Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (66)

Глава 65

Стъклената врата на модна агенция „Барнс“ водеше директно към малък офис, чиито стени бяха изцяло заети от снимки на бъдещи модели, макар да бе съмнително колко от тях щяха да получат работа в модния бизнес и дори в създаването на каталози на стоки. Шарън ги наемаше от всички източноевропейски страни, но Балканите бяха мястото, където най-лесно се намираха привлекателни секси момичета, току-що завършили училище и готови на всичко. Шарън не се интересуваше от тях. Изпращаше ги в други агенции, които се занимаваха с такива боклуци. Тя умееше особено успешно да намира работа на момичетата си във филми на ужасите, произведени евтино в Румъния. Печалбите не бяха кой знае какви, но й позволяваха да управлява малката си агенция без никакви грижи.

Външната стая, онази с множеството снимки на красиви момичета, бе семпло обзаведена — масичка със стъклена повърхност, пластмасови столове, диван до стената, на който да сядат момичетата и да попълват молбите си или да разглеждат портфолиото си с надеждата да видят, че на снимките изглеждат по-добре, отколкото в действителността. Това тук не бе бизнес от висока класа. На външния човек като Мак му се струваше, че едва си държи главата над водата.

Нямаше секретарка зад бюрото, компютърът бе изключен. Старомоден телефон, като онези, използвани през трийсетте години на двайсети век, сребрист с огромна черна шайба, стоеше в единия му ъгъл. Подвързаната в бяло папка бе затворена.

Не се чуваше нито звук. Но нали някой му бе отворил входната врата…

Втора врата водеше към друг офис. Мак почука.

— Мис Барнс?

Шарън Барнс замръзна на мястото си до високия троен прозорец, който бе единствената причина да наеме този евтин офис. От него се разкриваше красива гледка, а светлината, която струеше през стъклата, оставяше в сянка лицето й и разкриваше до най-малката подробност тези на бъдещите модели и филмови звезди. Така й осигуряваше неоценимото предимство да вижда какво се крие зад пълните им с надежда алчни очи, докато те нямаха и най-малка представа какво мисли тя като за свои клиенти. Точно сега светлината от прозореца бе сива и недостатъчна заради падащия сняг, бял и студен като страха, обзел изведнъж сърцето й.

Не познаваше този мъж. Определено не бе човекът, когото тя очакваше. Размърда се бързо. Сейфът бе голям и железен, стар модел — антика, както й бяха казали, когато го бе купила — но работеше много по-надеждно от електронните си събратя, чиито кодове човек можеше лесно да разбие. Шарън например правеше това особено успешно. Просто един от многото й скрити таланти. Затвори вратичката му.

Дали Маха бе изпратила този мъж? Шарън знаеше, че е уволнена, и също така знаеше защо. Това нямаше значение сега. Парите бяха в тайната й сметка, както обикновено. Въпреки това, копнееше да отмъсти на Маха заради това, че я бе изхвърлила. И щеше да го направи, рано или късно, по един или друг начин.

Огледа бюрото си, тясно и стоманено — като онези, които можете да видите в погребалните бюра — прибра набързо някои от книжата в кожената си чанта „Гучи“, затвори лаптопа си, марка „Мак“, и запали цигара.

Беше й необходима по-малко от минута.

Седна на големия стол на изпълнителния директор, тапициран в кожа в перлен цвят, всмукна дълбоко от цигарата, прокара длан през късата си черна коса, побутна очилата по-нагоре на носа си, приглади червената си велурена пола над дългите си бедра и каза:

— Кой е? Не очаквам никого.

Това бе лъжа. Очакваше Ферди и Джорджо, с които имаше общ план. Закъсняваха вече с два часа и това я изнервяше. А сега този непознат внасяше и нотка на опасност.

— Може ли да вляза? — Мак не изчака отговора й. Отвори вратата и изненадан, погледна право в очите на Шарън Барнс.

Шарън го позна и по гръбнака й полазиха тръпки на ужас и шок. Замръзна на мястото си, лицето й застина в маска.

— Не ви познавам. Очаквах някого другиго, затова ви отворих. Изчезвайте или ще извикам охраната.

Мак разбра, че тя знае кой е. Той също я познаваше. Знаеше още, че в тази сграда с евтини офиси няма охрана.

— Представиха ни един на друг преди няколко дни в Монте Карло. Вие бяхте с Маха Мондрагон.

Шарън смени тактиката.

— А вие бяхте със Съни Алварес.

Мак кимна.

— Годеницата ми.

Шарън се усмихна.

— Чух за това.

— Видях ви отвън, преди да вляза в бара — каза Мак. — Пушехте цигара и бяхте облечена в късо черно кожено яке. Стискахте яката около врата си, като че ли ви е студено.

Шарън се засмя.

— Наблюдателен сте, но нали сте детектив… Позволете да ви напомня, че беше студено в Монте Карло онази нощ. Само пристрастените пушачи биха излезли навън, където да замръзнат от студ, докато изпушат цигара.

— Трябва да пробвате „Шантикс“^[1].

— О, моля ви. — Тонът й можеше да вледени всекиго.

— Позволете да ви запитам нещо, мис Барнс.

Тя сведе очи. Нямаше да го помоли да я нарича Шарън. Искаше той да излезе бързо оттук, преди да са се появили онези двамата. Ако въобще дойдеха, в което вече започваше да се съмнява. Нямаше им доверие. Нямаше доверие на никого. И особено на този детектив, който стоеше така спокоен и хладен срещу нея, като че ли имаше всяко право на света да бъде в офиса й.

— Защо си тук? — Тя се наведе гневно през бюрото. Нямаше да му позволи да я разпитва. — Кой те изпрати?

Погледите им се срещнаха над стоманената повърхност. Мак си помисли, че тя има необикновени очи. Наистина прекрасни. Тъмнозелени и много красиви под извитите черни вежди — като две от бижутата на Маха на изсеченото й лице.

Бясна, Шарън отново побутна очилата по-нагоре на носа си, облегна се назад и обърна профила си към прозореца.

— В Прага съм по работа — каза Мак. — Попаднах на визитната ти картичка и реших, че ще е интересно да се срещнем.

— Ако търсиш модели, които да използваш в телевизионното си предаване, мога да ти помогна. Ако ще инвестираш във филми, снимани на Балканите, мога да ти намеря бъдещи филмови звезди. Млади, привлекателни. — Обърна се с лице към него. — Секси.

— Това ли продаваш?

Шарън се засмя.

— Не си попаднал на жената, която ти трябва, мистър Райли. Аз не съм фотограф.

— И какво, по-точно, правеше с Маха Мондрагон в Монте Карло?

— А нима това е твоя работа?

— Да, защото ме помолиха да помогна за разкриването на обира във „Фонтанът“. И не само това, а и за разрешаването на убийството. И на обира по-рано в Париж.

Шарън се засмя.

— Разбрах. Това тук е „Розовата пантера“, а ти си инспектор Клузо. Нали така?

— Би ми се искало да беше. — Мак извади визитната картичка на Шарън от джоба си и я остави върху бюрото. Тя я загледа втренчено. Той каза: — Без съмнение, си прочела как са извършени обирите. И кои са заподозрените. Три жени с дълги руси коси, кожени палта…

— Прочетох, да.

— Някой ми даде едно от кожените палта. Твоята визитна картичка беше в джоба.

Побутна я към нея. Тя я гледаше втренчено, но не я докосна.

— Всеки би могъл да има визитната ми картичка. Тук непрекъснато идват момичета, търсят работа.

— Питам се дали агенцията ти не разполага с един определен модел — висока и руса, със скъпо кожено палто. И случайно да е била в Монте Карло в нощта на обира…

Шарън отново обърна профила си към прозореца.

— Беше Коледа, никой не бе нает на работа. Откъде да знам какво правят моделите в свободното си време?

— А ти какво правеше, мис Барнс?

Беше я уловил в мрежата на въпросите и тя се усмихна, очите й проблеснаха зад стъклата на очилата.

— Прав си. Аз работех, мистър Райли, с мис Мондрагон. Маха подготвя изложбата и пускането на пазара на новите си бижута — малко по-скъпи този път. Това ще бъде едно значително събитие, Маха се цели в масовия пазар, което е едновременно добре и зле, защото масовият пазар не е „Картие“.

— Да. — Мак не знаеше нищо за бижутата. Опитът му започваше и приключваше с годежния пръстен с розовия диамант, който бе подарил на Съни миналата Коледа.

— Тя има нужда от модели, които да демонстрират бижутата й. Високи момичета, много слаби и с дълги шии. Трябва да приличат на танцьорки. Всъщност това бе моето предложение. Балерините са известни с това, че винаги търсят работа и са готови на всичко. Струват ми малко пари, наистина. Но Маха каза, че иска по-екзотични момичета. Циганки, нещо подобно.

— Циганки?

Шарън разбра, че той знае повече, отколкото показва. Обезпокоена, тя стана и се извиси на високите токчета на червените си велурени ботуши, за които знаеше — каква досада! — че ще бъдат съсипани от снега. Дори в моменти като този — моменти на голяма опасност — Шарън мислеше единствено за себе си. Знаеше какъв ще бъде следващият й ход.

— Отговорих на всичките ти въпроси, Мак Райли — каза студено. — Макар че нямаше право да ги зададеш. — Сви рамене, за да покаже незаинтересоваността си. — Бях в Монте Карло по работа в коледната нощ. Работя за мис Мондрагон. Предполагам, че ще отидете при нея, за да потвърди фактите.

— Повярвай ми, Шарън Барнс, ще го направя. — Мак знаеше, че тук няма да получи повече информация. Взе визитната картичка от стоманената повърхност на бюрото и излезе.

Почти тичаше надолу по стълбите, стъпките му отекваха студено по мраморния под. Стигна до фоайето точно когато вратите на асансьора се затвориха. Видя двама мъже в клетката. Бяха онези двамата, които бе видял в бара в Монте Карло в компанията на Шарън Барнс и Маха Мондрагон.

Спря се да ги огледа, докато те пътуваха нагоре в клетката като две уловени диви животни.

Излезе навън в леденостудената привечер, която скоро щеше да се превърне в пълен мрак. Останалите и след празника коледни украси и светлини му напомниха, че е навечерието на Нова година. И че е сам в Прага.