Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (107)

XLVIII

„Холивуд Рипортър“, 20 март 1974 година

„Днес следобед нови отпечатъци от стъпки ще украсят цимента пред Китайския театър на Грауман. Зад тях стои една от най-пленителните и възхитителни истории на Холивуд.

Възродила се от пепелта на противоречива първоначална кариера, която освен слава й донесе много унижения, тази година Ани Хавиланд участва във филма на Деймън Райс «Плодовитата луна», който постави Холивуд в краката й, където му е мястото.

Филмът, пуснат по екраните в края на миналата есен, навреме за номинациите «Оскар» за 1973 година, положително ще събере поне шест от тях, защото вече бе обявен за едно от най-добрите постижения на нашето време. А госпожица Хавиланд без съмнение ще бъде първа в редицата, защото вече получи номинациите си, а критиката е единодушна, че съчетаването на талантите на Деймън Райс и на тази необикновена актриса може би е връхна точка в кариерата и на двамата.

Някои може би ще решат, че храброто завръщане на госпожица Хавиланд на екрана след автомобилната катастрофа, застрашила живота и кариерата й, е причината, която й отрежда място в пантеона на Сид Грауман. Без съмнение Холивуд се възхищава от несъкрушимия дух и обича да награждава най-смелите измежду звездите си.

Но според специалистите двете представяния на Хавиланд върху филмовата лента — в «Среднощен час» и «Плодовитата луна», толкова различни и все пак толкова показателни за несравнимата й дарба, напълно оправдават обезсмъртяването й като една от първите дами на Холивуд.“

Марго отвори вратата, помогна на Ани да излезе от лимузината и хвана под ръка нея и Деймън. Вървяха между светлинните избухвания на фотоапарати към квадратчето мокър цимент, заобиколено от холивудски величия и стотици възторжени почитатели.

Представителят на Грауман и на консорциума, взел решението да поканят Ани, я поздрави и я поведе към храма на звездите. Ани събу обувките си под бръмченето на камерите и ръкоплясканията.

Премести поглед от усмихнатата Марго към Деймън, който й кимна със странна сериозност, сякаш я подканяше да приеме славата и известността, за които дълго време се беше смятала недостойна. Докосна ръката му с усмивка на смущение и благодарност и предпазливо стъпи в мокрия цимент. Ръкоплясканията се засилиха.

Помаха на възторжената публика, като правеше усилие да не изгуби равновесие, и излезе от цимента, за да издълбае подписа си със специален инструмент, предоставен й от ръководителя на церемонията.

Радостта й се помрачи от смущение, защото изведнъж разбра, че ще се влее в редицата на призраците, „обезсмъртени“ от Холивуд в този крехък цимент, на хората, чието съществуване в славното минало й беше напомняло за учебника по геология, когато за първи път пристигна в града.

А славата се струваше вечна на хората, копнеещи за нея. Но уви, плътта на звездите, оставили знака си върху този цимент, се бе оказала нетрайна като светкавиците на фотоапаратите наоколо…

Колко прав беше Деймън за непредсказуемите орбити на човешката душа, чиито отклонения караха невъзможното да се осъществи!

Онази Ани Хавиланд, която изпълнена с надежда пристигна от Ню Йорк в Холивуд, за да попадне в лапите на Хармън Кърт, и която беше изградила кариерата си върху затаената в сърцето й мъст, сега беше на крачка от спечелването на „Оскар“ за студиото му.

А Кърт вече го нямаше. Беше само спомен и ролята, му в живота й оставаше известна единствено на нея.

Двата боси крака, които току-що бяха оставили отпечатъците си в цимента, не принадлежаха на първата Ани, защото бяха пострадали от раните при злополуката, отнела детето. Колко ли роли, филми и номинации за „Оскар“ не би заменила, за да си го върне и да му посвети живота и обичта си.

Когато кратката церемония завърши, фотографи от списания, вестници и информационни агенции от цял свят се стълпиха около Ани за продължителни снимки. Отговаряше на многобройните им въпроси колкото можеше по-ясно и вежливо.

Усети много по-голямо изтощение, отколкото беше очаквала, не само защото дългото стоене права засили болките й, но и защото церемонията задълбочи емоционалната празнота, която не беше осъзнавала, че изпитва.

Увисна на топлите ръце на Деймън и Марго, които през цялото време стояха от двете й страни. Светкавиците не спираха да проблясват, докато 35-милиметровите камери запечатваха образа й за своите цели.

Но те вече не я смущаваха, защото до нея бяха хората, които обичаше и от които най-силно се нуждаеше.

И на не една снимка, направена този следобед, прямите сини очи на Деймън Райс отговаряха на погледа на камерата с нахална интензивност, а зелените очи на Марго Суифт, непривикнала да стои в светлините на рампата, се усмихваха весело и гледаха с безкрайна преданост към двойката до нея.