Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (64)

Глава 63

— Прудънс, на телефона е Еди Йохансен.

Пру бе така изумена, че не успя да си поеме дъх. Мислеше, че се обажда Съни — най-после.

— Приятелю мой — каза, като знаеше, че той няма да пропусне да забележи радостта в гласа й. Пет пари не даваше какво ще си помисли, наистина се радваше, че го чува, макар и да бе вече десет и трийсет вечерта. — Откъде се обаждаш? — запита, като очакваше да чуе име на някакъв град — Глазгоу или Берлин…

— От стая 9303.

— Искаш да кажеш, че си тук? В хотела?

— Да, точно така.

— О! — възкликна Прудънс.

— Прудънс…

Никой друг, освен Еди, не я наричаше Прудънс, не и след като баща й почина, когато тя бе едва шестгодишна.

— Да?

— Питах се… Е, чудя се дали не искаш да се разходиш с мен.

— Утре? Разбира се, че искам. — Беше очарована и вече мислеше, че може би ще обядват заедно. Щеше отново да си обуе дънките…

— Не утре. Сега.

— О! — Изненадана, тя хвърли поглед на образа си в огледалото и видя негримираното си, намазано с нощен крем, лице. Не можеше да отиде никъде така. И особено без новото червило, което правеше устните й толкова изкусителни, че Еди бе поискал да ги целуне.

— Защо? — Въпросът дойде дълбоко от несигурното й „аз“.

— Защото имам нужда от теб — отговори Еди. Тези простички думи прозвучаха на Пру като магия. — Имам нужда да говоря с приятелката си. Важно е. Сериозно.

Пру вече бе скочила от леглото.

— Ще се срещнем долу след пет минути — каза и започна да съблича розовите си памучни пижами, докато тичаше към гардероба.

Нямаше време да направи кой знае какво за себе си, затова облече същите бикини и сутиен, които бе съблякла преди малко, пуловер и дънки и макар че бързаше, забеляза, че сега ги закопчава много по-лесно. Тялото й все още не беше съвършено, но напредъкът беше значителен. Изтича в банята, избърса лицето си със салфетка, очерта веждите си с молив, сложи червило на устните си, прокара четката през рошавата си къса руса коса, обу равни обувки, хвърли поглед на Тесоро, която спеше дълбоко върху леглото, замисли се дали да не я събуди, реши да не го прави, грабна ключовете си и затича към вратата.

Асансьорът бе много бавен, спираше на всеки етаж. Нервна, тя крачеше напред-назад и се втурна навън в мига, в който той спря. Успя да слезе до фоайето за четири минути, но Еди вече беше там. Красивото му лице бе напрегнато.

Тръгна с широки крачки към нея, прегърна я и я притисна към себе си.

— Прудънс! Слава богу! — прошепна в ухото й.

Тя се усмихна и също благодари на бога. Беше прекалено хубаво, за да е истина. Спомни си всички предупреждения срещу ситуации, за които можеха да се отнесат тези думи. Мислеше, че никога не е чак толкова хубаво, че да не е истина. Надеждата се разгоря в гърдите й, когато Еди я отдалечи от себе си и я погледна в очите. Нима това, което виждаше в очите му, бе отчаяние? В гърдите й се надигна тревога, когато го хвана за ръката и двамата излязоха заедно от хотела.

Нощта бе тиха, спокойна, толкова различна от нощта на обира, в която виеха сирените на полицейски и пожарни коли, на линейки.

Вървяха, хванати за ръце, мълчаливо. Минаха покрай яхтите, някои от които бяха празнично осветени, а други — тихи и тъмни; покрай все още отворените кафе-барове, където двойките си разменяха усмивки над питиетата; закрачиха по модния булевард и минаха и покрай бижутерията „Фонтанът“, където бе убита жена.

Пру не можеше повече да понася мълчанието. Спря и като продължаваше да го държи за ръката, каза:

— Какво има, Еди? Нещо не е наред, усещам го. Аз съм твоя приятелка, можеш да ми кажеш.

Еди поклати глава. Беше направил грешка, като й се бе обадил. Как би могъл да разкаже на жена като нея за цялата тази лудост с изнудването? Щеше да му се наложи да й покаже снимките, да види шока, изписан на лицето й, да бъде унизен в очите й. Въздъхна дълбоко — или щеше да понесе унижението пред нея, или щеше да изтърпи още по-голямо, когато семейството му узнаеше за това.

— Става въпрос за Кити Рат — каза.

Пру кимна, но сърцето й се сви. Щеше да й каже, че иска да бъде с Кити Рат, а не с нея. Усещаше приближаването на катастрофата.

— Кити е лош човек — каза Еди, който се чудеше как да започне.

— Зла жена. И покварена — поправи го Пру. — Маха го каза.

Улови изненадания му поглед под светлината на уличната лампа. Въздухът бе мек, а ветрецът бе нежен, но достатъчен да разроши косите им. Без да мисли, вдигна ръка и приглади косата на Еди назад, за да не влиза в очите му. За нейно удивление, той хвана ръката й и я поднесе към бузата си. И поклати глава, стиснал очи от неразбираемо и неочаквано за нея страдание.

— Но какво има, Еди? — извика, вече уплашена. — Какво за Кити Рат?

— Опитва се да ме изнудва — отговори той най-после. — Всъщност тя твърди, че някой се опитва да изнудва нея, но защо някой ще си прави труда с някоя като нея? Жена, която посещава сексклубове, евтина…

— Курва — каза Пру.

Той отново кимна, за да покаже съгласието си.

— Курва, да.

Пру го хвана под ръка и двамата тръгнаха отново по булеварда. Светлините на един крайбрежен кафе-бар се отразяваха от морските води. Луната осветяваше всичко отгоре.

— Да пием кафе. — Пру го поведе към една от масите под тентата. Поръча и за двамата и зачака той да проговори. Кафето пристигна горещо, тъмно и ароматно. Тя си наля мляко, а той бързо изпи своето чисто. Тя направи знак на сервитьора за второ. И Еди подхвана историята си.

Разказа й точно каквото си спомняше и дори онова, което не помнеше, но вярваше, че се е случило. После извади кафявия плик от джоба си и го остави на масата между тях.

Музиката се носеше тихо в нощния въздух, от другите маси до тях долиташе смях, от закотвените яхти се разнасяха викове, а луната грееше както и в нощта на убийството. Еди отвори плика, извади бележката и я подаде на Пру, след което разстла снимките по масата.

— Трябва да ти ги покажа, защото само така ще разбереш какво имам предвид и колко лошо е всъщност. Ще те разбера, ако предпочетеш да не ги разгледаш. Ще те разбера и ако избереш никога повече да не ме видиш. Но те моля, като приятел, да ми помогнеш да реша какво да предприема.

Пру дълго гледа първата снимка. После, без въобще да погледне към останалите, му ги върна. Погледите им се срещнаха.

— По дяволите! — изруга Пру. Думите просто излязоха от устата й.

За нейна изненада, Еди се засмя.

— Е, сега поне можеш да се смееш — каза тя, усмихната на собствената си грубост.

— Просто защото никога не съм очаквал да чуя това от теб, Прудънс.

Тя повдигна току-що очертаните си с молив вежди.

— Греша ли?

Той отново се засмя.

— Не, напротив, права си. Но какво ще правя сега? Погледни ме. Снимките доказват вината ми. И дали читателите на таблоидите ще научат, че съм бил дрогиран? Дали изобщо ще ги интересува? Разбира се, че не. Ще ме нарекат глупак, идиот, перверзник. Децата ми ще бъдат белязани от постъпката ми за цял живот. Съпругата ми, която е добра жена, въпреки че ще се разведа с нея, ще бъде опозорена. А аз? Е, нищо добро няма да ми се случи, можеш да бъдеш сигурна. Цял живот съм живял заради работата си. Сега ще загубя и нея.

Спогледаха се над малката мраморна маса. Тръстиковият стол изскърца, когато той се наведе към нея. Погледите им бяха приковани един в друг.

— Не ми остава нищо друго — каза той. — Ще трябва да й платя.

Пру мълчеше. Знаеше, че изнудвачите никога не се отказват — щом им платиш веднъж, се връщат за още… Замисли се за приятелката си Али и съпруга й Рон, които знаеха доста за такива неща и за злия свят, в който се случваха. Замисли се и за Съни, изгубена някъде в Мумбай, и паниката я стисна за гърлото. След това се замисли за Мак, човека, който познаваше хората като Кити Рат, както и покварата и злото, които се излъчваха от тях. И за Маха, която бе прозряла всичко това от самото начало.

— Може да се направи само едно — каза и взе ръката на Еди в своята. — Само той може да ни помогне.