Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (70)

Глава 69

Мумбай.

Беше много късно. Новата година бе вече настъпила, празненствата и фойерверките бяха утихнали и не се чуваха звънчета, когато Рахм Сингх вървеше по алеята към къщичката на портиера. А той се бе свил на пода и спеше. Сингх натисна бутона, който отваряше портата. Портиерът се събуди, скочи на крака, но скоро бе отново проснат на пода от силен удар по главата. Извика само веднъж — високо и пронизително като морска птица — и беше мъртъв.

Сингх натисна повторно бутона, който отваряше високата желязна порта, и чакащият автомобил влезе и потегли по алеята към къщата. Той го последва.

Съни не знаеше какво я е събудило. Лежеше по гръб, неподвижна като статуята на Махалакшми, която пазеше басейна и осигуряваше благоденствие и богатство на къщата. Лампата, която бе оставила в ъгъла до високата двойна врата, хвърляше успокояваща светлина, а пламъкът на ароматичната свещ играеше на лекия бриз, който влизаше през френските прозорци, които бяха оставени открехнати. Съни видя всичко това като през мъгла, с очи, още подвластни на съня, и иззад муселиновите завеси, обграждащи високото легло. Студеният утринен въздух накара кожата по голите й ръце да настръхне. А дали тръпките не бяха породени от страха?

Но от какво можеше да се страхува? Беше в безопасност тук, в къщата на Маха. Бе пренесла бижутата през половината свят и утре — не, вече трябваше да е днес — щеше да завърши мисията си, а на следващия ден щеше да пътува към Франция, при Мак…

Чу звуци да долитат отвън… Стъпки, след това вик… Дали не бе вик на птица? Но часовникът й показваше три след полунощ. Беше все още тъмно. Със сигурност дори птиците в Индия спяха в гнездата си в очакване на зората да разперят крилете си. Тогава, какво беше това?

Този път по гърба на Съни полазиха истинските тръпки на страха. И тя се скова от ужас, не можеше да помръдне. Не познаваше никого тук, бе срещнала само Рахм Сингх и мълчаливите слугини, портиера, който бе махнал на автомобила да мине през портата, и мъжа, който й бе сервирал вечерята. Беше сама. Отново. Този път в Индия.

Онемяла от ужас, напрегна слух да чуе някакъв звук. Нищо. Изпитала облекчение, издиша бавно. Ослушваше се така внимателно, че беше забравила да диша. И сега й се стори, че сред дърветата отекна собствената й въздишка.

В мислите й се промъкна Мак, представи си го тук, с нея. Той щеше да й каже: „Хайде, Съни, бейби, ти си силна жена, помисли, виж какви възможности имаш. Това вероятно е нищо и трябва само да станеш от леглото и да се огледаш…“.

Така щеше да й каже Мак, така щеше да постъпи той. Нямаше полза да лежи в леглото и да чака нещо да се случи. Ако нещо имаше да става, щеше да е по-добре да е подготвена.

Потиснала с усилие на волята страха си, Съни си каза, че се чувства така, само защото е сама, в чужда къща и в непозната страна. Разбира се, всичко беше наред.

Седна, спусна крака на пода, отметна муселинените завеси леко встрани и се ослуша, спряла се на дървените стъпалца.

След това закрачи бързо към отворените прозорци. Беше само по тениска и клин от жарсе, който винаги носеше със себе си при пътуване, защото бе лек и удобен за поддържане, и освен това не искаше да спи гола, сама в огромното легло в тази чужда къща в непозната страна. Отдръпна леко тежката копринена завеса и се закри с нея, докато надничаше навън.

„Престани!“, каза си. „Престани с тези глупости. Мак щеше да поиска от теб да бъдеш спокойна и силна“. Въпреки че се окуражаваше сама, когато излезе на тъмната и прохладна тераса, й се прииска Тесоро да бе с нея. Малкото кученце можеше да подуши нашественика от петдесет крачки; то бе нащрек за всеки нов звук и за всяка, дори най-малката, опасност.

Около терасата се забелязваха единствено сенки, а поточето ромолеше над скалите. Съни си позволи да се усмихне леко. „Виждаш ли?“, каза си, изпитала огромно облекчение. „Това си чула — ромоленето на поточето“.

Внезапен порив на вятъра премина през храстите, подгони облаците, които закриваха луната и направиха небето още по-черно, довя мириса на море и накара да трепне огърлицата от светлинки, опасваща Малабар Пойнт и Марийн Драйв.

Съни влезе обратно в стаята, като остави тежката завеса да падне отново на мястото си, спря се несигурно до масата, където бе изяла сандвича си в такъв мир и покой само преди часове. Останките от храната бяха отнесени, но някой бе оставил каничка натурален сок, чаша и кутия френски сладки. От онези, едната половина на които е покрита с шоколадов крем. Бяха любимите й, но сега бе толкова нервна, че дори не помисли да си хапне от тях.

Не можеше да понася самотата посред нощ. Може би трябваше да се обади на слугините и да ги помоли за чаша чай… Чай ли? Това й се стори много странно, когато се сети за всичките чашки чай лате от „Старбъкс“, които бе изпила на верандата на къщичката в Малибу, когато животът беше нормален и тя не изпитваше абсолютно никакъв страх, странно как „Старбъкс“ бяха пригодили към западната реалност индийската дума чай…

До леглото имаше старомоден шнур за звънец. Предположи, че те също са останали от времето на английското владичество, и дръпна шнура. Не чу звъна, който вероятно отекна някъде в къщата. Отново седна в края на леглото и прокара пръсти през рошавата си коса. Вероятно изглеждаше ужасно. Взе блекберито си от нощното шкафче и набра номера на Мак. Не успя да се свърже. Опита да набере Али, после и Рон. Толкова по въпроса за високотехнологична Индия, телефонът й не работеше.

Погледна затворената врата на стаята си. Не чу звука от забързаните стъпки на слугините. Може би беше сгрешила, като им се бе обадила посред нощ, но наистина се страхуваше. Имаше нужда от помощ.

Стана, обу маратонките си и отиде до вратата. Щеше да намери някого и да му каже, че не се чувства добре и има нужда от помощ — по-скоро от чай — и да знае, че не е сама.

Бравите на вратата бяха дълги и тесни, поставени хоризонтално. Съни натисна дясната. Тя не помръдна. Добре, вероятно другата отваряше вратата. Натисна я. Тя също не помръдна. Опита отново, последователно едната и другата. Вратата беше заключена.

Този път я обзе истински страх. Тръпки на ужас полазиха по гърба й, страхът заседна като буца в гърлото й, изпоти се така обилно, че потта като че ли струеше през всяка пора на тялото й, а косата й изведнъж стана цялата мокра. Изпаднала в паника, затича обратно към безопасността на леглото, но се препъна в килима и падна. Нададе стон, изправи се и се мушна отново в топлото меко легло. Но една ръка я стисна за гърлото.