Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (7)

Глава 6

Монте Карло. Коледа.

Беше седем часът вечерта. Съни беше в бара на луксозния хотел, в който принц Чаровен й бе запазил стая чрез електронна поща. Учтиво я увери, че е щастлив да й направи услуга, докато се сбогуваха на парижкото летище „Шарл дьо Гол“.

— Париж не е място за сама жена по Коледа — добави той. Ръцете му стискаха здраво раменете й, а погледите им бяха приковани. — Полетът ти е след час. Желая ти късмет, принцесо. — Той я целуна леко — две целувки, по една за всяка буза, после още една, защото, както каза, целувките винаги били три за „специални“ приятели.

Съни го загледа как изчезва, крачейки уверено, в тълпата, по-висок от повечето хора и красив в черното дълго палто. Тесоро нададе тъжен вой, който принц Чаровен вероятно бе дочул, защото обърна глава, усмихна се, махна с ръка и в следващия миг вече го нямаше. И Съни беше сама. Отново.

Тя дори не знаеше името му, не знаеше кой бе нейният спасител. Спасител не бе правилната дума. Наставник може би? А сега, докато го гледаше как се отдалечава, осъзна, че никога няма да го научи. Затича през огромното летище, като влачеше куфара си, а Тесоро продължаваше да вие тъжно, и стигна до изхода точно навреме.

Полетът до Ница бе кратък, но духаха силни ветрове и имаше турбуленция, което караше кученцето да изпитва ужас. Съни също се страхуваше. Питаше се защо бе постъпила така. Трябваше просто да остане в Париж, да отиде в някой хотел и да се свие в леглото под завивките.

Бе нахранила Тесоро с готова пакетирана храна, която Тесоро повърна. Съни усети, че двете не са от любимците на стюардесите, както и че не се харесват и на другите пътници. Изпита облекчение, когато най-после стигнаха в Ница и взеха такси до „Гранд хотел“ в Монте Карло. Мисълта за легло, за топли завивки, за топла храна за Тесоро, правеше безкрайното пътуване поносимо. Освен това, слънцето грееше, макар лъчите му да бяха слаби и деликатни, не достатъчно жълти, за да бъдат наречени ярка слънчева светлина, но не и толкова прозрачни, че да бъдат сметнати за вълшебен прашец. А в този миг Съни бе готова на всичко за малко вълшебен прашец.

Хотелът бе красив. Във фоайето имаше огромна елха, която ухаеше на борово дърво, таваните се извисяваха над главите, осветлението бе приглушено и меко, вътрешният дизайн — изискан, обзавеждането — също. Диваните и столовете бяха тапицирани в тъмносив велур, а огромните букети цветя бяха навсякъде. Стаята не бе много голяма, но със сигурност бе достатъчна за един човек, което отново й напомни, че е сама. Златисти копринени завеси, меко легло с пухкави завивки, един от онези дивани, тапицирани в тъмносив велур, холова масичка, бюро, телевизор с плазмен екран — по телевизията предаваха празничната коледна служба от Рим — баня, облицована със светъл мрамор, за която всеки би бил готов да умре, и обслужване по стаите. Съни не беше гладна.

В седем часа същата вечер, след неспокойна дрямка, тя тръгна към луксозния бар на хотела, който бе щедро украсен с гирлянди и блестеше като къщичка от вълшебна приказка. Седна на едно от високите столчета пред бара, а малкото кученце се настани на коляното й. Среброкосият барман, който някак си се сливаше с тъмносивия декор, приготвяше мартини. „О, господи, как мразя Коледа!“, помисли си Съни.

Бе придала на лицето си възможно най-мило изражение, макар че комбинацията от стрес и умора правеше това изключително трудно. Бе облякла новата си червена рокля, но не и високите официални обувки. Вместо това, бе заложила на топлината на удобните си ботуши. Разбира се, вече не носеше годежния пръстен с розовия диамант. Не бе сложила и други бижута. Дългата й черна коса падаше над лицето и го скриваше от любопитни погледи или от самата нея — не бе сигурна кое от двете. Както и да е, не трябваше да се притеснява, защото бе сама в бара. Е, не съвсем. Имаше още една жена, която също бе сама.

— Къде са всички? — запита тя бармана, когато той остави мартинито пред нея.

— Коледа е, мадам. Всички са у дома при семействата си.

Разбира се. Всички, с изключение на нея. И онази жена в ъгъла — толкова обикновена, че, с изключение на яркочервената коса, бе едва ли не невидима. Съни й хвърли бърз поглед над ръба на чашата.

Косата на жената имаше онзи прекалено подчертан червен цвят, който обикновено придават евтините бои от супермаркета. Беше облечена в синя рокля със закопчаване по цялата дължина, но бе оставила най-долните три копчета и изпод нея се виждаше пълното й бедро. Всеки, който минеше покрай нея, можеше да го види. Разбира се, никой не минаваше и Съни предположи, че интимната гледка всъщност няма значение. Жената носеше високи черни обувки, а в скута й лежеше класическата черна чанта на „Шанел“. На дългите й висящи обеци със сребристи букви беше изписано „Диор“. Имаше вид на жена от средната класа, която прави усилени опити да се издигне от незабележимостта на предградията.

Съни си каза, че тези мисли я приравняват до всяка една жена, за която може да се употреби думата „кучка“. Но хвърли пореден поглед на непознатата. Бретонът й скриваше високото чело, под което блестяха две сини очи на хищник, които сега на свой ред гледаха Съни. Погледът на жената бе открит и прям, което предизвикваше нервност у Съни. Освен това, незакопчаната до долу рокля и високите обувки предизвикваха.

После, пред очите й, жената като че ли се промени. Погледът й стана нежен, интимен — като че ли двете със Съни споделяха самотата си. Вдигна чашата си и тихо пожела на Съни весела Коледа. Говореше английски, но с акцент, който Съни отнесе към руския или някой друг от славянските езици.