Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (14)

XIV

Дълго време беше вярвала, че с раждането си е убила своята майка. Въобразяваше си, че затова живее сама с татко.

Но Хари Хавиланд беше добър и чувствителен баща. Той усети подсъзнателната тревога на дъщеря си, преди тя да навърши шест години, и й разказа достатъчно голяма част от истината, за да я накара да спре да фантазира за вината си.

Ако знаеше истинската причина за безпокойството й, щеше да й каже още повече.

— Майка ти беше много красива — каза й той — и много те обичаше. Но умря, когато ти беше още бебе. Наложи се да постъпи в болница и там почина.

Той се усмихна, хубавите му сини очи бяха уморени, но не губеха искрицата обич и закачливост зад очилата с дебели рамки. Ани седеше в скута му, опряла гръб на доста големия му мек корем, и клатеше крака, преметнати през коленете му.

Взе ръката му и попита:

— Мъчно ли ти беше, когато тя умря?

Той кимна, трогнат от откровеността й.

— Бях тъжен много дълго време. Но имах теб, принцесо, и затова ми мина.

Тя се обърна в скута му и погледна благото му лице. За нея то носеше утеха и подкрепа като земята под краката й. Не забелязваше, че слепоочията му са вече посребрени въпреки младата възраст, не забелязваше, че се състарява с всеки изминал ден.

 

 

Единствената снимка на мама беше черно-бял портрет, сложен в рамка на тоалетната маса на Хари. Когато Ани беше малка, снимката стоеше толкова високо, че оставаше почти невидима. Но тя растеше и снимката се приближаваше. Промъкваше се на пръсти да я гледа, когато баща й отиваше в кантората си в града, а госпожа Дайон се въртеше из кухнята.

Не можеше да разбере защо бе избрал снимка, която показва мама само в профил.

Образът се усмихваше приветливо. Носът й бе правилен и деликатно оформен, скулата — изискано очертана. Блузата бе леко набрана на гърдите и подчертаваше закръглени и красиви рамене.

Но изражението на очите й бе скрито от профила.

Мама е била красива. Това поне беше ясно.

А фактът, че е умряла трагично толкова млада, изпълваше детския ум на Ани с романтични трепети. Мама наподобяваше на легендарна героиня, чиято участ я бе отнесла далече от този свят. Лицето й бе като профил върху римска монета, посветена на императрица, по-велика от живота. Красотата и добротата й бяха изсечени от метал, по-фин от човешката плът.

Така се изграждаше митът на Ани. Пазеше го дълбоко в себе си и избягваше да проверява истинността му.

Подобно на всички митове, той запази блясъка си, докато времето и любопитството не започнаха да го опетняват.

 

 

Когато безгрижните години в първите класове отстъпиха на прогимназията, Ани започна да усеща, че е обект на необичайно и смущаващо внимание в градчето Ричланд.

Беше приятно място за прекарване на детството. Сгушено в хълмистия район на Фингър Лейкс, на осемдесет километра южно от езерото Онтарио, то имаше чаровно пасторална атмосфера, въпреки че се намираше съвсем близо до Рочестър, Сиракюз и Бъфало.

Но като всички малки градчета, Ричланд бе изключително съсредоточен в себе си и общественото му око бдеше и за най-дребните човешки слабости на своите жители.

 

 

Когато отиваше на училище, разхождаше се по познатите тротоари на път към къщи или пазаруваше в големите магазини на Мейн Стрийт, Ани долавяше зад гърба си странен шепот и неестествено мълчание.

С юношеска чувствителност започна да разбира, че Хари Хавиланд е почитан гражданин на Ричланд, който принадлежеше на едно от двете най-стари и влиятелни семейства в града, но около брака му, свършил със смъртта на младата му съпруга, има нещо неприятно и дори скандално.

Естествено, Ани бе последният човек, на когото някой в града би казал истината по такъв въпрос. А не се осмеляваше да го постави пред Хари, чието преклонение пред паметта на жена му беше колкото непоклатимо, толкова и рядко обсъждано.

Освен това драгоценните детски вярвания на Ани бяха тъй силни, че самата мисъл за подобен разговор изглеждаше невъзможна.

Упорито отвръщаше глава от натрапчивата истина, която я следваше по петите, докато един ден това стана невъзможно.

 

 

Караше колело с Джийнин Спенсър, единствената й близка приятелка в квартала. Майката на Джийнин стоеше на верандата на къщата им с Мериън Бландиш — стара мома и клюкарка.

Момичетата оставиха колелата си на тротоара и Джийнин я поведе към задната страна на къщата. Ани вървеше след нея, но когато мрежестата кухненска врата се затвори зад гърба на Джийнин, се сети, че е забравила ученическата си чанта на зелената площ, и излезе да си я вземе.

Спряха я гласовете откъм верандата, защото тонът им бе доверителен. Остана заслушана зад плета, боеше се да помръдне, за да не я видят.

— Много е хубавичка. — Беше пресипналият глас на госпожица Бландиш. — И тялото й започва да се оформя. Помни ми думата какво ще стане.

— О, Мериън… — долетя укорителният глас на майката на Джийнин, която очевидно бе запозната с теориите на приятелката си.

— Виждаш признаците не по-зле от мен, тъй че не го отричай. — Госпожица Бландиш беше увлечена и настойчива. — Ще бъде като майка си. Кръвта вода не става. Онази жена така кръшкаше, че закичи Хари с рога пред целия град. Отвращавам се само като си помисля колко мъже са я познавали отвън и отвътре. — Цъкна с език. — А сега горкият ще трябва да сърба попарата и на дъщеря си. Само почакай да видиш какво ще стане, когато момчетата започнат да се въртят около нея. Ще бъде лесна плячка. Просто го носи у себе си. Виждам го в креватните й очи.

Докато госпожа Спенсър изпускаше въздишка на неохотно съгласие, Ани тихичко се промъкна обратно към кухнята, напълно забравила за чантата си. Когато Джийнин й каза, че е бледа като призрак, тя се усмихна насила и прие сандвич с фъстъчено масло. Започнаха да слушат новата плоча на Елвис Пресли.

Същата вечер, преди да си легне, Ани се вгледа дълго и безмилостно в очите си. Приличаха на сребро и аметист с леки нюанси на нефрит, скрити в блестящите гънки на зениците. Повърхността им бе кристално бистра и пронизваща, дълбините криеха тайнствена покана.

Разтревожиха я, защото никога досега не беше ги разглеждала толкова внимателно, и й се сториха очи на непозната.

Креватни очи.

Тази нощ спа лошо, следващата — също.

 

 

Започна да се замисля върху незабелязвания досега факт, че баща й никога не се среща с множеството си роднини от рода Хавиланд. Поддържаше връзка само с леля Силест, черната овца на семейството, която неизменно ги черпеше с чай и домашни гевречета, когато я посещаваха два пъти в годината. Освен това всяка Коледа и всеки рожден ден изпращаше на Ани по пет долара заедно с поздравителна картичка.

Имаше десетки други Хавиландови. Богати мъже, чиито лица често се появяваха на първите страници на местните вестници, защото работеха в кметството и посвещаваха на достойни каузи време и пари. Хубави жени, които водеха неомъжените си дъщери на празненства в домовете на семейства Даулинг, Патерсън и най-вече Макмилън — всички много богати, в които един ден щяха да влязат като снахи.

Но Ани никога не беше виждала отвътре достолепните къщи на Хавиландови на Мейн Стрийт. Нямаше неделни гостувания, нямаше празнични събирания, нямаше семейни пикници.

Тази мисъл я осени едновременно с факта, че са бедни. Осъзна, че разнебитената къща на Елм Стрийт, в която живееше с баща си, няма нищо общо с къщите на роднините му. Можеше дори да се каже, че е една от най-грозните в тази немодерна част на града, известна сред жителите на Ричланд с прозвището „Дъблин“ в чест на ирландските имигранти, които първи я бяха заселили преди стотина години.

За първи път се загледа в купения на старо велосипед, във вехтите мебели на баща си, в очуканата му кола, в износената покъщнина. Хари водеше несретен живот, изпъден от семейството си.

И това изгнание бе причинено от брака му, Ани беше убедена.

 

 

За кратко време стана прикрита и любопитна към дребните неща. Когато оставаше сама вкъщи, се качваше на тавана и започваше да се рови в старите сандъци и куфари. Преди да разбере точно какво търси, то само попадна в ръцете й.

На дъното на един куфар имаше стара кутия от обувки, пълна със снимки на майка й. Бяха направени с един и същ фотоапарат, очевидно в продължение на няколко седмици от отдавна отминало лято, защото на всички снимки младата жена бе облечена с една от двете си скромни рокли.

Фотоапаратът явно беше евтин и не можеше да прави близки снимки, но Хари го бе фокусирал върху лицето на Алис Хавиланд с любящо внимание. Тя имаше светла вълниста коса, която грациозно падаше на пищните рамене. Ръцете й бяха дълги и изящни, кожата — чиста, а устните — чувствени.

И Ани най-сетне видя очите й.

Бяха също като нейните. Но зад повърхността им се таеше искрица на остра ирония, пълна с прекалено проницателна интелигентност, за да носи истинска доброта. Зад сияйната усмивка се долавяше сянка на хитрост, на хищническа способност да наранява.

Ани се замисли за шушуканията, които бе подочула в Ричланд. Детските й уши не искаха да ги слушат, но не пропускаха нито дума от забранената информация и бяха доловили много неща.

В самотата на тавана почувства, че я обзема неприятен хлад.

Алис Хавиланд не беше родом от Ричланд. Хари се запознал с нея на някаква командировка в друг град. Бракът му беше предизвикал неодобрението на родителите му и бе издълбал пропаст, която така и не се бе запълнила.

Дали Алис не беше лоша жена? Непроницаемата завеса на времето криеше отговора. Но по някакъв начин Ани нито можеше, нито искаше да разбере как времето, прекарано от Алис в Ричланд, бе унизило фатално Хари. И това унижение още го обгръщаше.

Алис беше не просто умряла, както я рисуваше Хари в набожните си спомени. Беше избягала и с изчезването си бе довършила опозоряването му. Смъртта й бе настъпила по-късно.

Това бе всичко, което знаеше Ани. Подробностите потъваха в мрачното мълчание на жителите на Ричланд, в очебийното им нежелание да обсъждат това, което знаеха, пред любопитното малко момиче. Но Ани знаеше достатъчно, за да разбере, че митът за мама е фалшив. Алис Хавиланд не беше мъртвата приказна принцеса. Вместо това се оказа изворът и причината за самотата на Хари и за нещастието на самата Ани.

Но защо?

Докато Ани обмисляше този въпрос, тя забеляза една снимка, много по-впечатляваща от останалите. Беше уловила особено хипнотизиращ поглед в очите на Алис, който сякаш привличаше като магнит фотоапарата и чрез обектива разбиращо проникваше в сърцето на дъщерята.

Ани гледа дълго и внимателно снимката. Кожата й настръхна. Задъха се. Точно както нейните очи в огледалото й се сториха като очи на непознат човек, очите от снимката сякаш откъсваха част от същността й и я запращаха обратно към нея като носещ нещастие талисман.

Преди да успее да отмести поглед, в ума й внезапно проблесна някакъв цвят и движение, твърде кратки, за да ги задържи и определи, но прекалено реални, за да ги отрече. От времето, когато единствената врата към външния свят и единствената защита срещу него бе майка й.

Затвори потресена очи и остана така дълго време. След това върна снимката обратно в кутията и бързо затвори куфара. Когато слезе от тавана и се върна в стаята си, беше спряла да мисли за Алис Хавиланд.

 

 

От този ден нататък Ани стана експерт по криене на собственото нещастие и най-добрата актриса в света.

Занимаваше се упорито с уроците и когато бележките, които получаваше, й се струваха занижени, открито питаше учителите си защо. Равнодушните им отговори едва прикриваха факта, че в консервативния затворен Ричланд на момиче с нейната семейна история просто не подхожда да се мери с най-добрите ученици.

Ани свиваше рамене, пускаше свежата си млада усмивка и продължаваше да учи.

Удвои домашната си подготовка по математика, точните науки и история, където правилните отговори не можеха да се подминават поради субективни преценки, и скоро повиши общия си успех.

Записа се в отборите по плуване и гимнастика и си проби път до училищните отбори в подготвителната година.

Не обръщаше внимание на факта, че изпълненията й по време на състезания получаваха значително по-малко аплодисменти от страна на ричландската публика, отколкото тези на нейните съотборнички.

Ако мисълта, че Хари Хавиланд се намира някъде в тълпата и вижда хладното отношение към нея, й причиняваше вътрешна болка, тя не я показваше. И нито веднъж не осъзна, че в публиката на другите отбори, неосведомена за опетненото й обществено положение в Ричланд, стотици очи се приковаваха с възхищение в лицето и тялото й.

Защото Ани бе разцъфнала рано и без никакво съмнение беше най-хубавото момиче, отгледано в гимназията на Ричланд от трийсет години насам.

Но в очите на Ричланд красотата й бе срамно напомняне за миналото на майка й.

Изолирана от училищния живот, тя си стоеше вкъщи или ходеше само на тренировки. Пъпчивата Джийнин Спенсър остана единствената й приятелка. Даваше шеговити обяснения на Хари защо не я канят по празненства и купони и не отделяше внимание на факта, че след три години пребиваване в гимназията нито едно момче не я покани на среща.

Работата, спортът и домът запълваха времето й, а се отдаде и на ново увлечение. Записа се в театралния клуб на училището и играеше малки роли в „Не можеш да го вземеш със себе си“ и „Арсеник и стари дантели“. И тогава, в най-великата вечер на своя живот, тя изигра Лора в „Стъклената менажерия“.

Неуморимата режисьорка на клуба госпожица О’Кийф някак успя да накара Тенеси Уилямс да им изпрати телеграма в деня на премиерата. „Желая голям успех на постановката“ пишеше в нея и това хвърли във възторг целия малък състав.

Вечерта мина като сън. Ани не само че беше в центъра на вниманието на голяма публика, сред която седеше и Хари Хавиланд, но разбра, че може да контролира това внимание с помощта на темпото и силата на изпълнението си.

След спускането на завесата получи самостоятелни овации, може би повече от съчувствие, отколкото от възторг, но почти не ги чу. Не чувстваше земята под краката си. През тази единствена вечер в своя живот, скрита зад факта, че играе друг човек, тя се усети напълно свободна.

През годините на юношеството не беше осъзнала, че влага актьорските си умения изцяло в личния си живот. Майсторски криеше от Хари Хавиланд, чието влошаващо се здраве го правеше все по-блед и слаб, колко е нещастна и защо.

За Ани времето летеше. Ядоса се единствено, когато в началото на последния клас не я приеха в Националното дружество на отличниците въпреки високите оценки, които бе извоювала от съпротивляващите се учители през трите дълги години.

Макар че успехът й бе по-висок от този на много от кандидатстващите, тайното гласуване на учителите я остави извън дружеството поради „липса на принос в обществения живот“.

Това беше единствената вечер, когато Хари видя сълзи в очите й. Когато я попита защо плаче, тя му каза, че е прочела любовен роман с тъжен край, и го прегърна, за да го убеди в голямата си чувствителност.

Пребледнял зад бифокалните очила, Хари я потупа по рамото. Не й повярва, но нямаше как да й помогне.

Две седмици преди края на учебната година той постъпи в болница. Лекарствата, които гълташе в продължение на повече от десет години, се оказаха безсилни.

Даде на Ани медальон от слонова кост във формата на изгряващо слънце като подарък за завършване на училището.

— Винаги си била моето слънчице, принцесо — прошепна той, а отслабналата му ръка улови нейната. — Нека това бъде твоят талисман.

Отиде на церемонията по връчването на дипломите без него. Когато се прибра, завари госпожа Дайон потънала в сълзи. Бяха се обадили от болницата.

Хари беше свършил.

 

 

Ани никога не можа да разбере какъв безстрашен дух я облада от този момент нататък. Беше спокойна и вежлива, когато роднините на Хавиланд се събраха за погребението. Накара местен агент по недвижими имоти да продаде къщата на Елм Стрийт. Продаде на търг и мебелите.

Прекъсна връзките си с Ричланд, без да погледне назад, и взе влака за Ню Йорк с един-единствен куфар в ръка. Намери си стаичка в западнал, но почтен хотел за жени и обиколи Пето Авеню да си купи най-хубавите дрехи, които можеше да намери. Ужаси се от цените, но все пак ги купи и ги облече на другия ден, когато плахо тръгна да обикаля агенциите за манекени в Манхатън.

За свое изумление разбра, че твърдата решимост превъзхожда страховете й. Знаеше какво иска. Щом красотата й можеше да я плаши в миналото, можеше и да я впрегне да изгради бъдещето си.

Половин час след като мина през вратата на „Сирена“, се озова в претъпкано студио, където група гримьори, фотографи, импресарии и началници я оглеждаха втренчено. Бръщолевеха нещо на неразбираем жаргон, снимаха я и най-сетне я оставиха на мира.

Двайсет минути по-късно дойде приветлива жена на средна възраст с бифокални очила и седна до нея.

— Аз съм Рене — представи се тя. — И така, наистина ли искаш да станеш манекенка?

— Да — отвърна Ани. Бъдещето й се струваше толкова неясно, все едно, че се съгласяваше да тръгне за Марс.

— Е, поздравявам те. — Рене Ерийнбаум протегна ръка. — Получаваш място при нас. Хайде, ела. Имаме много работа.

Преди да поеме дъх, Ани под ръководството на Рене подписа договор, който й носеше солидни доходи, започна да участва в стотици модни ревюта и да вижда снимките си по рекламните плакати, окачени в големите универсални магазини.

Беше поела своя път.

 

 

Напук на всичко, което беше слушала за ужасите на големия град, Ню Йорк се оказа истинско откровение за нея по отношение на дружелюбието и чара си. Рене й намери апартамент, в който заживя с още една манекенка. Започна да изучава стотиците интересни кътчета на града. Записа се в Нюйоркския университет.

Лесно печелеше приятели. За няколко дни се почувства повече у дома в пулсиращия свят на Манхатън, отколкото през целия си живот на Елм Стрийт в Ричланд.

Млади мъже, свързани и несвързани с професията й, скоро започнаха да я водят на кино, на театър и дори на балет. В началото бе поразена от новото усещане, че я възприемат като нормално интересно момиче, но скоро се научи да приема всичко това като приятен житейски факт.

В продължение на три чудесни години Ани просто тънеше в блаженство, че е това, което е, в свят, който не си правеше труда да я сравнява с другите, не се занимаваше с общественото й положение и не клюкарстваше за личния й живот. Анонимността на Ню Йорк силно й допадна.

На двайсет и една години бе твърдо стъпила на пътя към процъфтяваща кариера на манекенка и висше образование. Беше щастлива и в мир със себе си. Не си даваше труда да крои планове за бъдещето, защото настоящето й се струваше безкрайно приятно и му се наслаждаваше от все сърце.

И тогава Рене я изпрати в Холивуд да се пробва за участие във важна роля в новия филм, подготвян от великия Хармън Кърт от „Интърнашънъл Пикчърс“. Качи се на самолета без колебание, понесена от приключенски дух.

Беше изгубила навика да се сблъсква с несправедливостта.

Но благодарение на Хармън Кърг никога вече нямаше да бъде толкова наивна.