Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (5)

Глава 4

Навечерието на Коледа.

Тихото монотонно бръмчене на двигателите бе заглушено от гласа на Леонард Кохън (канадски певец и автор на песни, роден през 1934 г.), който нашепваше в ушите на Съни — през слушалките на нейния iPod — историята на своята изгубена любов, която никога нямаше да забрави, но и никога нямаше да си върне. Съни мълчаливо припяваше с него. Знаеше всяка дума на всяка негова песен още когато беше в колежа и той бе любимият изпълнител на всяко момиче. Те всички чувстваха онова, което изпълваше и неговото сърце, страдаха от любовни мъки като него и се люшкаха между отчаянието и щастието в любовта. Той беше техният любимец, затъмняван само понякога от Ван Морисън (роден на 31 ви август 1945 година е северноирландски певец, композитор и музикант) и Серж Гинсбург (роден на 2 април, 1928 и починал на 2 март 1991 г., френски певец и композитор, актьор и режисьор). Той ги разбираше. И те всички се питаха защо никога не бяха срещали мъж като Леонард Кохън.

Песента носеше заглавието „Танцувай с мен до края на любовта“. Когато свърши и започна първите трели на „Хотел №2 в Челси“, Съни отвори очи и бе шокирана да срещне погледа на привлекателния си съсед, принц Чаровен.

— Леонард Кохън пее прекрасно — каза той. — И успява да стопли сърцата на хората като стар приятел.

— Ти също ли го усещаш? — Съни бе изумена. После осъзна, че щом и той чува музиката, то тя е прекалено висока. Той махна с ръка, за да покаже, че това не му пречи.

— Няма проблем — каза и се усмихна леко. — Подочух много малко, но той наистина ми харесва.

Стюардесата постави масички пред тях и ги застла със светли сиво-сини покривчици. Друга, много млада стюардеса, елегантна в сиво-синята си блуза и тъмносинята тясна пола, завързала кокетно на врата си шалче на дребни мотиви, им предложи още шампанско, което Съни благоразумно отказа. Вместо това се задълбочи в списъка с вината. Вече им бяха подали менюто и те дори бяха направили избора си. Тя благодари на бога, че не лети с „Делта“, защото знаеше, че в никакъв случай не би могла да откаже сладоледа им. Сладоледът, полят с шоколад и с добавени ядки и сметана, може би щеше да облекчи малко болката й — поне за петте минути, които щяха да й бъдат необходими да го погълне лакомо. Но вместо това опита от бялото бургундско вино, което бе поръчала. То бе удивително добро и без да иска, мислите й отново се върнаха при Мак — мъжа, който обожаваше хубавото вино.

— Пиенето доста бързо се превръща в навик — каза на принц Чаровен, който пиеше тъмночервено „Бордо“, което със сигурност бе произведено от първокачествено грозде. — Ще залитам, като сляза от самолета.

Смехът озари цялото му лице. Тя отново се запита къде ли бе добил тена си.

— Не се тревожи — каза той. — Аз ще те държа. — Хвърли й шеговит поглед. — Лекото замайване от алкохола може би ти подейства добре — добави. — Поне за ден. Защото само за това става въпрос, нали?

Съни се запита какво ли имаше предвид той.

— Предполагам. — Беше предпазлива. — Аз всъщност не пия. Или поне не съм алкохоличка — добави, изправи гръб и доби скромен вид. Искаше той да знае, че това не е обичайното й поведение.

— Е, две чаши шампанско, две чаши червено вино, единайсет часа…

— Три — поправи го тя. — Три чаши шампанско. Изпих една още на летището.

Той се усмихна широко.

— Добре. Ти си тази, която ги брои.

Тя отпи поредната глътка от бялото бургундско вино и си каза, че е прекалено добро, за да отпива от него така бавно, но какво пък, принц Чаровен беше прав. Единайсет часа бяха много време. Единайсет часа без Мак. Единайсет часа сама… О, господи…

— Къде си направил този тен? — Още веднъж думите просто изскочиха от устата й. Не биваше да му задава толкова личен въпрос; той беше непознат и очевидно искаше да остане такъв.

Той протегна ръка и допря чашата си до нейната в мълчалив тост, след което отпи.

— На Таити. Прекарах седмица на плажа.

— Сам?

По дяволите, ето, че отново го направи. Обаче думите му извикаха пред очите й образа на дълги плажове, спокоен син залив, вълнички, покрити с бяла пяна, нежни слънчеви лъчи, гладки загорели тела, блестящи от нанесения върху кожата лосион, и сладък мирис на пот и секс. Образът просто изникна в съзнанието й и прогони за миг мислите за Мак.

— Принцесо — каза той, — ще ти призная нещо. Да, бях сам.

За първи път Съни осъзна, че принц Чаровен има лек акцент. Определено не беше американец.

— Ти ли избра самотата? — запита тя вече по-смело.

— Да.

Съни мълчеше, докато стюардесата сервираше първото блюдо.

— Червеното вино не подхожда на пушената сьомга — каза тя и хвърли поглед на чинията.

— В такъв случай, ще трябва да опитам от твоето.

Гледаше я право в очите и погледът му бе едва ли не интимен. А тя го гледаше в отговор. Господи! Дали не беше полудяла? Какви ги вършеше!

Той се усмихна.

— Няма да те подложа на това изпитание. — Извика отново стюардесата и си поръча бяло вино.

— А сигурен ли си, че ще ти хареса?

— Щом ти го одобряваш…

Съни най-после се усмихна.

— Знаеш ли какво? — Тя се наведе напред и го докосна леко по ръкава на синята риза от фина памучна материя, навит нагоре и разкриващ загорялата му ръка, обсипана със златисти косъмчета. — Харесвам те — каза. И двамата се засмяха.

— Всъщност ще ти призная и нещо друго — продължи принц Чаровен.

О, ето, че сега щеше да изплюе камъчето. Оказа се, че все пак флиртува с нея… Съни отряза малко парче от пушената сьомга и задъвка бавно, след което се застави да преглътне. Просто трябваше да го запита:

— Какво?

— Какво какво?

— Какво ще ми признаеш сега? Че си убиец, който насича труповете с брадва? Филмова звезда? Или рок легенда, за която съм прекалено млада да зная?

Той избухна в гръмогласен смях, с което накара двойката пред тях да обърнат глави.

— Всъщност канех се да ти призная, че съм влюбен.

Съни сведе поглед към храната, която не желаеше особено. Какво значение имаше за нея, че той е влюбен? Те просто пътуваха заедно, бяха хванати в капана на единайсетчасовия полет.

— В кого? — попита тя.

— Искаш да кажеш — в какво?

Принц Чаровен довърши, без да бърза, сьомгата си. Остави внимателно ножа и вилицата в чинията под правилния ъгъл, след което отпи от бялото бургундско вино. Отметна назад правата си и прекалено дълга тъмноруса коса и отново я изгледа.

Съни вдигна рамене в подчертано безразличен жест.

— Е, ще ми кажеш ли?

— В Париж, всъщност.

— Така ли?

— Определено.

— Всъщност — определено.

— Какво?

— Прекалено често използваш думата „всъщност“.

Той кимна.

— Всъщност сигурен съм, че е така. Използвам думата по навик, но мисля, че този път се вписва идеално в разговора.

Стюардесата отнесе чиниите им и допълни вино в чашите им, донесе още бутилки минерална вода „Евиан“, усмихна им се отново, запита дали имат всичко необходимо и дали им е удобно.

След като тя се отдалечи, Съни, изпитала странно облекчение, запита принц Чаровен:

— Защо Париж?

— Защото той просто е най-красивият град на света. Особено по Коледа, блести в мрака и студа, прилича на жена, загърната в кожи и обсипана с диаманти.

— Което означава, че си романтик.

— Със сигурност.

Тя каза:

— Винаги съм мислила, че е трудно някой град да бъде по-красив от Ню Йорк по Коледа, но, от друга страна, никога не съм била в Париж по това време на годината. — Хапна от салатата и отпи от виното, което се стичаше по гърлото като нектар. Кой да предположи, че въздушните линии сервират такова превъзходно вино? — Живях в Париж два месеца, но тогава бях много млада — добави. — Току-що бях завършила колеж. А после трябваше да приема реалността и да започна работа.

— Разрешено ли ми е да запитам с какво се занимаваш? — Той дори не се докосна до салатата си. Наблюдаваше нея.

— Да. И бездруго щях да ти кажа. Работя в обществени връзки. Продавам хора на обществеността, ако искаш да погледнеш на нещата по този начин. Или поне продавам онова, което правят или изработват. Актьори, художници, всеки, който се нуждае от имидж, гласност в обществото или от увереност. Всъщност… — Тя се усмихна с ирония, породена от изпитото вино. — Бях в Париж миналото лято. Да, това е най-красивият град. — Направи пауза, замисли се, след което тъжно добави: — Когато си с човек, когото обичаш.

Лицето на принц Чаровен беше сериозно и изразяваше разбиране, обаче той нищо не каза.

— А това пътуване предприех съвсем импулсивно. — Съни побърза да прикрие тъгата си. — Ей така реших, че непременно трябва да видя Париж… Нахвърлих няколко неща в куфара, взех кучето, купих билет онлайн и отидох право на летището.

— Без дори да спреш да помислиш?

— Да, без дори да спра да помисля.

— Понякога е по-добре така. А знаеш ли къде ще отседнеш в Париж?

Салатите им бяха заменени от гъби с ориз.

— Моля те, не мисли, че те карам да ми кажеш къде ще бъдеш, принцесо — побърза да добави той. — Уважавам правото ти на лично пространство.

Очите на Съни изведнъж се напълниха със сълзи, защото си спомни за престоя им с Мак в „Риц“, откъдето се разкриваше гледка към облените в слънчева светлина парижки покриви; огромното легло и историята на странния колекционер на предмети на изкуството, когото бяха разследвали заедно, и очарователния малък ресторант, където сервираха превъзходна храна, разходката след това по тесните улички и широките булеварди и, о, господи, магията на Париж и любовта. А сега беше сама и не знаеше как да се справи със самотата.

Принц Чаровен протегна ръка към нейната. Не се опита да спре сълзите й, не се засуети над нея, нито каза нещо от сорта на: „Не се тревожи, всичко ще се оправи“.

След малко Съни избърса лицето си със салфетката.

— Съжалявам — каза.

— Разбирам. Но, принцесо, позволи ми да те питам нещо. Мислиш ли, че Париж е правилното място за теб сега? Там е студено, ще вали сняг и целият град ще е в застой. Ще бъдеш в капана на някаква хотелска стая, любимите ти кафе-барове ще бъдат затворени, никъде нищо няма да се случва, всички ще бъдат със семействата си.

— О, господи! — Думите му можеха да предизвикат отчаяние. Съни се усмихна леко.

— Но винаги можеш да отидеш в Монте Карло — каза той и стисна ръката й. Бе по-скоро жест на утеха, а не натрапване. Въпреки това Съни му хвърли подозрителен поглед. Защо не продължаваше да флиртува с нея? Нима тя изглеждаше толкова ужасно, че той не си фантазираше за нея дори малко?

— Монте Карло? — запита тя.

— Всъщност на Ривиерата е по-топло и дори има голяма вероятност да грее слънце. Хотелите са добри, храната е превъзходна и дори е възможно да намериш компания, хора като теб, избягали за малко от реалността.

— Монте Карло — повтори Съни и си спомни Южна Франция и колко прекрасно бе там миналата година с Мак и, разбира се, с групата пострадали от международната измама, които бяха станали нейни приятели. Двамата с Мак едва не се бяха оженили там. Историята на живота й, нали така! Но тогава беше отказала тя. Все пак може би принц Чаровен беше прав и Париж щеше да бъде студен и безлюден. Сам и изоставен като нея. А Монте Карло щеше да бъде жив, да гъмжи от хора и да предлага безброй развлечения, които да притъпят мъката дори на самотна жена.

— Добре, ще си помисля — каза предпазливо.

— В такъв случай, позволи ми да ти помогна с хотелската резервация. Знам едно местенце. — Принц Чаровен отвори лаптопа си. — Само една малка подробност. Трябва да ми кажеш името си.

Съни му каза своето, но не го запита за неговото. Искаше той да остане просто принц Чаровен.

Виното, тревогата, сърдечната болка и полумракът в самолета я накараха да затвори очи. Скоро заспа. Искаше само да забрави.