Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (75)

Глава 74

Мумбай.

Самолетът на Рон кръжеше над синьо-зеления бряг на Мумбай. Приготвяше се за кацане. Над града се издигаха модерните кули на сградите, а улиците се задъхваха от натовареното движение. Те кипяха от живот — хора, крави и рикши, кучета и котки и дори подивели вече петли, избягали от стопаните си и ровещи из боклуците. В прашните улички деца, облечени в бяло, играеха на крикет, а други — на бейзбол. Използваха счупени дървени бухалки и крадени топки. Имаше още и конни надбягвания; червеникавокафявите коне блестяха от пот; жени с шапки на главите пиеха шампанско, а децата, израснали по улиците, крадяха всичко, до което достигаха мършавите им ръце. Всекидневният живот в Мумбай продължаваше и когато Рон приземи „Чесна“-та и я насочи към частните хангари.

Двама униформени мъже слязоха от чакащата полицейска кола и тръгнаха към тях, а Мак вече говореше с шефа им по телефона. Отвличането на младата американка се пазеше в тайна, а полицията претърсваше пазарите и известните им скривалища. Но не бяха открили нищо.

Имаше обаче друга новина. В къщата на Маха Мондрагон бяха открити два трупа. Този на портиера и на Рахм Сингх, помощника на Маха, който се грижеше за къщата й на хълма Малабар. Шефът на полицията каза на Мак, че е бил прободен във врата. Изглеждало, че убиецът не могъл да издърпа оръжието, което стърчало от раната, когато намерили трупа. Имало и много кръв. Оръжието било инструмент за рязане на диаманти.

В къщата не били открити други хора, макар да им било известно, че Мондрагон има десет слуги.

— Тук, в Индия, когато се случи нещо лошо, всички просто изчезват — каза още шефът на полицията. — Връщат се на улицата, разпиляват се по пазарите, заминават за провинцията — въобще, връщат се там, откъдето са дошли. Могат да са навсякъде, но не и там, където се е случила беда. — Направи пауза, после добави: — Мис Алварес не беше там, макар да имаше очевидни признаци за присъствието й. Дрехите й бяха в гардероба в спалнята за гости, в леглото бе спал някой. За нещастие, мистър Райли, стаята изглежда като след борба.

Адреналинът изпълни вените на Мак и му даде необходимата енергия само за секунда да се озове в полицейската кола. Рон куцукаше след него, подпирайки се на патериците. Скоро бяха откарани до къщата на Маха.

Тя се охраняваше от полицията, но тях ги очакваха. Огледаха просторните хладни и богато обзаведени помещения, издържани в характерните за Индия ярки цветове, които сякаш съперничеха на цветята в градината.

Рон каза, изпълнен с възхищение:

— Бива си го това местенце. По-добро е от къщите в „Бел Еър“… Прекрасни цветове…

— Млъкни, Рон — процеди Мак през стиснати зъби.

— Съжалявам. — Рон млъкна.

Въведоха ги в спалнята за гости. Изпълнен сега с лоши предчувствия, Рон гледаше как Мак отива до леглото, докосва вече изстиналия отпечатък от тялото на Съни, разглежда дървените стъпалца, катурнати на една страна, разкъсаните муселинени завеси и кървавите петна отстрани на леглото, а после проследява кървавата диря до отворените френски прозорци.

Мак знаеше, че полицията вече е претърсила цялостно стаята, но въпреки това я огледа внимателно. Търсеше мобилния телефон на Съни. Не го намери. Обади й се — решение, което взе импулсивно — и, удивен, го чу да звъни. Но отговор не последва.

Обади се на шефа на полицията и го помоли да открие от кой район идва сигналът.

Прекосиха почти цялата къща и се върнаха в кухнята.

— Чакай. — Рон бе спрял и гледаше дървената преграда от едната страна на тясното стълбище. — Това място е добро за скривалище, откъдето можеш да шпионираш.

Мак изкачи стъпалата и застана зад преградата. Гледаше към кухня, която бе достатъчно просторна да осигури пиршество на поне сто души. Цяла редица фурни — обикновени и микровълнови — газови котлони… Маха вероятно имаше нужда от дузина готвачи, а не просто от един главен готвач и няколко помощници. Голямата врата бе отворена, за да влиза приятният нежен ветрец и също така — нещо, което бе добре известно на Мак — да премахне мириса на смъртта. За маса служеше бял мраморен плот. Около нея бяха подредени шест стола, единият прекатурен на пода, а другите два — очевидно вдигнати набързо.

Млади мъже в зелени униформи все още разглеждаха пода сантиметър по сантиметър и прибираха с пинцети косми, фибри от тъкани и засъхнала кръв в малки найлонови торбички.

Тялото на Рахм Сингх бе отнесено, петната кръв бяха засъхнали и около тях кръжаха мухи. Наполовина развит тюрбан лежеше там, където столът се бе катурнал, но мъжът, седял дотогава на него, е бил все още жив. Мак подозираше, че крадците са го убили, след като са се добрали до търсената от тях плячка.

Застанал зад дървената преграда, той се питаше кой ли бе стоял тук миналата нощ? Кой бе свидетел на убийството? Кой знаеше кои са убийците?

Телефонът му завибрира. Беше шефът на полицията, който му съобщи, че са открили от кой район е дошъл сигналът от телефона на Съни. Наблизо имало пазар, известен като свърталище на престъпници.

Когато Мак и Рон пристигнаха на пазара, полицията вече бе там. Тълпата се разбягваше пред полицаите, които оглеждаха сергиите и зад тях; претърсваха съседните улички и старите сгради, които бяха порутени, но очевидно бедните им обитатели ги смятаха за все още годни за живеене. Само една къща бе зловещо празна. Изкачиха се по разцепените дървени стъпала и влязоха в стая на втория етаж.

И откриха там разкъсаните муселинени завеси, захвърлените тиксо и въжета. Откриха още следи от кръв. Но не и Съни. Фотографите от полицията вече снимаха всичко, когато телефонът на Мак звънна.

— Аз съм — каза Съни. — Мак, о, Мак, трябва да дойдеш и да ме измъкнеш…

— Кажи ми къде си! — Той вече тичаше надолу по стълбите и скоро изхвръкна през входната врата.

Тя му даде адреса.

— Аз съм добре и съм в безопасност. Един прекрасен човек ми помогна… В момента говори по телефона с шефа на полицията. Не можех да ти се обадя по-рано, ще ти кажа защо, когато дойдеш, ще кажа всичко на полицията, знам, че ще искат да ме разпитат…

Той си проби път през тълпата до полицейската кола, в която го чакаше Рон, даде адреса на шофьора, замисли се дали да не се обади на шефа на полицията, и реши първо да стигне до Съни.

Скоро колата навлезе в богат квартал с прилични къщи и добре облечени деца, които ритаха скъпи футболни топки. Тук животът беше нормален.

Охраната на светлосинята къща ги очакваше и им отвори портата. Мак видя Съни на стъпалата. Беше облечена в бяло памучно сари с дължина до над коленете, а на краката си носеше джапанки. Краката й бяха превързани. С копринената си, къносана наскоро, коса, която се спускаше по гърба, и със сълзите в очите, приличаше на ангел или поне така се стори на Мак. Индийски ангел.

Тя протегна ръце и той се озова в обятията й.

— Какво те забави толкова? — запита тя между смеха и сълзите, които я разтърсваха — така, както преди в Монте Карло. Прегърнаха се здраво, като че ли утре никога нямаше да дойде. Този път утрешният ден бе наистина заплашен.