Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (93)

XXXIV

Уоли Дъгас се оказа в задънена улица.

Хармън Кърт, благодарение на любопитството си, беше съживил едно минало, което го унищожи. Ловецът бе прострелян. Без Кърт нямаше смисъл да разследва Ани Хавиланд. Сега работеше по два нови, паралелни и доста трудни случая. Беше крайно вреше да сложи край на стария.

Но несекващите мисли за естеството на кръвното родство между Ани и Кристин продължаваха да го смущават. Беше убеден, че ключът към историята на двете момичета е бащата. Помъчи се сам да се убеди, че дори ако открие Алис, тя може и да не знае кой от десетките й любовници е баща на Кристин. Но не успя. Не можеше да не знае.

Или поне да не подозира. Първото доказателство беше, че бе износила детето.

И какво бе видяла в детските очи на Кристин, в косите и в другите й черти, което бе проникнало до най-жестоката сърцевина на личността, й и я бе убедило да отгледа детето?

Какво бе сложило този печат върху съдбата на Кристин в родилното отделение на неизвестна болница преди двайсет и четири години?

Самата Кристин интересуваше ли се от тези неща? Мислеше ли за непознатия Хари Хавиланд и за дъщерята, която бе отгледал в Ричланд, щата Ню Йорк? Чудеше ли се кое у него бе провокирало до такава степен съпругата му, че след като бе избягала, бе родила от чисто любопитство второ дете, и след това, хвърляйки ези-тура като капризна богиня на омразата, беше решила да го задържи и да го съсипе, вместо да го изостави пред нечия врата?

Разсъждаваше ли Кристин, живееща сега редом със сестра си, за преобръщането на монетата, което бе разрушило живота й, вместо да я остави в празния покой на небитието?

При положение, че бащата е Хари.

При положение, че двете момичета са пълни сестри.

Този въпрос не спираше да дълбае душата на Уоли. А единствено Алис разполагаше с отговора.

Знаеше, че е жива. Просто усещаше присъствието й на земята.

Да, жива, но вероятно прикрита зад маската на почтеността, далече от хората, които бе познавала в миналото, безкрайно отдалечена от случките, изпълвали навремето дните й, почти недосегаема.

Уоли погледна снимката й с Кристин на плажа. Разбира се, беше жив кошмар да се взира в очите на детето — толкова празни и търпеливи, отворени към злия свят наоколо, докато майката я държеше до себе си.

Но тя бе и документ. Защото, ако времето беше променило Кристин, външността на Алис положително бе лесна за разпознаване. Възрастните, непознаващи морето от метаморфози, присъщо на децата, се променят бавно. А Алис още беше млада жена.

Ще те намеря, закани се Уоли. Всъщност смъртта на Кърт правеше нещата още по-неотложни. Трябваше да ги доведе докрай. Не щеше да му отнеме време. Налагаше се да направи пауза. Може би от няколко години.

Е, какво пък. Нека планетата се завърти няколко пъти. Печели този, който умее да чака.

За свое безкрайно учудване Уоли скоро щеше да научи, че този път не е нужно безкрайно търпение.

Беше по работа в Лос Анджелис, когато образът й внезапно се мярна пред очите му.