Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (94)

XXXV

„Дейли Вараяти“, 16 септември 1972 година

„Вчера в Кълвър Сити при строга тайнственост, започнаха снимките на новия тежкокалибрен филм на Деймън Райс «Плодовитата луна».

Снимачната площадка беше затворена, тъй че журналистите бяха лишени от удоволствието да видят звездата Ани Хавиланд при опитите и да претвори онова, което Райс нарече най-сложния женски образ, създаван досега от него.

А сложен е меко казано. Във филма Хавиланд ще играе героинята на Райс на половин дузина възрасти — от 17 до 34. Тежката работа по грима ще започне от «новото» лице на актрисата, радикално променено от пластичните операции след автомобилната катастрофа преди две години. Говори се, че Хавиланд има лична гримьорка, която преди всяка сцена ще се занимава само с нейния грим.

Снимките положително ще се окажат, изтощителни за все още неукрепналата звезда, за която се твърди, че не е възстановила нормалното си тегло и изпитва непрекъснати болки въпреки дългия възстановителен процес.“

Франк Макена остави таблоида и погледна през прозореца на апартамента си към потъналото в смог небе над Западен Холивуд, което никога досега не беше му се струвало толкова потискащо.

И така, Ани бе тръгнала по пътя си.

Някой ден щеше да стигне върха.

Силните ръце на Франк безпомощно се свиха в юмруци сякаш искаха да смачкат вестника, да пробият гневни дупки в безизразните стени на апартамента, символизиращи по-размитите и непробиваеми прегради, делящи го от Ани.

След последния телефонен разговор, когато й се обади да отмени вечерята им, тези ръце бяха посягали хиляди пъти към слушалката. Още чуваше нотката на тревога и разочарование в гласа й, когато прие обяснението му и й каза „довиждане“. Звукът на този притихнал глас го пронизваше като кинжал.

Франк беше обзет от непрестанен вътрешен гняв — мълчалив и трудно контролиран. Гневеше се на себе си, защото изпитваше противоречиви чувства. Гняв към миналото, превърнало Ани в същество, което не можеше да принадлежи само на него. Гняв към бъдещето, защото оставаше извън обсега на властта му.

Беше спрял да се пита дали й липсва и дали рязкото му оттегляне от живота й представлява жестокост или подлост от негова страна. Твърде късно бе за подобни съмнения. Освен това не можеше да ги понесе.

Но не можеше да спре да мисли за Хармън Кърт и да не усеща жилото на иронията на времето. Непрекъснато се чудеше как би изглеждало бъдещето, ако разговорът му с Кърт не беше се състоял. Ако тайнствената смърт на Кърт беше настъпила няколко дни по-рано и съдбата не бе разкъсала завесата пред очите му.

Но стореното — сторено. И когато Франк се опитваше да си представи евентуалния живот, в който би битувал спокоен, недостигнат от острието на истината, гордостта му бързо го връщаше на земята. Изпитваше горчиво задоволство, че никога не бе живял в рая на глупците.

Погледна още веднъж статията във „Вараяти“. Представи си запълнените снимачни дни, които предстояха на Ани, партньорите й във филма, трескавата увертюра към бъдещето на звезда.

Тя се преоткриваше отново. А сегашното й лице, съвсем не по-грозно от предишното, щеше да стане част от една нова кариера, надминаваща старата.

Пред Ани се разкриваше неограничено бъдеще.

А миналото беше минало.

Все още чувстваше с всичките си сетива нежната топлина на крехкото й тяло в ръцете си, припомняше си вкуса на устните й, виждаше блестящите сребристи очи, втренчени в неговите с всеотдайна искреност.

Тръсна глава, за да отпъди прилива на смущение, който носеха тези спомени.

Сега е там, където й е мястото, каза си той, ликът й е пред камерата, която ще го разнесе на милиони места по света, притежаван от милиони зрители, от милиони възхитени мъже, но всъщност непритежаван от никого.

Това разкъсване правеше звездата различна от обикновените хора. Недостижима, непознаваема… По този въпрос Кърг беше прав.

Ако Франк беше успял по някакъв начин да я убеди да свърже съдбата си с неговата, убягващата й същност би го убила. Защото цялото й минало щеше да го преследва като още обитавана арена, която щеше да принадлежи на много други хора, да се раздава безотказно, може би както се беше отдала и на него.

Не, реши той. Човек не може да притежава такава жена. Беше я познавал в изпълнения с болка промеждутък между първата и втората й кариера и щеше да остане завинаги свързан с него. Беше нещо като тире в живота й. И може би точно от това беше имала нужда тогава — човек, на когото да разчита в определен момент, върху когото да разлее част от своята светлина, без да дава и да иска обещания, без да създава солидни връзки.

Неговото нещастие се състоеше в това, че я беше срещнал, когато смъртта протягаше ръце към тялото и към потиснатия й разсъдък, и я беше наблюдавал как пълзи с огромни усилия обратно към живота с вродена непреклонност и упоритост. Затова тя беше единствената жена, подходяща за него, и винаги щеше да остане такава. В това се състоеше най-жестоката ирония.

Е, така да е. Нямаше ли някаква утеха във факта, че нищо не може да му отнеме този откраднат промеждутък, защото бе сигурно скътан в миналото му?

Не, помисли той. Това не беше достатъчно. Ани беше породила у него ненаситност, която правеше всеки изминал ден по-непоносим от предишния.

По-добре да си обичал и изгубил, отколкото да не си познал любовта.

Старата максима трепна в ума му като инвалид, чиито поучения никой не желае да слуша.

Слаба утеха. Безплодна мъдрост.

Франк хвърли вестника в кошчето за боклук.