в теб, както винаги. Чуй го от приятелка — Съни се движи сред аура от любов и сексуално удовлетворение и ти си единствената причина за това. Тя не се интересува от никого другиго. Еди просто се е оказал до нея, когато е имала нужда да поплаче на нечие рамо.

— Добре. — Мак не беше убеден.

След това Пру каза:

— Еди е в беда. Сериозна беда. Има нужда от помощта ти, а аз трябва да говоря с теб. В момента съм на летището. Ще летя до Франкфурт, а оттам — до Прага. Ще бъда в хотела ти до осем тази вечер. Удобно ли е за теб?

— Какво? — Той беше изумен.

— Осем часът в хотела ти. Ще те чакам долу, във фоайето. Имаме много неща, за които да поговорим, Мак. Ужасно много. И все сериозни.

Линията замлъкна. Беше прекъснала разговора. Какво ли ставаше, по дяволите? Какво бе това, което имаше нещо с Еди Йохансен, но нямаше нищо общо със Съни? Той не даваше и пукната пара за Еди Йохансен и всъщност му се искаше никога да не е чувал за него. Но после си спомни, че Пру е приятелка на Али, която пък е най-добрата приятелка на Съни. И че Рон, който в момента бе със счупен крак, е неговият най-добър приятел. Кръг от приятели. Каквото и да бе станало, очевидно бе достатъчно важно и спешно, щом Пру щеше веднага да се качи на борда на самолета, за да се види с него. Щеше да й помогне, независимо за какво ставаше въпрос.