Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (97)

XXXVIII

Ани не беше единствената, измъчена от филма. Деймън Райс не помнеше такива тежки снимки.

В началото му се струваше, че източникът на затрудненията му е Ани. Въпреки че бе създал Дейзи за нея, той се оказа неподготвен за тихата ярост, с която тя изпълняваше ролята.

Идваше точно навреме на снимачната площадка. Ангелските й, изпълнени с болка очи го преследваха със светлината си. Хвърляше се в саморазрушителната пасивност на Дейзи с такъв устрем, че му причиняваше болка, която се изостряше при мисълта за изгубената й любов, катастрофата и мъртвото бебе. Видът на крехкото й тяло не му позволяваше да ги забрави.

Сцените, в които играеше с малките актьори, избрани за децата на Дейзи, бяха сърцераздирателни. Обичта на Ани към нероденото й бебе бликаше от всеки неин жест и усмивка.

Превъплъщението на чистата й праволинейна личност и зловещата Лиан от „Среднощен час“ беше нещо съвсем различно. Тогава Шейн бе жертвата. А сега Ани потъваше в безмълвната катастрофа, наречена Дейзи, и го правеше заради него — Деймън.

Започваше да се пита дали не се е захванал с нещо непосилно за него.

Седмиците минаваха и той започна да осъзнава, че не само Ани изтощава смелостта и изчерпва силите му. В много по-голяма степен това вършеше невидимото преплитане на „Плодовитата луна“ с вътрешния му живот на човек на изкуството.

Не можеше да отрече — филмът вероятно беше последната му творба. Подобно вдъхновение вече нямаше да го осени. Остаряваше и интензивността на този процес постепенно надхвърляше възможностите му.

Промените, които всяка вечер нанасяше в сценария, приличаха на малки инжекции с отрова в организма му. Но по някакъв непонятен начин му действаха като катализатори.

Вдъхновението вече не беше вътре в него. Извираше отвън, преливаше в сенките на дома му, влизаше и излизаше през отворените прозорци, предизвикваше го. Нямаше ясни очертания, но винаги можеше да го докосне. Беше болезнено и изпълнено с опасности. Приличаше на безлика съзидателна сила, която в известен смисъл нямаше нищо общо с него.

Отначало копнееше за запой, но не можеше да си го позволи. Състоянието му беше като въртележка, от която не можеше да слезе, докато тя не спре. Беше като в открито море, понесен от набъбваща отговорност, която нямаше сили да понесе.

А отнякъде изникваше и странно ново усещане, което в началото заемаше периферията на ума му, но скоро зае центъра на фантазиите му.

Беше свързано с Ани и Марго.

След всеки ден на изтощителни снимки Марго го откарваше у дома, помагаше на Кончата да приготви вечерята, докато той пиеше, обаждаше се по телефона вместо него, след което си лягаше рано, за да може да стане през нощта и да му помага да запише промените в сценария.

Ани отиваше в апартамента си да учи текста за следващия ден. В събота и неделя винаги идваше при тях, правеше упражненията си с Марго и обсъждаше сценария с Деймън.

В тези момента половината от вниманието на Деймън се съсредоточаваше с мрачна интензивност върху „Плодовитата луна“, бързината на снимките и предстоящия дълъг следснимачен процес. Но другата половина потъваше в скришно обожание на двете момичета.

В началото това не надхвърляше бащинския възторг и сравнението между двете, наложено от очите му на артист.

Ани и Марго бяха много различни и същевременно странно си приличаха. И двете бяха силни, смели и целеустремени. И двете много бързо възприемаха. И двете бяха чисти, умни момичета. И двете носеха болката като свой скрит товар: Марго — тайнствената обида от неизвестен мъж, Ани — цялото си неспокойно минало, трагедията, която й бе донесъл Ерик Шейн, мъртвото бебе, физическите изпитания и съвсем наскоро — скъсването с Франк Макена.

Приличаха си като сестри, но се и различаваха като сестри. Ани беше по-голямата, с вродена сложност на характера, което я правеше годна за актьорската професия, изискваща неуловима дълбочина на личността.

От психологична гледна точка Марго беше по-елементарна — спокойната повърхност на живота й оставаше несмутена от истинска трагедия. Беше любимка на застаряващите си родители и тримата братя. Цветуща, самоуверена и приветлива по рождение, тя се движеше по устойчив земен пласт, докато Ани опасно се носеше по тънък лед.

И все пак Марго не беше толкова опростена, колкото й се искаше да изглежда. Беше родена интелектуалка с търсещо мислене. В същото време красивото й женско тяло беше изпълнено с котешка грация, която напълно я различаваше от почти призрачния маниер, по който Ани се движеше, жестикулираше и говореше.

Разликите между двете бяха странно съчетани. Хладната интелектуалка Марго беше по-елементарна, по-земна и по-сексуална от Ани.

А по-малко интелектуалната Ани бе голяма актриса и притежаваше едновременно талант и сексуалност, които тайнствено бликаха от невидими кътчета на душата й. Точно това нейно качество — да не съвпада със самата себе си, да бъде многолика, беше първото, което накара Деймън да й повери ролята на Лиан.

Да, наистина бяха като сестри. Когато тичаха насам-натам из къщата по шорти, с изрязани фланелки, сандали или маратонки, с развети червеникаворуси или гарвановочерни коси, Деймън забелязваше, че природата е надарила и двете с дълги, хубави крака, тънки глезени, стегнати ханшове, изящни рамене и твърди малки гърди.

Когато гледаше гъвкавите млади тела и чуваше умните им, напевни и шеговити разговори, Деймън странно тръпнеше от това свое символично бащинство. Усмихваше се при мисълта, че западащото му либидо се презарежда от присъствието им под покрива му, от смеха, целувките и грижовността на дъщери, от леките им милувки и от масажите, които Марго правеше на гърба му.

И защо не? Беше забавно и съвсем невинно. Отдавна бе свикнал с успокояващата мисъл, че спи само с жени на своята възраст.

И все пак изпитваше удоволствие при вида на тази цветуща демонстрация на млада сексуалност, която всеки ден танцуваше пред очите му. Беше получил бащинската възможност да глези и да бъде глезен. Когато се радваше на дъщерите си, изпитваше таен, кръвосмесителен, бащински гъдел.

Но с преместването на Ани нещата се промениха. Очите му не спираха да следят Марго, докато бяха сами в къщата.

Когато й диктуваше бележките си, тя сядаше на дивана с подвити крака и ги записваше в тефтер с жълти листа. Когато пишеше на машина, краката й бяха кръстосани като на ученичка. Понякога лягаше настрани на дивана с книга в ръка, а дългите й коси образуваха пищен лабиринт върху овехтялата тапицерия.

Усещаше уханието й, когато му сипваше кафето или го прегръщаше. Мускусният й женски аромат влизаше под кожата му.

— Какъв парфюм употребяваш? — опита да се пошегува той. — Ухаеш за милиони. Ще докараш под прозорците ми мяукащи мъжкари.

— Казва се „Безе“. И се радвам, че ти харесва, защото ми струва солидна сума.

— На френски това е лоша дума — осведоми я Деймън.

— Тъй ли? Мислех, че значи „целувам“.

— Има жаргонно значение, малката. Провери.

На следващия ден тя нежно го плесна по бузата, открила сексуалното значение на думата във френския си речник.

— Какъв циничен мозък имаш, татенце.

— Не повече от производителите на парфюми — изръмжа той.

Засмяха се непринудено и продължиха да работят като добре смазана машина.

Но малко по малко, масаж след масаж, милувка след милувка, вечер след вечер, прекарани на верандата или в къщата, младата Марго започна да се отделя от приятната двойка, която образуваше с Ани.

А след като Ани се оттегли в своята Дейзи и огромните усилия, свързани с „Плодовитата луна“, Марго зае периферията на зрението на Деймън и центъра на мечтата му.

Сега, когато беше насаме с нея, тя сякаш изпълваше стаите не само със собствената си ведра привлекателност, но и с нещо от мистичния чар на Ани. Бяха като двете части на едно и също „аз“, като половинки на прекрасна нимфа, като едната задължително носеше следите на другата.

Впечатлението се засилваше от факта, че често разменяха дрехите си. Сякаш едната, биваше обсебена от същността на другата.

— Ела — казваше той на Марго. — Прегърни стареца.

И тя идваше, чиста и хубава, коленичеше до него, целуваше го, прокарваше пръсти през къдравата му коса и го молеше да й позволи да го подстриже, а той забелязваше, че фланелката или шортите й са на Ани. И плодовитият му мозък биваше обзет от неназовано сложно чувство, което будеше у него любителя на загадки и главоблъсканици.

Божичко, гневеше се Деймън на себе си, като се опитваше да обуздае въображението си. Та аз съм вече старец.

Но упреците не помагаха.

А това, което бе пленило чувствата му, не го пускаше. Напротив, с всеки изминал ден сладостно и опасно затягаше прегръдката си около него.