Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мак Райли (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
It All Began In Monte Carlo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2014)
Корекция
МаяК (2015)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Бижутерия „Фонтанът“

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-170-272-7

История

  1. — Добавяне

Глава 73

— Нямаше нужда да сте толкова груби с нея — каза Маха на мъжа на индийския диалект, който те и двамата разбираха.

— Имаше и други в къщата — отговори той. — Какво се предполагаше, че трябва да направя? Портиерът вече беше мъртъв.

Маха въздъхна.

— Разбирам.

— Не можех да си позволя тя да извика, а нямаше да дойде доброволно. Освен това, злото се усещаше във въздуха.

— А нима ти не си зъл? — Маха го погледна със съзнанието, че наистина е лош човек, но… нямаше кой друг да свърши работата.

Той протегна ръка напред и потърка пръсти.

— Парите — каза. — Направих каквото ми нареди. Тя е тук.

Маха му подаде памучна чанта. Той я отвори, преброи внимателно парите, хвърли й поглед, кимна и си тръгна. Тя чу как ръждясалият камион потегли и се скри в алеята, в анонимността. Никой никога нямаше да научи. Освен Маха.

Остана на прага за миг, като гледаше безпомощната жена със завързани ръце и тяло увито в изцапани с кръв муселинени завеси, с качулка на главата, със завързани очи и запушена уста. През главата й за секунда мина мисълта за Шарън Барнс, за жената в Париж, за Ивон Елман и Рахм Сингх.

Накрая пристъпи към нея.

Съни долови аромата на парфюма й и на индийското благовонно масло, което използваше. Имаше сладникава миризма с примес на пикантни подправки, кедър и мускус, на кехлибар и жасмин, и й беше познат. Мирисът на Маха.

Маха освободи тялото й от муселина, отпуши устата й, развърза очите й и свали качулката от главата й.

Съни стоеше със затворени очи и дишаше дълбоко.

— Виждам, че ме позна — дори със затворени очи — каза индийката.

— Ти си незабравима — отговори Съни.

— Надявам се да не е така.

Маха преряза въжето, което стягаше китките на Съни, и тя отново долови острия мирис на прясно окосена трева.

— Завърза ме мъж, който притежава коне.

Маха се засмя.

— Не е случайно, че си детектив.

Съни отвори очи, а Маха отстъпи назад и я загледа как попива с поглед празната стая, корнизите, които се рушаха, сцепените подови дъски, извитите като арки прозорци със счупените первази и съсухреното от старост дърво отпред, вратата, увиснала на пантите си, през която лекият ветрец довяваше различни миризми от близкия пазар, но главно на опустошение и самота.

Накрая Съни погледна Маха. Тази Маха бе различна от другата, която тя познаваше. Тази бе облечена като селянка — в обикновено износено памучно сари над изрязана по врата тениска. По нея нямаше нито едно бижу — дори игла, която да закопчава сарито й. На краката й имаше гумени джапанки, а косата й — вълшебната й дълга черна лъскава коса — бе прибрана в кок. Маха хвана единия край на сарито и го преметна през главата си, скривайки лицето си така, че се показваха само очите.

— Е, приятелко моя, какво мислиш сега за „възможностите, които животът предлага“?

— Иска ми се никога да не бях чувала за теб — отговори Съни.

Маха кимна.

— И на мен. Но вече е прекалено късно и трябва да продължим. — Плесна с ръце и се появиха трите безмълвни слугини, които се бяха грижили за нея и в къщата.

— Погледни ги — каза Маха тъжно. — Предложих им безопасност, нов живот и сигурност в моето домакинство. Забеляза ли белезите им, Съни?

Те вдигнаха глави, така че Съни да види добре лицата им.

— Познавах мъжете, които им причиниха това, когато бяха момичета и живееха в бордеи като мен, хранеха се от боклукчийските кофи и непрекъснатата им грижа бе как да избягат от мъжете. Тогава като че ли целият живот се състоеше в бягане, бягане, бягане… Те са неми, знаеш ли? — добави Маха. — Езиците им са отрязани, за да могат да печелят повече пари с просия, да предизвикват повече съчувствие като издават задавени звуци. Години по-късно, когато вече бях успяла да избягам от всичко това, се върнах и потърсих приятелките си от детството. Взех ги със себе си и дадох смисъл на живота им — както впрочем трябва да се лекуват всички жени, претърпели такива издевателства. Те никога няма да ме напуснат. Каквото и да стане, ще останат с мен.

Съни се опита да се пребори с ужаса. Не можеше да погледне тези три обезобразени жени. Искаше й се да заплаче. Но вместо това изгледа гневно Маха.

— И аз ли съм обречена да остана завинаги с теб? Каквото и да се случи?

Маха се засмя.

— Мисля, че трябва да ти обясня нещо. Това, което те помолих да направиш, не беше законно. Огромните красиви рубини са фалшиви и просто скриват диамантите, откраднати от „Фонтанът“ онази нощ в Монте Карло. Помниш ли, Съни? Бяхме в бара на хотела и се чу воят на полицейски сирени. Тогава разбрах, че сме успели, а после Шарън влезе забързана, след нея — Ферди и Джорджо. Моите съдружници в престъплението. И Рахм Сингх, който ме предаде и щеше да те убие.

Приближи се до Съни и постави длан върху нейната.

— Виждаш ли, още преди години се сетих как да се измъкна от бордеите. В началото правех само дребни удари, но после станах по-смела и по-умна. Започнах сама да произвеждам бижута, да ги продавам с добра печалба. Но исках още и още. Исках… всичко. И така станах една от най-добрите крадли, които светът познава.

Маха се засмя, като си спомни, и повика слугите отново.

— Облечете я — каза на индийски. — Направете кожата й по-тъмна, гримирайте очите й, боядисайте косата й. Трябва да изглежда като нас.

А на Съни каза:

— Ще те дегизират. Трябва да им позволиш да го сторят, ако искаш да се измъкнеш жива оттук. Когато си готова, ще те придружат през пазара. Ще те заведат при мъж, когото познавам. Приятел. — Усмихна се горчиво. — Вероятно би трябвало да кажа някогашен приятел, защото вече няма да желае познанство с мен и може би дори ще отрече, че някога ме е виждал. — Сви рамене. — Няма значение. Вече е получил съобщението ми. Ще се погрижи за теб. Не трябва да се обаждаш в полицията, нито да се опитваш да се свържеш с Мак — не и преди приятелят ми да е премахнал опасността. Поне за теб.

— И така да ти дам време да се измъкнеш — отбеляза Съни.

Маха се усмихна.

— Покварата е навсякъде, мила моя Съни. Можеш да имаш доверие единствено на този мъж. Животът ти е в добри ръце.

— Няма да кажа нищо, докато той не ми разреши — обеща Съни. Маха й бе спасила живота — вече го знаеше. Поне толкова можеше да направи за нея.

Жените вече втриваха кафяво масло в кожата на краката на Съни и боядисваха косата й с къна. На Съни изведнъж й дойде много.

— Маха! — извика. — Това не може да се случва наистина! Нали не си искала никой да умре, а само си откраднала диамантите…

— Сгреших — каза Маха тихо. — Трябваше да знам, че когато са замесени много пари, всичко може да се случи. Както и обикновено става. Хората убиват за пари — такава е простата истина. Дори хора, на които си имал доверие. Но пък, като се замисля, доверието винаги е грешна емоция. Както и любовта.

Отстъпи назад и загледа как жените обличат Съни в синьо памучно сари с опитни движения и тъй като тя не знаеше как да се движи в такава дреха и бе възможно тя да се разтвори или изхлузи, я забодоха с огромни игли.

— Щеше да е по-добре с моя аквамарин — каза Маха и се засмя. — А сега, мила моя Съни, с твоите тъмни очи и скритото от сарито лице, приличаш на моя сестра.

Маха плесна отново с ръце и жените застанаха до нея. Тя им заговори — очевидно им даваше инструкции — после им подаде късче хартия, на което бе написан адрес. Листчето трябваше да бъде дадено на момчето, което щеше да кара рикшата. Даде им и друго късче хартия, на което бе изписан номерът на колата, с която убийците бяха пристигнали в къщата й. То трябваше да бъде дадено на мъжа, когото тя наричаше свой приятел. След това отиде при Съни.

Двете дълго се гледаха. Маха погали леко Съни по лицето.

— Много съжалявам за болката, която ти причиних.

С тези думи излезе от стаята.

Съни чу стъпките й по дървените стъпала, после и тя бе поведена по същите стъпала, по тясна смълчана алея и през шумния пазар, на който смугли мъже продаваха всичко — от компактдискове до стари мебели. Тук се предлагаше още индийски чай в малки метални чашки. Мъжете наливаха гореща вода от термоси, които носеха около вратовете си. Деца продаваха сок от манго и розови бонбони, а през сергиите се промъкваха велосипеди рикши докато, кафяви крави спокойно хапваха от пресните зеленчуци, а над всичко това се стелеше мирисът на къри, канела, кориандър, карамфил и други екзотични жълти и червени подправки.

Двете слугини вървяха отпред — бързо и с наведени глави. Съни подтичваше след тях със скрито от сарито лице, а третата жена вървеше отзад. Тя дори не забеляза двамата мъже, които претичаха покрай тях, облечени в свободни индийски памучни панталони и евтини ризи, със слънчеви очила и бейзболни шапки, които скриваха очите и лицата им. Ферди и Джорджо, вълци в овнешки кожи, тичаха по следите на Маха. За да бъдат те в безопасност, тя трябваше да е мъртва.

Слугините ловко си пробиваха път с лакти през тълпата. Стигнаха до края на улицата, застанаха там и започнаха да се оглеждат. Скоро пред тях спряха два велосипеда рикши. Съни и едната жена се качиха в едната рикша, а другите две ги следваха. На едното момче дадоха късчето хартия с адреса и двете завъртяха леко педалите, като че ли без да усещат товара.

Пазарът и тълпата скоро останаха зад тях. Навлязоха в по-спокоен, очевидно жилищен, квартал. Деца в униформи, преметнали на гръб тежки раници с учебници, отиваха на училище; камериерки в бели дрехи разхождаха кучета; къщи, боядисани в пастелни цветове, се криеха зад храсти бугенвилия, а над тях хвърляха сянка тамарикси — приятни, обикновени домове, в които хората живееха.

Рикшите спряха пред светлосиня къща — с цвета на сарито на Съни. Охраната при портата ги изгледа подозрително, но това трая само докато една от жените му подаде късчето хартия. Той вдигна телефонната слушалка и се обади в къщата. След миг им направи знак да влязат, но жените поклатиха глави и направиха крачка назад. Посочиха Съни. Само тя трябваше да влезе. Изчакаха портата да се отвори, после си тръгнаха.

Съни обърна глава след тях. От все сърце се надяваше, че ще намерят спокойствието, обещано им от Маха.

В края на мраморните входни стъпала я чакаше мъж. Той й протегна и двете си ръце, за да я поздрави с добре дошла. Беше по-нисък от Съни, закръглен и с приятно лице, с настръхнали мустаци. Излъчваше авторитет.

— Влез, мила моя — каза. — Аз съм Джай Лал и ще ти помогна.