Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (113)

LIV

Кристин караше малката кола без определена посока.

Хълмовете на Холивуд се изнизаха край прозорците. Последваха ги крайбрежният път, Малибу и най-сетне по Булеварда на залеза стигна до улиците близо до къщата на Деймън.

Непреодолима сила я влечеше натам, но всеки път друг импулс я насилваше да завърти волана и да се отдалечи.

Продължаваше да блуждае. Подкара на изток по Уилшър Булевард, нагоре до Бевърли и измина целия път до центъра, преди сантиметър по сантиметър в пъплещото движение да се върне на хълмовете. Чувстваше се защитена сред армията от шофьори, потопени в самотата на колите си.

След като бе захвърлила трупа на Алития в хълмовете, закара мерцедеса до Санта Моника, остави го на един паркинг и докуцука до някакво заведение. Там включи интуицията си, зададе един-два тактични въпроса на бармана и откри лекар, който прегледа крака й. Сега носеше гипс.

Смени безброй автобуси, преди да се установи в малък мотел, където прекара нощта. Сутринта нае кола.

Към обяд спря в голямата книжарница на булевард Холивуд и обстойно прегледа лавиците с книги от втора ръка, докато не намери джобно издание на стария роман на Деймън „Разказвачът на приказки“. На корицата му имаше снимка, правена веднага след войната. Беше я виждала много пъти. Знаеше книгата почти наизуст.

Седна в едно кафене и дълго се взира в старото томче. Чаят й остана недокоснат. След това се върна в колата.

Знаеше, че може да се обади на Деймън по всяко време. Но мисълта да се свърже с него по телефона я плашеше. Нуждаеше се от повече време, за да събере мислите си.

Спря при една телефонна кабина и звънна на Ани.

„Здравейте — прозвуча записът. — Аз съм Ани. В момента не мога да се обадя, но ако желаете да оставите съобщение…“

Кристин затвори, излезе от кабината и се върна в колата.

Продължи да кара. Беше мъчително да си представя, че Деймън и Ани са тук, а тя не може да отиде при тях. За първи път в живота си се почувства самотна като изгубено дете. Дори острият й ум не идваше на помощ, защото бе изпълнен с мисли, които не можеше да понесе.

Спря до игрището на някакво начално училище и погледа децата по катерушките и пързалката. Докосна разсеяно корема си.

Върна се към океана. Денят беше мъглив и горещ. Кристин бе студена като лед. Пръстите й бяха премръзнали. Болеше я кракът.

След още няколко часа трябваше да се регистрира в друг мотел. Мисълта за това я потисна. Нямаше подслон за нея. Най-правилната посока бе безцелното движение.

Най-сетне се обади на телефонната служба на Деймън.

— Има съобщение за вас, госпожице Суифт. Господин Райс е заминал за къщата в пустинята и ще ви чака там.

— Не разбирам — рече Кристин. — Аз не съм в града. Обясних му, че ще отсъствам няколко дни…

— Има съобщение, госпожице Суифт. Твърди, че ще ви чака довечера. Щели сте да разберете. Това е всичко, което знам.

След кратък размисъл Кристин отиде направо в къщата в каньона и влезе вътре.

Разгледа антрето и дневната. Още миришеха на дезинфектант. На кухненската маса стоеше една от нащърбените чаши за кафе на Деймън, наполовина пълна с бренди.

Тръгна по коридора към стаята си. Леглото бе оправено, но писалището привлече вниманието й. На него беше сутрешният вестник, прегънат на страницата със съобщението за смъртта на Алития. До него се намираше дневникът на Кристин, отворен почти нежно на страницата е имената. Рецептата и брошурката за бременността бяха под снимката й с Алития на плажа.

Върна се в дневната. На масата до телефона беше снимката й с чуждите хора, които беше наела срещу двайсет долара на човек да позират с нея като семейството на Марго от Айова.

Телефонният тефтер беше отворен на страницата с измисления номер в Айова, който беше оставила на Деймън. Стоеше мълчаливо и мислеше.

След това обиколи къщата и огледа познатите предмети, сякаш ги виждаше за последен път. Докосна някои от тях, като се наслаждаваше на повърхността им.

Върна се отново в стаята си. Разчисти нещата от писалището, отвори дневника и започна да пише.

„Скъпа Ани…“

Дълго време не можа да намери думи. След това разбра какво трябва да направи и я обзе покой.

„Скъпа Ани,

Знам, че никога няма да прочетеш тези редове. Сбогувам се с теб по най-добрия начин, който знам — тук, сама, откъдето думите ми няма да стигнат, до теб.“

Усмихваше се с нежност, докато пишеше. Телефонът звънна няколко пъти, но не й мина и през ум да се обади.

Когато свърши, върна дневника на мястото му в чекмеджето, приготви пътната си чанта и излезе, без да оставя бележка.

Нямаше смисъл. Отиваше при Деймън.