Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (40)

Глава 39

Мак седеше зад бюрото на инспектора, а пред него бяха разпръснати снимките на мъртвата Ивон Елман. Той вече не ги разглеждаше. Беше втренчил поглед през прозореца, към върховете на дърветата и шумолящите на лекия ветрец листа. Инспекторът бе свел поглед към ръцете си, бе допрял върховете на пръстите си като за молитва, макар че не се молеше. Просто се надяваше.

— Ужасно — промълви, с което наруши мълчанието.

— Доста слабо казано — отбеляза Мак.

Не беше лесно да се гледа онова, което някога бе лицето на младата жена, а сега бе просто кървава каша от ивици плът и строшени кости. В тези останки от човешка плът се бяха забили, сякаш инкрустирани, диаманти. Стотици миниатюрни частици от онова, което някога беше двайсеткаратов камък, който, разтрошен от куршума, бе уловен в светлината на фотоапарата и блестеше в розовите останки от мозъка и кървавата размазана плът — всичко, което бе останало от главата на Ивон. Някога много ценен, но сега безполезен диамант бе цената за живота на младата жена.

— Предполагам, че жертвата — искам да кажа, Ивон (Мак мразеше анонимността, която идваше със смъртта, когато личността се превръщаше просто в труп) — е подавала диаманта на жената, която е държала пистолета. Но вместо да го вземе, тя я застреляла.

— И е улучила диаманта.

— Така изглежда.

— Искаш да кажеш, че убиецът е искал да „убие камъка“.

— Вероятно просто за да покаже силата си, както и факта, че има повече от достатъчно и няма нужда да вземе каквото и да е от нея или от обществото.

— Тогава нашият убиец и крадец е социопат.

— Възможно е. Социопатите не се интересуват от никого, освен от себе си, но пак се движат в обществото и дори се издигат, ако притежават чар и имат нормално поведение. Те изпитват огромно желание да бъдат приети от обществото, докато в същото време се спускат към дълбините на жестокостта и покварата, без да изпитват абсолютно никакви чувства към останалите. За тях е лесно да убиват, без да почувстват нищо. Човек би могъл да ги нарече „чаровни убийци“. Повечето мошеници са социопати; стават твои „приятели“ — по този начин постигат целите си. Погледни финансовите измами напоследък. Психопатите са подобни на социопатите, но са по-антисоциални и много по-опасни. Но двете категории си приличат по едно — интересуват се единствено от себе си. Психопатът е най-важният в собствените си очи. Той няма истински приятели и обикновено води самотен живот, полускрит сред нормалното общество. А после се показва и извършва убийство, като много често започва с малки животни, когато е още дете и усеща властта да убиваш дори в тази крехка възраст. С напредването на възрастта, притокът на адреналин след убийството се свързва и със сексуалното желание и нуждата да властваш и по този начин. Тогава психопатът убиец обикновено оставя жертвата си грозно обезобразена, осакатена, с извадени вътрешности, буквално нарязана.

— А после — продължи Мак — идва редът на третия тип. Ексцентриците, които са комбинация от двата предходни типа — те притежават чара на социопатите и се чувстват добре в обществото, но винаги крият миналото си и винаги са готови да убият.

— Забелязал съм, че често извършват убийства при пълнолуние — каза инспекторът и си спомни, че пълната луна грееше, скрита зад лъчите на хеликоптерите и халогенните лампи.

— Възможно е. Приливите се влияят от фазите на луната, защо не и умовете на хората.

— В момента предполагаме ли, че убиецът е мъж?

Мак нищо не предполагаше.

— Подобни безпричинни убийства са характерни за мъжете, но от описанието на извършилите обира, от приблизителния им ръст, тегло, облекло, трябва да приемем, че са били жени.

— Били са въоръжени с малки полуавтоматични пистолети — от онези, които богатите жени носят за самозащита. Въпреки че и те имат нужда от разрешение и от причина да го сторят.

— Като например богата жена, която се страхува, че някой може да се опита да я отвлече?

— Може би.

— Всяка богата жена може да наеме охрана. — Мак си спомни как бе наел Лев Оренщайн едва миналата година. Лев бе просто най-добрият охранител. Познаваше крайбрежието на Ривиерата по-добре от дланта си. Познаваше всяко заливче и скрито кътче, всеки хлъзгав път и второстепенна магистрала. Лев можеше да ликвидира опасността за която и да е жена по-бързо от всеки друг и дори по-бързо, отколкото тя може да си я навлече. По мнение на Мак, нямаше нито една причина жените да носят оръжие. Жертвата със сигурност не е била въоръжена. Но винаги се случваше така; жертвата изгубваше живота си, после делото се губеше сред бюрокрацията на съда, убиецът получаваше съчувствие, престъплението се приписваше на нещастното му детство, на побоя, нанасян му от родителите, или на това, че майка му е била наркоманка и той е израснал по улиците. Така се създаваше лошо име дори за онези деца, които имаха подобен произход, но бяха успели да оцелеят и да се измъкнат от средата си, като запазят достойнството и самоуважението си. Мак нямаше време за убийците, независимо какви извинения щяха да поднесат адвокатите им в съда.

Хвърли пореден поглед на снимките на Ивон.

— Надявам се, че съпругът й няма да ги види.

— Той идентифицира тялото по пръстените, които тя носеше. Тези са за теб — каза инспекторът, прибра ги в папката и прибави снимка на живата Ивон, привлекателна млада омъжена жена, а не труп с размазано лице. — Против правилата е, обаче в подобен род неща няма правила. Имам нужда да ми кажеш какво мислиш, Мак. Това е всичко. Не можеш да вземеш участие в разследването тук. То е работа на полицията. Обаче ти имаш способността да виждаш странното, различното, което понякога води право до извършителя.

— Невинаги — каза Мак с мисълта за случаите, в които се беше провалил. — Не съм съвършен.

— А кой от нас е?

Инспекторът бе щастлив, че Мак излезе от кабинета му с папката със снимките под мишница. Не му беше отказал направо и може би, само може би, посещението щеше да има резултати.