Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (15)

Глава 14

На сутринта след коледния ден Съни бе събудена от потока слънчева светлина, която проникваше през пролуката между завесите. Бе оставила прозореца отворен — малко, но достатъчно, за да влезе свеж въздух. За разлика от Тихия океан, Средиземно море бе кротко и не се чуваше оглушителният рев на вълните. Морето бе едва ли не неподвижно, синьо като небето и понякога дори по-синьо, особено вечер непосредствено след залез-слънце, когато морето и небето се сливаха при хоризонта и сякаш самият въздух придобиваше неонов отблясък.

Тя излезе на малката тераса и сведе поглед към армадата бели яхти, изпълнили пристанището, и към гладкото спокойно море, по което блестяха диамантени точици светлина, към палмите и обикновените дървета и оживлението, което цареше до известното казино с двете кубета близнаци. Тесоро замаха с опашка и започна да вие. Съни облече тениска и анцуг, нахлупи бейзболна шапка на рошавата си коса, грабна кученцето и взе асансьора до фоайето.

Пиколото й се усмихна, а портиерът каза:

— Bonjour madame, et ca va la petite? — Което, както Съни знаеше от пътуването до Южна Франция миналата година, означаваше: „Как е, малката?“. Кученцето обожаваше вниманието, което французите му засвидетелстваха, и през цялото време махаше радостно с опашка.

Съни прекоси тичешком площада и излезе на променадата, която следваше извивката на пристанището и линията на закотвените яхти. Питаше се защо Мак още не я е открил. Дали въобще я търсеше? В гърдите й бушуваха страх да не го изгуби и гняв. Тъжно си помисли, че никой не знае, че „разбитото сърце“ е точно такова — болката бе физическа и толкова силна, че усещаше двете половинки на сърцето си, натежали като олово.

Не погледна колко е часът, като излезе от хотела. Дори не сложи часовника на китката си, просто се наслаждаваше на топлината на зимното слънце, което топлеше гърба й, докато тя тичаше редом с кучето. След това видя стенен часовник. Бе единайсет и трийсет, а Кити Рат щеше да я вземе в дванайсет, за да се отправят на покупки.

Спря, за да разгледа яхтата, чийто екипаж миеше палубите, изтупваше възглавничките и я приготвяше за пристигането на собственика. Запита се дали Еди е в Париж в момента и кога ще се върне. И, като че в тон с мислите й, блекберито й звънна.

Беше той. Тя притисна телефона до гърдите си. Не биваше да отговаря веднага. Всичко бе прекалено трудно и, опасно. Обърна се и затича към хотела.

Взе душ и подсуши набързо косата си, сложи малко руж на бледото си лице и обичайното дневно червило на устните си — „британско червено“ на „Л’Ореал“ — облече бели дънки и черна тениска и преметна бял кашмирен пуловер през раменете си, а на краката си обу черни обувки с равна подметка и сложи единствено бижу големите златни халки на ушите си (докато през цялото това време Тесоро я чакаше нетърпеливо и опъваше каишката), тя най-после си позволи да изслуша съобщението на Еди. То бе съвсем кратко.

— В бара. Довечера. В осем и трийсет.

Съни отново притисна телефона до гърдите си. Трябваше ли да отиде? Задаваше си този въпрос и в асансьора, докато слизаше към фоайето, за да посрещне Кити.

Кити я чакаше пред хотела в малък бял „Фиат“ с испански номер.

Кити знаеше всички хотели и барове по лазурното крайбрежие, където подбираше мишените си — мъже или жени. До този момент обаче изнудването не се бе оказало достатъчно доходоносно, за да се оттегли в онзи бар в Марбела, Испания, за който копнееше. Тя нямаше дори собствено жилище и дължеше наема за три месеца. Освен това, имаше нужда от „Ботокс“ и „Рестилейн“, а трябваше да плати и на дерматолога си. Нямаше време за губене.

Монте Карло бе твърде далеч от Вилнюс, столицата на Литва, където бе родена Кити Рат. Това обаче бе доста отдавна — преди повече години, отколкото би искала да признае. Тя си спомняше с обич детството си на балтийското крайбрежие. Дупето й замръзваше, докато мъжете, с които майка й живееше — женитбата никога не беше възможност за нея — ловяха риба в студените води на това Северно море. Първият спомен на Кити бе за студа. Вторият й спомен бе за омразата, която изпитваше към жената, към която се обръщаше с „майко“. А любимият й спомен бе за деня, в който напусна пристанището на Балтика, на път към нов живот с млад мъж, който твърдеше, че е лудо влюбен в нея и на когото, петнайсетгодишна, тя отдаде девствеността си, макар не и невинността си, тъй като Кити Рат никога не би могла да бъде „невинна“.

Актът на „любовта“ — както го бе нарекъл младият мъж, чието име тя вече беше забравила — не означаваше нищо за Кити. Той бе просто начин да премине от точка А до точка Б. А когато стигна до точка Б, за сметка на онзи млад мъж, продължи бързо напред, без дори да го информира, че го напуска.

Но тогава тя бе шестнайсетгодишна. Едва.

Опашка от мъже — млади, стари, привлекателни и нетърпеливи или дебели и женени, нямаше значение — бележеха шестването на Кити през обикновени и секс клубове на онези балтийски страни. Тя прекоси Полша, Украйна, Унгария и Хърватска и накрая се озова в Париж, където се сближи с професора по медицинските науки, който работеше с нея в болницата, в която, след безброй лъжи и фалшиви документи, бе успяла да получи работа като помощник в аптеката. По онова време кестенявата й коса бе боядисана червена — макар и не толкова ярка, каквато бе днес. С розовите си бузи и очарователната усмивка, тъй като тя не разкриваше двете евтини протези отпред, с красивите и здрави ръце и бедра, към които се добавяха свежата й младост и очевидното й благоразположение към секса, тя имаше определен сексапил.

Остана при професора шест месеца и накрая избяга в Лондон, за да търси други жертви. Взе със себе си няколко шишенца с лекарството, което бе известно като „хапчетата на изнасилването“ и за които бе научила от професора, който бе добър учител, че могат да доведат човек до състояние на полусъзнание и да го направят особено податлив на сексуална експлоатация. Всъщност „жертвата“ не можеше да мисли разумно и не можеше да предприеме физическо действие, за да се защити. Докато бе така упоена, можеше да й бъде причинено всичко.

Кити никога не бе познала сексуалното задоволение, но употребата на тези хапчета й даваше усещане за власт, което бе едновременно опияняващо и ужасяващо. Щеше да бъде лесно. Кити не изпитваше чувства към никого, освен към самата себе си. Знаеше какво й доставя удоволствие. Подозираше, че убийството също може да се включи в този списък.

Сега, докато Съни вървеше към нея, тя се усмихваше нетърпеливо, усещайки инстинктивно уязвимостта й. Имаше чувството, че би могла да й причини какво ли не.

— Здравей. — Двете евтини протези на Кити проблеснаха в бяло, докато се усмихваше подкупващо.

Съни се запита защо не ги бе сменила, щом имаше собствен бизнес.

— Здравей! — извика в отговор, затича надолу по стъпалата и седна в колата до Кити, облечена в розова, прилепнала по тялото и разкриваща белите й бедра, рокля.

— Мисля, че изглеждаш по-добре днес — каза Кити и хвърли на Съни бърз поглед, преди да потегли.

— Така е.

— Той обади ли ти се? Отсъстващият любим, имам предвид.

— Безброй пъти.

Кити натисна спирачките, като стигнаха светофара, който светеше червено, и гумите изскърцаха.

— Но ти не си му отговорила?

Съни поклати глава.

— Не съм.

— Красив ли е той, твоят любим?

— Аз мисля, че е.

Макар да бе заета да гледа движението по пътя, Кити хвърли кос поглед на Съни.

— А останалите жени смятат ли го за привлекателен?

— Не питам другите жени какво мислят за него. — На Съни не й харесваше посоката, в която бе поел разговорът. Не искаше да разговаря за Мак с тази жена и да слуша многозначителните й въпроси. Но нима не бе тази причината за присъствието й тук? Бе дошла, за да сподели, да изхвърли мислите за Мак от главата си, да премисли сегашното си положение и да реши какво ще прави. Да се опита да се справи с чувството за самота след цели четири години в компанията на Мак…

— Предполагам, че го намират привлекателен — призна. — Мак е знаменитост заради телевизионното си предаване. Изглежда точно така, както детективските романи са ни втълпили, че трябва да изглежда частният детектив — дълбоки сини очи, твърда черна коса, която винаги стърчи, защото той непрекъснато прокарва длан през нея. И има прекрасни ръце, силни и загорели…

— И стегнато тяло? — запита Кити.

Изненадана, Съни призна, че тялото на Мак е стегнато.

— В такъв случай, сигурно ти липсва. И сексът с него, искам да кажа. — Кити отново хвърли кос поглед на Съни и паркира пред „Сивият Албион“ в Кан. Засмя се и добави с дяволит тон: — Ако ти липсва секс, знам точно как да се погрижа. Искам да кажа, жената не може да живее без секс, само защото е напуснала мъжа си. Няма причина да е така, нали?

— Наистина не съм мислила по този въпрос. — Гърбът на Съни се бе сковал от смущение. Едва познаваше тази жена. Какво ли искаше да каже с това, че наистина знае как да се погрижи?

— Е, пристигнахме — каза Кити. — Да започнем с „Гучи“. Всички известни марки имат магазини тук. Има и други изискани магазини малко встрани от главния булевард. Можем да ги обиколим всичките, като направим почивка за обяд.

Кити намести очилата си, хвана Съни под ръка и двете излязоха на слънчевата светлина. Влизаха и излизаха от различни магазини, обаче умът на Съни не бе зает с пазаруването. Мислеше за Али, която трябваше да пристигне същата вечер, и за Еди и за това, как щеше да се справи със ситуацията. Али никога не би разбрала защо се е забъркала с Еди. Всъщност Съни нямаше да се осмели да й каже. Отговорът дойде със звъна на телефона й.

— Ще имаме гости за вечеря днес и не мога просто да я отложа. Имаш ли нещо против ние да дойдем утре? — каза Али.

— Кои сте тези „ние“?

— Ще взема със себе си Пру Хилсън, стара приятелка от училище. Разказах ти за нея. Тя ще има нужда от нашия експерт по Холивуд, за да се съвземе.

— А какво ще кажеш за моето сърце?

— То е моя грижа, скъпа. Ще се видим утре. Дръж се. Обичам те.

Съни обядва в компанията на Кити на терасата на хотел „Мартинес“. Отпиваше от чашата си с розе и хапваше от печеното пиле с подправки, после, тъй като не бе хапнала почти нищо предната вечер, изведнъж усети силен глад и поръча превъзходно сирене, загърнато в кестенови листа — „Сен Андре“, любимото й — и още твърдо овче сирене, което имаше вкус на розмарин и бе поднесено с кифличка с божествена коричка, от онези, за които двамата с Мак понякога мечтаеха, седнали на верандата на къщата му в Малибу, като в същото време им се искаше да са във Франция. О! Как й се искаше Мак да е при нея сега и да хапват от сиренето „Сен Андре“, както и от овчето, тъй като бяха твърде различни на вкус и твърдост. Второто, колкото и обикновено да беше, също задоволяваше вкусовите усещания.

Огненочервената коса на Кити блестеше на слънчевата светлина, докато тя забиваше не изискано зъбите си в кифличката. Пълните й и по селски груби ръце хващаха здраво като лапи. Тя се усмихваше на Съни, докато дъвчеше.

— Прекрасна е — каза. — Не знаех, че съм чак толкова гладна.

Изгледа Съни иззад стъклата на очилата, чиито рамки бяха с марката на „Гучи“. Чантата й „Шанел“ бе на стола до нея, а обеците й „Диор“ проблясваха на ушите й.

— Така ти съчувствам — каза и потупа нежно Съни по коляното. — Преживяваш тежък момент и се надявах, че нашето малко развлечение ще ти помогне да забравиш. Е, може би не да забравиш, но поне да не мислиш за това известно време.

Каза го така мило, че Съни бе трогната. Всъщност, ако се изключеха страстта й към луксозните магазини и склонността й да говори за секс, Кити Рат бе безвредна. Но все пак, в подсъзнанието на Съни дремеше странното предупреждение на Маха Мондрагон: „Покварата има особен и характерен мирис“.

Кити я остави пред хотела й, след като я целуна и по двете бузи. Даде й телефонния си номер, изчака я да го запамети в блекберито си и каза:

— Може би ще се видим по-късно. Възможно е да имам път насам, никога не се знае.

Обаче мислите на Съни вече се бяха понесли към срещата й с Еди същата вечер. Дали да отиде, или не? И дали Мак въобще се опитваше да я открие? Искаше Али да дойде и да я спаси.