Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (55)

Глава 54

Мумбай.

Съни стигна дотам толкова лесно, та реши, че работата й със сигурност не е незаконна. Малкият частен самолет я превози от Ница до Брюксел, а после пътува в първа класа с „Еър Индия“ до Мумбай. Облечени в сарита жени с лъскави черни коси, прибрани в кокове, раздаваха горещи хавлии с аромат на жасмин и сервираха бадеми, поръсени с подправки, и стъклени чаши с френско шампанско върху филиграни сребърни блюда. В слушалките на Съни звучеше успокояваща индийска музика, изпълнявана на цитра, а по-късно вегетарианското блюдо thali, което бе поръчала, пристигна също върху сребърно блюдо, разделено на преградки, във всяка от които имаше различни зеленчуци, подправени с къри, включително любимата й жълта леща и карфиол, сготвен в пикантни подправки, и божествени картофи с билки, с кръгчета краставици около тях, и сос от мента и кисело мляко, известен като raita, който й подейства приятно охлаждащо. Десертът беше превъзходният индийски оризов пудинг, толкова различен от онези, които бе яла като дете; този беше студен, покрит с разкошна бита сметана и с аромат на лимон и кардамон.

Още по-късно, излегнала се в своето частно малко купе, сгушена в мекото одеяло, от което се носеше аромат на жасмин и я караше да предчувства срещата си с екзотична Индия в края на пътуването, Съни нямаше търпение да стигне там.

Когато се събуди, видя в полумрака проблясващите светлини на цивилизацията над дълги мили полуразрушени и почернели от мръсотия бедняшки квартали, съжителстващи с модерни стоманени сгради.

Мумбай, градът на контрастите, с население над четиринайсет милиона души — от най-богати до най-бедни; на „Боливуд“, както се нарича индийската филмова индустрия, и високите технологии; на чистачите на смет по улиците и просяците; на скъпите магазини и прекрасната кухня — някога бил просто групичка блатисти островчета, върху които после израснал градът в залива.

Съни слезе от самолета, уморена и уплашена, стиснала в ръка бижутата на Маха, и се нареди на опашката пред имиграционните служби, където паспортът й бе щателно разгледан, след което й махнаха с ръка да премине.

Като стигна до митницата, Съни бе поканена в малък бял офис, където мъж в измачкан бял ленен костюм я покани да седне на един стар и разнебитен пластмасов стол и започна бавно да преглежда документите й. Над главите им се въртяха перките на вентилатора и вдигаха прах.

След малко мъжът вдигна очи и огледа Съни от главата до петите. Сърцето й подскочи и тя изведнъж, без причина, се почувства виновна. Надяваше се, че не внася незаконно бижутата в страната. Мъжът не каза нищо, вместо това й подаде тънката си кафява ръка и набра номер на мобилния си телефон.

О, мили боже! Това беше. Не трябваше да се съгласява с предложението на Маха, още по-малко — да го изпълни… Мак щеше отново да й напомни, че е глупаво да се доверяваш на непознати… Но тя искаше само да се докаже пред себе си и сега — какво?

Мъжът в измачкания бял ленен костюм заговори на индийски на някого другиго. Остави телефона и погледна Съни над неугледното бюро, но отново без да каже нищо. Съни се потеше. Реши, че е по-добре да срещне погледа му и да се постарае да изглежда невинна. Изведнъж обзета от гняв, си каза, че, по дяволите, тя е невинна. Само връщаше бижутата на Маха в Индия, където им бе мястото.

Лек повей на вятъра премина през малкото помещение, когато вратата се отвори. Влезе друг мъж и застана зад онзи с белия костюм, след което изгледа Съни с каменно изражение на лицето.

— Паспортът ви, моля — каза на английски.

— Но аз вече минах през имиграционните служби — възрази Съни.

— Няма значение. Паспортът ви.

Той протегна ръка, Съни извади паспорта си и му го даде. Страхуваше се, защото можеше никога вече да не го види… и щеше да й се наложи да остане тук, в Индия, завинаги…

Мъжът разгледа паспорта, после вдигна очи и срещна нейните. Неговите бяха тъмнокафяви, а бялото на зеницата бе много бяло, кожата му имаше цвят на тъмна мед, а черната му коса бе прорязана от сребристи нишки.

— Благодаря ви, мис Алварес. — И й върна паспорта.

Тя го притисна към гърдите си и се запита какво ли ще последва. Беше ли свободна да си върви?

Вторият мъж кимна на онзи в белия костюм и излезе. В помещението отново нахлу по-студен въздух, преди вратата да се затвори след него.

Мъжът в белия костюм изгледа първо Съни, а после — двете чанти на пода до нея. Багажът в малката бе нахвърлен набързо и се състоеше от няколко чифта дрехи, а в голямата бяха бижутата на Маха.

— Благодаря ви, мис Алварес. Желая ви приятен престой в Мумбай — каза той на неочаквано добър английски.

Стана, взе чантата на Маха и й я подаде. Без да се усмихва, отвори вратата. Съни му благодари и мина през нея, сигурна, че той усеща страха й, който се излъчваше от нея на големи вълни — като по-студения въздух в нагорещеното малко пространство.

Краката й трепереха, но тя закрачи бързо и скоро излезе от терминала. О, мили боже! Никога не би могла да го направи отново. Никога. Дори Маха да й обещаеше най-голямата корона на някое бивше кралско величество или пък втори Тадж Махал, изграден от мрамор, за да помни гостуването си тук, нито за да се докаже на себе си или пред Мак. Не, никога вече нямаше да приема всички възможности, които животът й предлагаше.

Съвсем неочаквано, Съни вече не бе толкова сигурна в добрите възможности, с които светът уж изобилства.

„По дяволите!“, помисли си, стиснала чантата в потната си ръка така здраво, че двете сякаш се бяха сраснали. Пот се стичаше и по гърба й, когато се смеси с тълпата, шума и миризмите на улицата. Тълпата тук бе гъста като гора — блъскаше я, буташе я, викаше, а край нея преминаваха велосипеди рикши, таксита, автобуси, реклами на хотели, заведения за бързо хранене, сладки, пътувания, обиколки.

В цялата тази тълпа и глъч обаче не се виждаше мъж, който да държи табела с името на Съни. Несигурна, тя остана на мястото си няколко секунди, за да се огледа внимателно, после продължи.

Тропическата нощ сякаш се сключи около нея, натежала от мириса на цветя и изгорели автомобилни газове. Палмовите дървета се очертаваха на фона на индиговото небе, в далечината просветваха ярко осветени кули, но над всичко това бе мирисът на морето. Не хладно, освежително и солено като Тихия океан, но силно и горещо и с намек за блатата, върху които бил построен градът.

Таксита и автобуси се редяха край тротоара, а хората преминаваха покрай нея на нескончаем поток. Струваше й се, че целият свят се е устремил от летището към града.

Съни хвърли поглед на листчето с напечатаните инструкции на Маха. Определено трябваше да бъде посрещната от помощника й.

Завладя я паника. Беше съвсем сама в Индия и носеше чанта, пълна с бижута. Нещо се бе объркало. Но как бе възможно това? Маха бе толкова сигурна, така внимателна, бе се погрижила за всяка подробност. Маха бе изключителна жена и…

— Мадам Алварес?

Той бе тук, все пак, до нея — висок, мургав и слаб мъж с пронизващи черни очи и жълто-червен тюрбан на главата. Носеше дълго бяло палто над тесни черни памучни панталони и кожени сандали. Макар и замаяна от паниката и пътуването, Съни забеляза, че ноктите на краката му са лакирани. И че в ръце държи табелка с името й.

— Най-после. — Тя му се усмихна лъчезарно, а очите й изразяваха огромно облекчение. — Да, аз съм Съни Алварес.

— Толкова съжалявам, мадам, че не бях тук в секундата на пристигането ви. — Гласът му бе напевен, но той говореше сериозно. — Движението е много натоварено тази вечер в Бомбай… Или Мумбай, както го наричат напоследък.

Съни се усмихна.

— За момент си помислих, че не съм пристигнала където трябва.

Той не се усмихна дори.

— Ще взема чантите ви, мадам Алварес — каза и протегна ръка към чантата на Маха.

— Не! — Беше й останал достатъчно разум да не се раздели с проклетата чанта, след като практически бе спала върху нея по време на цялото пътуване, а сега й се струваше, че е залепнала за потната й длан. — Тази ще я нося аз.

— Както желаете — каза той на своя странен английски. — Моля ви да ме последвате до колата.

Съни го последва с удоволствие. Нямаше търпение да влезе в колата, да потъне в меката седалка и да остави Мумбай да минава край прозореца й.

Колата беше черен „Мерцедес 600“, един от най-скъпите модели. Вътре бе хладно, седалките бяха от кремава на цвят кожа и макар и в малко старомоден стил, от двете страни имаше две еднакви кристални вази с бели гардении във формата на звезди, чийто аромат изпълваше въздуха. Благоуханието бе добре дошло за Съни, подейства й като успокояващ балсам. Това бе кола за жена, облечена в копринено сари, обсипана с бижута и окъпана в скъп парфюм. Жена като Маха Мондрагон.

Имаше още и минибарче от тъмно орехово дърво с напитки и красиви чаши с гравирани сребристи листа. В малка сребърна кофичка се изстудяваше бутилирана минерална вода.

Съни се усмихна на спасителя си и се настани на меката тапицирана седалка.

— Съжалявам, но забравих името ви — каза.

— Казвам се Рахм Сингх, мадам. Аз съм главният помощник на Мондрагон.

— Благодаря ви, мистър Сингх. — Съни сметна за странно това, че той наричаше работодателката си просто Мондрагон, но реши, че вероятно обичаят в Индия е такъв.

Вече се промъкваха през натовареното движение на летището по, като че ли, безкрайното силно осветено шосе, минаха покрай купове боклук, подобни на малки планини, и полуголи, шокиращо мършави деца, които подскачаха като плъхове сред тях; покрай къщи имения във викториански стил, боядисани в медножълт цвят, останки от времето на английското владичество; покрай правителствени сгради с прозорци като празни, безжизнени очи и навлязоха в града по „Марийн драйв“, булеварда, по който рикши велосипеди отнасяха двойки във вечерно облекло към поредното забавление. Минаха и покрай плажа, където се разбиваха вълните и също тичаха деца с крака като кибритени клечки; покрай палмови дървета и сергии, осветени от фенери, и улични търговци, които продаваха papadums и хлебчета, пълни с пикантно подправено месо, зеленчуци и лепкава захар; покрай просяци без крак или ръка, за които се говореше, че били лишени от тях още в детството, за да предизвикват по-силно съжаление и да печелят повече пари; покрай луксозни хотели, чиито светлини блестяха и обещаваха уют и прохлада, и къщи имения, скрити зад подсилени метални врати, където живееха старите богати индийци; и покрай кули от нови луксозни апартаменти, в които живееха младите богаташи; покрай все още осветени офиси, в които кипеше живот, макар вече да ставаше късно. На Съни й се струваше, че Мумбай, така шокиращ и вълнуващ, никога не спи.

Голямата кола намали с приближаването до висока желязна порта, зад която се виждаше къщичката на охраната. От нея излезе мъж в дълга бяла памучна риза и широки панталони, пристегнати при глезените. Позна колата, отвори портата и те влязоха.

Съни свали прозореца си, за да вижда по-добре блестящите светлини по крайбрежието, така подобно на това в Малибу и Санта Моника. „Кралската огърлица на Мумбай“, както го наричаха, гледана от върха на хълма Малабар. Неочаквано хладният въздух нахлу вътре, а с него и миризмите на Индия. В този момент й се струваше, че Индия й се предлага, и изведнъж откри, че се е влюбила в тази далечна страна.

Пет ниски мраморни стъпала водеха към едноетажна къща с безброй колони. Покрай дългия тесен басейн растеше папирус, а по тъмните му кобалтовосини води се носеха розови цветчета. В далечния край се виждаше огромна позлатена статуя на богиня, поставена там като че ли да пази къщата.

Рахм Сингх отвори вратата на колата и Съни излезе, като продължаваше да стиска чантата. Спря, за да се огледа.

— Коя е тя? — запита с поглед, втренчен в статуята.

— Махалакшми. Богинята на богатството и благополучието.

Махалакшми… Маха… богинята на богатството и благополучието… Разбира се, Маха сигурно е кръстена на нея… на богинята…

Усмихната, стиснала чантата с бижутата, Съни изкачи стъпалата. И страхът я напусна. Беше в къщата на Маха. Беше у дома, на свобода.