Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (16)

Глава 15

Еди Йохансен не получи съгласието на Съни за срещата с него. Разбира се, трябваше да остане в Париж, защото имаше работа, но силен импулс го теглеше към Монте Карло.

„Истината е“, помисли си Еди, седнал в бара на хотела същата вечер, петнайсет минути преди непотвърдената му среща със Съни, „че никога не съм срещал жена, която така опасно да показва чувствата си“. Повечето жени се тревожеха и грижеха единствено за себе си. Интересуваше ги как изглеждат, какви дрехи обличат и се тревожеха за всяка подробност. В тази категория включваше и съпругата си, която скоро щеше да бъде бивша, но той продължаваше да я обича, макар вече да не можеше да живее с нея. Разводът щеше да бъде грозно събитие. Юта щеше да обвинява и да предявява претенции, които Еди бе твърдо решил да не оспорва. Бе казал на адвокатите си по развода, че ще й позволи да вземе каквото пожелае, макар че те настояваха да го защитават. Нещата в момента бяха в твърде взривоопасно положение, тъй като Юта се канеше да му измъкне всичките пари и да получи настойничеството над двете им деца.

Еди също бе в момент от живота си, когато бе много уязвим. Беше самотен, емоционално отворен за нежната тъмнокоса красавица — доверието, което изпитваше към Съни Алварес още от първия миг, в който я зърна в самолета. Харесваше му отношението й. Веднага се бе досетил, че бяга от съпруга си, но тя му се бе доверила достатъчно, за да заспи до него. В живота му бе имало и други жени, освен Юта. Но нито една от тях не бе като Съни.

Барът на хотела бе оживен. Сега бе времето на разпродажбите след Коледа и групички жени седяха на високите столове, тапицирани със сив велур, до бара, обградени с пазарски чанти, и отпиваха от бледорозовото си мартини, говореха развълнувано за отбивките, които бяха успели да получат от цените, смееха се щастливо — така, както само пазаруването може да развесели жените. Елегантната красива индийка, която Еди бе забелязал снощи сама до масата в ъгъла, отново пиеше шампанско. „Тя е истинска дама“, отбеляза мислено Еди. Пиеше само добро вино. Надяваше се, че има с кого да го сподели. Погледите им се срещнаха за секунда — нейните очи бяха тъмни и красиви — после тя извърна глава и го остави със странно обезпокоителното чувство, че може да прочете мислите му. И дори нещо повече… че го познава.

В друг ъгъл седяха група мъже, приближили глави и внимателно заслушани в деловия план, който се разкриваше пред тях. Тази вечер работеха двама бармани. Единият бе среброкосият мъж, който бе зад бара и предната вечер, а другият бе млад, висок и слаб, китките му се подаваха от ръкавите като две пръчки, докато приготвяше мартинитата.

Еди отпи от водката с лед, която бе поръчал, въпреки че бе в бара по-скоро за да не е сам, отколкото заради алкохола. Вече бе опиянен от мисълта, че ще бъде със Съни. Погледна часовника си. Оставаха пет минути до осем и трийсет.

Разхлаби вратовръзката си — тъмножълта с небиещи на очи мотиви — и разкопча най-горното копче на синята си риза. Носеше същото кашмирено сако, с което бе и преди, а тъмнорусата му коса бе все още мокра от душа. За жените, кацнали върху високите столове пред бара, които му хвърляха погледи над ръбовете на чашите си, той бе доста привлекателен.

Поне веднъж Съни бе оставила кученцето си да спи изтощено на леглото. Беше сама. Влезе в бара точно когато стрелката на стенния часовник отбеляза осем и трийсет.

Лицето на Еди се озари от усмивка, когато я видя да върви към него с онези нейни дълги прекрасни крака. Точно тогава пред хотела се разрази истински ад. Завиха полицейски сирени, пожарни коли, още патрулки.

Уплашени, жените ахнаха и се запитаха една друга:

— Дали са терористи? Някой е заложил бомба? Със сигурност не и тук, в Монте Карло.

Съни се затича към Еди, той я прегърна и тя се облегна нервно на него. Не така бе очаквала да се появи на сцената. Мислеше, че ще бъдат само двамата, че ще разговарят тихо. Канеше се да каже на Еди, че макар да изпитва силно привличане към него, няма да се видят повече. Щеше да го увери, че е нейният спасител, че единствено благодарение на него е успяла да запази разсъдъка си през тези два дни и колко е щастлива, че е получила целувката му. Тяхната единствена, но истинска целувка. Щеше да му каже още, че няма да я забрави и че също така винаги ще помни и него.

През бара премина всеобща въздишка на облекчение, когато воят на сирените отмина нататък. Индийката направи знак на сервитьора да й налее втора чаша шампанско.

— Какво мислиш, че се е случило? — запита Съни, останала без дъх от мириса на кожата на Еди, когато той се наведе и я целуна по бузата.

— Вероятно просто фалшива тревога.

Не искаше тя да мисли за терористи тази вечер. Искаше да мисли за него. Тя седеше до него на високото сиво столче пред бара, прекрасна в семплата черна рокля. Вместо ботушите, носеше сатенени сандали с високи токчета и красива панделка отпред. Краката й изглеждаха тънки и крехки като тези на състезателен кон. Той я запита какво би искала и когато тя отговори, той поръча шампанско „Гранд дейм“.

— Екстравагантно. — Съни му се усмихна, когато сервитьорът отвори бутилката.

— Тази е нощта на екстравагантностите. — Той вдигна чашата си и срещна погледа й. — Не съм забравил целувката от последната нощ. Всъщност, Сонора Скай Кото де Алварес, споменът за нея ме доведе обратно тук.

Съни си пое дълбоко дъх. Трябваше да сложи край на това, преди да са навлезли в дълбоки води, или, казано с други думи, да задуши всичко още в самото начало.

— Не мога да гарантирам повече целувки — побърза да каже.

Той кимна.

— Добре. Къде би искала да вечеряме? Знам прекрасен японски ресторант в Кан, а можем да опитаме и онзи на плажа в залива Хуан, където сервират превъзходна риба. Или, ако си уморена, можем отново да хапнем тук, в хотела.

Телефонът му зазвъня тихо, той се извини и се извърна. Младият барман напълни чашите им с шампанско и каза на Съни:

— Имало е обир в бижутерията „Фонтанът“. — Смръщи вежди разтревожен. — Израснал съм тук, в Монте Карло, и никога не са се случвали подобни неща. Точно по тази причина хората избират да живеят тук — не се страхуват, както е в градове като Мексико сити или Сао Пауло.

Съни обърна глава към Маха Мондрагон, която я поздрави.

— Помните ли ме, мадам Алварес? — каза Маха. — Разговаряхме снощи.

— Разбира се. — Как въобще би могла да забрави загадъчното предупреждение и съвета за бъдещето.

— Може и да ви се стори странно, мадам, но позволете ми да обясня. Привлечена съм от вас, защото виждам, че сте в беда. Вашата уязвимост ми напомня за мен самата — такава, каквато бях преди много години. Вашето емоционално състояние крие опасности. Нека ви кажа, мадам Алварес, че ако имате нужда от помощ, аз — тази непозната може би ще кажете — ще ви помогна.

Съни погледна в красивите й очи и видя там доброта, но и някаква загадъчност. Маха Мондрагон бе разбрала съвсем правилно състоянието й и положението, в което се намираше; знаеше, че Съни е в беда, че се намира на опасна територия с Еди, както и с Кити.

— Не знам какво да кажа, освен „благодаря“ — прошепна.

— Въпреки че не се познаваме, мислете за мен като за приятелка, на която можете да се доверите — каза тихо Маха.

— Но коя сте вие? — запита Съни.

— Аз съм дизайнер на бижута. — Маха посочи легендарната си огърлица от тежко злато, инкрустирана с рубини в златен обков и диаманти, които бяха като звезди сред планети. Огърлицата бе наистина забележителна.

— Моите бижута са единствени по рода си. Произведени са ръчно от превъзходни индийски майстори — мъже, чиито семейства са в този занаят от векове. И, повярвайте ми, те са истински хора на изкуството. Продавам изделията си на изискани и скъпи магазини из Европа. Бизнесът ми се разраства и имам нужда от помощ. Помните ли, снощи ви казах да приемате възможностите, които животът ви поднася. Е, тази вечер, мадам, аз ви предлагам шанс.

Еди, който все още говореше по телефона, повдигна вежди, за да се извини на Съни. И продължи да говори. Маха каза:

— Гледам ви и виждам жена в беда. Но виждам също така жена, на която може да се има доверие. Затова ви предлагам работата. Това ще е нещо много различно от онова, с което сте свикнали, но много вълнуващо, защото ще пътувате до Индия.

Съни каза изумена:

— Но аз вече имам работа. Имам собствена компания за връзки с обществеността и трябва да се грижа за бизнеса си. Трябва да се върна в Лос Анджелис…

— Новата работа няма да отнема цялото ви време. В случай, че решите да приемете, разбира се — добави Маха с усмивка, която разкри съвършени бели зъби. — Аз трябва да оставам в Европа за все по-дълги периоди и имам нужда от доверен човек, който да извършва пътуванията и да взема бижутата ми от Раджастан — не се тревожете, всичко ще бъде законно и цялата стока ще бъде декларирана в митниците. Ще трябва да се върнат в Индия непродадените бижута, за да бъдат изработени в друг дизайн. Естествено, всички бижута са изключително скъпи — може би не толкова, колкото диамантите, които, както току-що чух, били откраднати от бижутерия „Фонтанът“.

Маха погледна изуменото изражение на Съни и отново се засмя.

— Виждам, че вече ви изморих. А и приятелят ви чака. Съжалявам, че наруших спокойствието на вечерта ви, но ми обещайте нещо, мадам Алварес — че ще помислите над предложението ми. В замяна ви обещавам, че ще имате солидни доходи и вълнуваща работа. — Красивите й тъмни очи срещнаха тези на Съни. — Освен това — добави тя тихо, — знам, че виждам жена, която отчаяно се нуждае от вълнения в живота си. Доверете ми се, ще откриете всичко това в Мумбай.

Като докосна леко с коприненомеката си длан голата ръка на Съни, Маха се върна на масата си, великолепна в сарито си от тъмносин шифон, обточено с аквамаринени мъниста, което се плъзгаше по тялото й при всяка стъпка. Маха Мондрагон бе истинска красавица.