Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (62)

Глава 61

Еди отиде в стаята си и разпръсна уличаващите снимки по бюрото. Нямаше съмнение, че е той. Лицето му се виждаше така ясно, сякаш бяха снимали филм. Което и бе станало всъщност — бе се получило порнофилм, главните герои в който не знаеха, че са актьори. Зъбите на Кити бяха удивително грозни, вратът й бе дебел колкото лицето й, а в малките й очички блестеше престорен екстаз.

Но откъде знаеше той, че е престорен? Може би наистина се бе напил толкова много, че бе правил секс с нея и сега не можеше да си спомни. Мили боже, никога не бе имал влечение към алкохола; обичаше жените и секса, но… Тази отвратителна история… Тази жена тук бе болна, луда и я намираше така отблъскваща, че въпреки всичките й приказки за прекрасния им секс, знаеше, че не е могъл да участва в това. Бил е упоен, подставен и готов за опитите им за изнудване.

Звънна телефонът. Той отговори автоматично. Беше Кити.

— Просто ми се искаше да съм сигурна, че никога няма да забравиш онази нощ. Истината се вижда на снимките. Беше чудесен и не мога да живея без теб… Трябва да ми помогнеш, Еди, не можеш да ме предадеш…

Той затръшна слушалката и захвърли телефона през стаята. Гневът му бе толкова силен, че му бе причерняло пред очите. Тази евтина кучка го бе стиснала, държеше го здраво за топките — буквално. За първи път в живота си изпитваше такъв заслепяващ гняв, че би могъл да убие човек, за да защити децата си, съпругата си, приятеля си, начина си на живот…

Излезе на терасата и остана така в мрака. Никога през живота си не се бе чувствал по-самотен. Гневът постепенно утихна и вече не виждаше танцуващи цветни петна пред очите си. Ръцете му спряха да треперят. Започна да разсъждава по-логично. Не можеше да си позволи да полудее от яд заради тази ужасна жена. Трябваше да се контролира. Да се досети какво точно се бе случило. И после да измисли как ще се справи. Замисли се дали да не се обади на адвоката си, но какво щеше да му каже? Как щеше да обясни снимките, за които нищо не знаеше?

Влезе обратно в стаята и си наля водка. Изпи я на един дъх. Седна на дивана, затвори очи и застави мислите си да се върнат в онази нощ.

Видя се как влиза в бара, червенокосата, която познаваше като Кити Рат, му се усмихваше, а малките й очички се бяха свили до разрез, повика го при себе си, покани го на питие, защото искала да му разкаже нещо за Съни… Разбира се, беше използвала Съни като примамка. Кити не бе толкова глупава, както се оказа. Сега си спомняше ясно случилото се в бара. Спомни си, че тя му поръча второ питие още преди да е изпил първото, побутна го към него с думите, че ще го накара да се почувства по-добре… А после си спомни, че главата му се беше завъртяла и се бе запитал дали не е пил прекалено много… Спомни си странната слабост…

Разбира се! Сега наистина си спомни всичко. Беше го запитала дали не е гладен, бе казала, че приготвя много вкусна храна, че кюфтетата й са досущ като шведските и че ще му ги приготви, че наистина ще са най-вкусните, които е опитвал…

Бяха излезли от бара заедно, той я бе прегърнал през кръста. О, господи, сигурно са приличали на любовници. Зачуди се кой ли ги бе видял, кой бе забелязал? Разбира се! Среброкосият барман. Еди бе уловил скептичния му поглед. Барманът знаеше, че нещо става… Еди бе готов да се обзаложи, че той също така знае за Кити — коя и каква е тя. Вероятно бе добре позната по всички барове в града.

Кити го бе закарала в дома си, настанила го бе на дивана, повдигнала краката му на масичката, пъхнала възглавница под главата му, бе включила всички лампи, а той се бе оплакал, че осветлението е прекалено силно и се чувства като на снимачна площадка… И, разбира се, онова там бе точно такова — сцена. Сега виждаше всичко ясно — всеки лъч светлина сякаш се забиваше в очите му, а ужасната музика пробиваше тъпанчетата му… А тя го бе настанила много внимателно на дивана — очевидно загрижена камерата да го улови изцяло — бе му донесла питие, уж с желанието да го накара да се почувства по-добре, а после бе застанала пред него и бе започнала да заема секси пози, докато вървеше към него с едно-единствено кюфте, поставено в огромна бяла чиния. В кюфтето вероятно е било замесено последното хапче, изтрило спомените от паметта му…

Случилото се след това бе документирано на снимките пред него. Като ги гледаше, Еди благодареше на бога, че нищо не си спомня.

Стана, излезе отново на терасата и се замисли дали да не се обади на адвоката си и на съпругата си, да се опита да й обясни. А също така и на Кити, за да й каже каква евтина лъжлива кучка е. В момента имаше нужда от приятел. Имаше много, разпръснати по света, но нито един тук, в Монте Карло, който би могъл да го разбере. Освен може би жената, заради която бе побързал да се върне. Не Съни Алварес — тя не можеше да бъде с него. А жената, с която бе прекарал приятен и отморяващ ден и която го бе нарекла свой приятел.

Погледна часовника си. Десет и трийсет. Дали не бе прекалено късно да й се обади? Закрачи по терасата, замисли се какво да й каже, как да й обясни. Със сигурност не бе прекалено късно да се обади на приятел, пред когото да излее сърцето си, а той да внесе малко разум в ужасната ситуация; някой, който би могъл да разбере. Нейната невинност щеше да бъде защитата, от която имаше нужда.