Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (6)

VI

Ню Йорк

8 февруари 1968

Пиесата се казваше „Бялата дама“.

Работата по нея трябваше да приключи за четири седмици. Играна с незапомнен успех в Лондон преди двайсет и пет години и заснета на добре приет английски филм, пиесата минаваше за почти класическа в модерния лек репертоар. Ала онова, което превръщаше новата й постановка в Ню Йорк в събитие, бе звездата. През последните десет-дванайсет години Райма Бейнс бе водеща холивудска звезда, оглавяваща през последните седем години класациите на „Вараяти“ за най-голям касов успех.

Бе изгряла на сцената на двайсетгодишна възраст — невероятно привлекателна неизвестна актриса, в романтичната драма „Да знаеш наизуст“, за която веднага получи номинация за „Оскар“. Макар че не й дадоха наградата само защото беше ново лице, Райма Бейнс за една нощ стана суперзвезда.

Ани беше на единайсет години, когато излезе „Да знаеш наизуст“. Въпреки че съдържанието на филма бе прекалено сложно за момиче на нейната възраст, Хари Хавиланд отстъпи пред молбите й и я заведе да го гледа. От този ден нататък не пропускаше нито един филм с Райма Бейнс.

За кратко време филмовата биография на голямата звезда се обогати с престижни заглавия в различни жанрове — от романтични комедии до приключенски и шпионски филми. Беше универсална изпълнителка, но много капризна и често твърде трудна за съвместна работа. Редовно воюваше с режисьорите и сценаристите на филмите си, в резултат на което те придобиваха отпечатъка на съвършенство и се отличаваха от останалите точно както изпъкваше на екрана и нейната променлива и силно чувствена личност.

Като малка Ани често се взираше в огледалото и виждаше лицето на Райма Бейнс. Пищни къдрици златиста коса и съвършена кожа обграждаха замъглените кафяви очи на Райма. Те бяха най-характерното в нея, защото можеха да преобразят една прелъстителна усмивка в изпепеляващ гняв, хладна интелигентност или пълна лудост в зависимост от желанието й.

Въпреки че Райма бе твърде сложна личност, за да може лесно да се определи като типаж, ролите й си приличаха по своята ексцентричност и тревожна сексуалност. Най-добрите таланти на Холивуд пишеха специално за нея и всеки, филм с Райма Бейнс се превръщаше в събитие.

Явяваше се на бродуейските сцени между филмите, защото твърдеше, че инстинктите й на актриса ще се атрофират от безличната камера и хаотичните снимки и трябва да поддържа изкуството си пред жива театрална публика.

През ученическите си години Ани съжаляваше най-много, че не може да отиде в Ню Йорк да гледа тези знаменити постановки.

Не смееше дори да сънува, че един ден ще участва в пиеса заедно с Райма Бейнс. Дори не би допускала, че ще стои на една и съща сцена със своята дългогодишна любимка, ако не беше следният факт.

В „Бялата дама“ имаше малка, но хубава роля на млада съседка — вятърничаво, но привлекателно момиче, у което пламва юношеска любов към известния писател, който по волята на съдбата наема обитаваната от духове съседна къща. Сцените на момичето с писателя, благодарение на комедийния си елемент, разтоварваха сюжета от напрежението, бележеха го с палава чувственост и балансираха по-сериозните епизоди с участието на призрака на дамата.

Ани бе гледала като дете „Бялата дама“, но сега внимателно прочете пиесата. Беше прекрасно композирана, пълна с духовити реплики, а ролята на Джил сякаш бе създадена за нея. Лекият романтичен интерес, който предизвикваше ролята, щеше да стане доста по-красноречив поради смайващата красота на външността й.

Въобще не се съмняваше, че ще може да изиграе Джил, и то добре.

Единственият проблем беше да получи ролята.

Нямаше да е лесно.

Театрите на Бродуей бяха в сериозен упадък, защото наемите за залите, профсъюзните разходи и цените на билетите се бяха увеличили, рисковете при поставянето на всяка пиеса бяха станали много по-значителни, отколкото в щастливите години преди появата на телевизията, която силно засегна Холивуд, но направо срази Бродуей.

Дори от човек като Сам Спектър, чиито пиеси продължаваха да печелят пари за инвеститорите си въпреки трудните времена, едва ли можеше да се очаква да прояви интерес към напълно непозната актриса за толкова ярка роля като тази на Джил.

Ани се подготви за неравна битка. Шансовете й ставаха двойно по-малко и от факта, че Рой Диран, единственият й потенциален съюзник в подобна обстановка, щеше да й се изсмее в лицето, ако разбереше каква самонадеяна стъпка предприема.

Но дори авторитетът на Рой трябваше да се преклони пред неумолимо кратките срокове в плана на Ани. Нямаше време за губене.

Скоро щеше да разбере, че смелостта ще се окаже много полезна за каузата й.

Но за свое огорчение щеше да разбере също така, че смелостта и талантът невинаги са достатъчни.

 

 

Във вторник точно в дванайсет без петнайсет Сам Спектър тръгна по педантично еднаквия маршрут от кабинета си в сградата на театър „Бел“ към асансьора, който щеше да го свали на Четирийсет и трета улица да обядва с група приятели.

Ани внимателно бе преценила точния момент на появяването си. Тя и Спектър бяха сами в асансьора. Той не се обърна да я погледне, взираше се в старомодната стрелка, която отчиташе етажите по посока, обратна на часовниковата стрелка.

— Господин Спектър — насили се да заговори Ани, — много ми е неприятно, че ви безпокоя по този начин. Не бих го направила, ако имах друг избор. Разбирате ли, аз съм манекенка в „Сирена“ и уча актьорско майсторство при Рой Диран. И… нямам импресарио, но бих дала всичко за възможността да бъда прослушана за ролята на Джил в „Бялата дама“. Не искам да ви досаждам, но ако някой отдели само няколко минути да ме чуе…

Спектър се обърна към нея с въздишка на примирение. Снимките от театралните вестници не бяха я подготвили за огромния му ръст. Втренчи се в нея над гърбавия нос от височина най-малко метър и деветдесет.

— Слушайте, млада госпожице — започна той, докато асансьорът поскърцваше надолу. — Как смятате, по колко пъти на ден млади актьори и актриси ми се обаждат по телефона, висят пред кабинета ми и ме спират по асансьорите? Бих искал да дам роли на всички тях, на вас — също, но аз съм обикновен смъртен. Можете ли да го разберете? Намерете си импресарио, накарайте го да се свърже с хората, които подбират състава за следващата постановка, която ви се стори подходяща за вас, и изпробвайте възможностите си наравно с всички останали на Бродуей. Няма друг начин. Ясно ли е? Приказката за Пепеляшка вече не важи за театъра, млада госпожице, нито пък за киното. Ще трябва да платите нужната цена. Ясно ли е?

Речта му очевидно бе полирана от хиляди повторения пред молителите за роли. Произнесе я уморено, но като по вода.

Все пак, докато я рецитираше, очите му одобрително шареха по косата и лицето й. Изгледа я от глава до пети с интереса на експерт, като отбеляза прилепналата рокля, която бе облякла специално за срещата с него.

Блясъкът в очите му можеше да значи само едно. Беше я забелязал като жена.

Не смяташе да изпусне това, без да го оползотвори до края. Насили се да не изостане от него, когато се понесе през фоайето към улицата.

— Наистина безкрайно съжалявам, че ви досаждам по този начин — заговори пак тя, — но съм уверена, че имам всички качества, необходими за Джил. Ако имах импресарио, нямаше лично да се обръщам към вас…

Той рязко спря пред въртящата се врата и се обърна към нея.

— Как се казвате?

— Ани. Ани Хавиланд.

— Хавиланд… С Рой ли работите? Как е той напоследък?

— Добре е, доколкото мога да преценя. Виждам го само в клас. Много е…

— Да, такъв е — иронично довърши Спектър вместо нея.

Но в очите му, които я гледаха втренчено, имаше нещо повече от хумор. Моментът сякаш се проточи, докато обедната тълпа изпреварваше Спектър по пътя към неговия обяд.

От най-ранна младост Ани бе виждала хиляди мъже да я гледат по този начин. Особен, унесен, безличен и дори нечовешки поглед, сякаш мъжът бе попаднал в лапите на нещо огромно, което смазва волята и личността му.

Беше се научила да приема въздействието си върху другия пол като житейски факт. Пък и нямаше избор, защото тялото, отредено й от съдбата, очевидно беше нещо, което другите разглеждаха с алчно страхопочитание.

Повечето мъже бързо прикриваха чувствата си с глуповати шеги или мъжествени изхвърляния при първата си среща с нея, сякаш бяха заловени без панталони и имаха нужда бързо да организират отбраната си.

В очите на Сам Спектър този поглед бе особено застрашителен. Приличаше на гигантски хищник, който може да я глътне наведнъж.

Докато отвръщаше на погледа му, забеляза, че в него се прокрадва нерешителност. Надеждите й започнаха да се покачват.

— Е — проговори той, — можете да поздравите Рой от мен, когато го видите. И му поръчайте да ви намери импресарио.

Без да каже дума повече, той се обърна на пета и изчезна през въртящата се врата.

Сърцето на Ани се сви.

Дълго стоя и гледа как навалицата от измъчени нюйоркчани се носи покрай нея.

Беше задържала вниманието на Сам Спектър в продължение на жизненоважен миг и го бе изпуснала.

Този провал можеше да промени насоката на цялата й кариера.

 

 

Прекара следобеда в отчаяно предъвкване на случилото се.

Знаеше, че може да изиграе Джил. Но Сам Спектър се явяваше едновременно пречка и възможност, изправена между нея и ролята.

Ако беше друг тип жена, щеше да знае как да използва гласа си, очите си, тялото си, за да го накара да изпълни всяко нейно желание.

Но не беше. Сексуалността, която толкова умело демонстрираше в работата си, не й се удаваше естествено в мъжка компания. Не умееше да я използва като другите жени.

 

 

Върна се след девет вечерта на тавана, готова за гореща вана и легло. Събу обувките си и включи телефонния секретар да чуе съобщенията.

Първото беше от Сам Спектър.

„Госпожице Хавиланд, получих номера ви от «Сирена». Ако ви е удобно, бих желал утре да се явите на прослушване за ролята на Джил в четири часа. Ще ви чакат на входа откъм Четирийсет и трета улица. Ако възникне проблем, уведомете ме. Предполагам, че имате телефона ми. Ще се видим утре.“

Записът свърши. Гласът звучеше твърдо, но уморено.

Ани не можеше да дойде на себе си. Невероятният й късмет я обърка.

Прекара следващата сутрин в разучаване на „Бялата дама“ и в опити да успокои нервите си с превъплъщаване във вятърничавата подрастваща Джил. Към три часа беше убедена, че изобщо не е трябвало да предприема този лудешки преждевременен гамбит… и че по някакъв начин, когато стъпи на сцената, ще бъде безупречна.

 

 

Пристигна точно в четири и млад мъж с очила и тефтер в ръка веднага я поведе по пътеката между редовете. Не я запозна с малката групичка, седнала в сянката на салона, а лично я придружи до сцената.

— Аз съм Дейвид — каза той без усмивка. — Ще ви подавам репликите. Само се успокойте. — Обърна се към невидимата група зад светлините на рампата. — Господа, Ани Хавиланд.

Непознат за Ани глас подвикна:

— Дайте първата им сцена заедно.

Това беше сцената, в която Джил — наперена и пълна с чувство за хумор, се представя на новия си съсед и бързо започва да изпитва подчертан женски интерес към него.

Младият мъж прочете първата реплика на героя.

За десета от секундата Ани се поколеба. Знаеше, че Джил е съвсем лесна роля. И все пак, дори най-лесната роля изисква всеотдайност и самопожертвователност, които могат да бликнат единствено от дъното на душата на актьора. Тъй че за стотен път изпита световъртежа и гаденето, които бяха в центъра на актьорската й игра. След това изплува от тях, отърси се от всяка мисъл за себе си и зачете репликите. Тялото й се движеше свободно и несъзнателно, докато произнасяше текста. Обикаляше около младежа, взираше се нахално в него, оглеждаше сцената, сякаш бе съседната къща. Думите й го галеха и предизвикваха. Звучаха, като че ли извират от пулсирането на някаква първична женственост, бяха свежи, леки и незрели, но от това ставаха само по-провокиращи.

Младежът четеше текста на главния герой, без да обръща внимание на чувствената малка палавница, която сякаш го обгръщаше, без да го докосне.

Междувременно шестото чувство подсказа на Ани, че тишината отвъд рампата е признак на неподправен интерес. Малобройната публика се състоеше от хладни професионалисти, дошли не за да се забавляват, а да вземат трудно делово решение. Въпреки това бе успяла да прикове вниманието им и имаше намерение да се възползва от случая.

— Добре — прозвуча безплътният глас. — Първо действие, втора сцена.

— Последно действие, моля. Деветдесет и трета страница.

— Второ действие, първа сцена.

— Може ли да се върнете на първо действие?

Изиграха по два пъти всички сцени на Джил. С всяко ново четене играта на Ани ставаше все по-сигурна. Във всяка нейна дума отекваше нещо средно между детски смях и любовния призив на момиче, узряло за женитба. Беше забавна, секси и малко тъжна от загубената битка да отклони вниманието на героя от нарастващото му пристрастяване към призрака.

Когато свърши, тишината в залата говореше повече от всичко. Беше ги завъртяла на пръста си и го знаеше.

Следващият ход беше техен.

— Добре, госпожице Хавиланд. Знаем как да се свържем с вас. Благодаря, че така бързо откликнахте на поканата ни.

Край. Младежът посочи към стъпалата. Ани събра нещата си и напусна сцената.

Беше доволна. Нека сега изберат друга за ролята, мислеше тя. Може би нямаше да й я дадат, но никой нямаше да я изиграе по-добре. Беше го доказала.

Докато вървеше по пътеката, пред нея внезапно изникна Сам Спектър и препречи пътя й.

За първи път видя усмивка на грубоватото му лице. Застанал пред нея на наклонената пътека, изглеждаше още по-плашещо огромен.

— Ти игра отлично, Ани — заговори той. — Истинска изненада. Ще си призная, че това прослушване беше чист хазарт от моя страна. Не очаквах, че ще съумееш да вложиш такова съдържание в Джил. Справи се невероятно добре.

— Благодаря. — Ани се загърна в сакото и отметна косата зад гърба си. — Благодаря, че ми дадохте тази възможност.

— Бих желал да обсъдим заедно ролята. Смятам, че мога да дам някои идеи, които ще ти помогнат да поогладиш едно-две по-сурови места.

Ани вдигна към него вежлив поглед, който скриваше истинските й мисли.

— Да… разбира се.

— Какво ще кажеш утре да вечеряме заедно? — попита той, като се взираше надолу към нея през очилата. — Защо не дойдеш в „Клуб 21“ да си побъбрим?

Не ставай глупачка.

Щастието не каца два пъти на рамото.

Мисли!

Зад приятната усмивка чувствата на Ани водеха свирепа битка.

— Естествено — продължи Сам Спектър, усетил колебанието й, — напълно разбирам, че може би вече имаш друг ангажимент за утре. В края на краищата сега е разгарът на сезона. Но за мен ще бъде много удобно…

Лицето й се проясни, осветено от пълните с искреност очи.

— Ще ми бъде много приятно. Благодаря.

— Добре! — възкликна високо той. — Сигурен съм, че няма да съжаляваш. Бих искал да науча нещо повече за теб. Ще накарам Алис да запише вечерята в календара ми. — Посочи към жена на средна възраст с накъдрена прошарена коса, която вдигна поглед от мястото си и с леко кимване и кратък поглед към Ани показа, че всичко е чула. — Удобно ли ще ти е в седем?

Преди Ани да успее да отговори, от пътеката зад гърба на Сам звънна женски глас.

— Добре редиш работите си, Сами. Но утре си е утре. Ако мога да убедя госпожица Хавиланд тази вечер да дойде при мен на вечеря, ще успеем да си поговорим за теб зад гърба ти и ще й посоча всичките ти слабости.

Сърцето на Ани почти замря, като видя кой говори.

Сияеща в копринения костюм, обточен с кожа, преметнала самурено палто през ръка, по пътеката се приближи Райма Бейнс и леко целуна Сам Спектър по бузата.

— Райма! Каква изненада. Мислих, че ще отсъстваш от града в края на седмицата.

— Мразя да бъда предсказуема. — Райма Бейнс протегна ръка в ръкавица да се здрависа с Ани. — Човек не знае какво ще натворят мишките, докато го няма. Ето един пример: откъде намери тази прекрасна млада актриса? — Усмивката й стопли Ани, която все пак мимоходом отбеляза учудването на Сам Спектър.

— Вчера в кабинета ми направи честта да ме уведоми за съществуването си — отговори той. — Видя ли цялото прослушване?

— Можеш да не се съмняваш — отбеляза Райма. — И се радвам, че дойдох, защото щеше да я скриеш някъде и никога нямаше да разбера колко е добра.

— Радвам се, че я харесваш. — Сам хвърли бащински поглед към Ани.

— Мъчих се да обясня на този човек — заговорнически се обърна Райма към Ани, — че се нуждаем от темпераментна актриса за Джил. Струва ми се, че най-сетне си го убедила — стисна тя нежно ръката на Ани.

— Е — Сам погледна часовника си, — трябва да се качвам в кабинета си. Госпожице Хавиланд, ще ви чакам утре вечер. Райма, обади ми се по-късно да ми кажеш плановете си. Чака ни работа.

— Вечният надзирател на роби — пошегува се Райма. — Върни се в солните си мини. Ще ти се обадя.

Той се ръкува с Ани и забърза надолу по пътеката към чакащата го секретарка.

— Така — заяви Райма Бейнс. — Аз съм отседнала в „Плаза“ със заварените си дъщери. Много ще ми бъде приятно да се запознаеш с тях. След това можем да похапнем само двете и да те открехна за господин Спектър и многобройните му недостатъци.

Занемяла в присъствието на такава звезда, Ани едва успя да изпелтечи благодарностите си.

На път за „Плаза“ Ани си припомни всичко, което знаеше за знаменития живот на Райма Бейнс. Единствената бременност на Райма, поразена от тежка инфекциозна болест, бе довела до раждането на красиво момченце, но я бе лишила от възможността да има други деца. Момчето, вече дванайсетгодишно, в момента посещаваше частно училище в Калифорния. Заварените дъщери бяха на третия й съпруг, филмов продуцент. Относителната стабилност на последния й брак беше атакувана почти всекидневно от клюкарската преса, която непрекъснато тръбеше за истински или измислени любовни връзки на Райма с всеки по-известен мъж от филмовото съсловие и с всички важни и влиятелни хора на деня.

Райма беше жива сензация вече повече от десет години и с всеки изминал ден ставаше по-легендарна. Ани не можеше да се отърси от усещането, че сънува, когато портиерът на „Плаза“ я придружи до пищния апартамент, където домакинята я посрещна с прегръдка и целувка и извика децата и бавачката да дойдат и да се запознаят с гостенката.

В семплата вечерна рокля Райма изглеждаше смайващо естествена. Държанието й бе непринудено и открито, като леко клонеше към кипящия ентусиазъм на младо момиче. В същото време изглеждаше по-възрастна от екранния си образ, но и по-човечна и приветлива.

— Много мило, че се отзова на поканата — рече тя. — Тина, Джери, вижте какво ще пие Ани. Ако сте мили с нея, сигурна съм, че ще се съгласи да гледа пиесата ви.

Момичетата бяха чаровни и много възпитани. Донесоха на Ани чаша шери и издекламираха училищната пиеска, която подготвяха с помощта на Райма.

Когато двете жени останаха сами в отделената трапезария, обслужвани от малък брой сервитьори на „Плаза“, Райма настоя Ани да й разкаже всичко за себе си и за актьорските си амбиции.

— Много умно, че работиш с Рой — отбеляза тя, след като им поднесоха коктейла от раци. — Той е единственият човек в професията, който разбира жените, и е забележителен преподавател. Трябва да се стремиш към съвършенство, Ани. Днес на Бродуей цари хаос. Превзеха го адвокатите. От години не е имало прилична постановка. Същото се отнася и за Холивуд. Управляват го корпорациите, а те не разбират нищо от кино. — Погледна към Ани. — Времената са трудни за актьорите. Но ако имаш талант, а ти положително го имаш, добър импресарио и си достатъчно настойчива, няма да изпуснеш голямата си възможност.

Когато им донесоха кафето, тя многозначително попита Ани какво знае за Сам Спектър.

— Почти нищо — призна Ани. — Освен че жъне големи успехи и е високо уважаван.

Райма стана сериозна.

— Ще ти издам една тайна. Радвам се, че се появих точно в онзи момент. Сам е непредсказуем и трябва да се пипа с кадифени ръкавици. — Започна да върти винената чаша за столчето. — Каза, че нямаш импресарио…

Ани поклати глава.

— Това е лошо. — Чувствените устни на Райма се смръщиха. — Ще трябва да си намериш, и то бързо. Ако искаш, ще ти предложа някои хора и ако се налага, ще кажа добра дума за теб. Но, Ани, проблемът е там, че следващият ти ход трябва да се направи от импресарио. Доколкото схванах, Сам е видял в теб единствено момичето в асансьора и на сцената днес. Дотук добре. — Докосна разсеяно непокорен кичур коса. — Не можеш да разгадаеш ума на един продуцент, Ани. Те са могъщи хора и могат да бъдат опасни. Имаш нужда от човек, който да поема ударите вместо теб… — Стисна решително ръце. — Ще ти дам най-добрия съвет, който мога да измисля. Не смятам, че трябва да ходиш утре на вечеря със Сам. Поне не сама. По дяволите, ако не се налагаше да замина за западното крайбрежие, щях да настоявам да присъствам и аз. Сега е много важно да го впечатлиш с хладнокръвието и професионализма си. Той вече знае, че отчаяно искаш ролята, и видя какво можеш да постигнеш на сцената. Сега от теб зависи дали да не се оттеглиш лекичко, за да го накараш да докаже, че намеренията му да те ангажира са сериозни. Разбираш ли?

Ани кимна. Това, което Райма й казваше по най-милия възможен начин, беше, че една интимна вечер със Сам Спектър може да доведе до загубата на ролята на Джил, а не до получаването й.

— Но не бива и да го ядосваме — замислено отбеляза Райма. — А и ти нямаш импресарио, който да му се обади вместо теб… — Щракна с пръсти и се усмихна. — Чакай! Нека аз да му се обадя! Той ме познава… и ще приеме всичко, което му кажа. — Хвана Ани за ръката. — Да му се обадя ли? Мога да му обясня, че утре вечерта аз имам нужда от теб. Така ще спечелиш време и ще имаш възможност да поемеш глътка въздух. Ако не искаш, кажи ми. Но аз наистина смятам, че това е единственият сигурен ход.

Ани хвърли жребий наум. След това кимна.

Райма махна на сервитьора, който й донесе телефона. Набра бързо номера и зачака.

— Алис, случайно Сам още да се навърта наоколо? — попита тя и се усмихна на Ани. — Не? Добре, слушай тогава. Имам съобщение за него. Кажи му, че се е обаждала Райма. Вечерям с Ани Хавиланд, момичето, което днес кандидатства за пиесата. Да, да, Хавиланд, с „д“ накрая. Тя ми трябва утре вечер и няма да може да вечеря със Сам. Кажи му да й се обади за друга вечер. И да не пропуснеш да подчертаеш, че аз съм се обадила. Да, тя е тук сега, при мен. — След секунда затвори телефона и отправи бляскава усмивка към Ани, докато сервитьорът отнасяше телефона. — Всичко е наред. Той ще разбере. Аз поемам отговорността. Ани, нека оттук нататък аз да се разправям със Сам. Ще водя преговорите от твое име. Не бива да мисли, че прекалено силно искаш ролята, но не трябва и да допускаме да реши, че имаш друг ангажимент. Моментът е деликатен. Следващия път ще трябва да имаш импресарио, който да се справи с него. Засега ти трябва приятел.

Ани едва прикриваше чувствата си. Трудно й беше да приеме факта, че нейният идол, великата Райма Бейнс, не само седеше срещу нея, но е и толкова впечатлена от играта й, че не се колебае лично да я защити.

Когато Райма я целуна за лека нощ под знаменитата козирка над входа на „Плаза“, тя се чувстваше направо на седмото небе. Не само, че беше освободена от грижата за евентуални усложнения по време на вечерята със Сам Спектър — вероятност, за която направо не смееше да мисли, но беше намерила и невероятна приятелка, която да застане зад нея.

Естествено, Райма нямаше какво да загуби или спечели, като й помагаше. Тя беше звездата на представлението. Изборът на неизвестна актриса за малка роля едва ли можеше да повлияе на Райма, но можеше да помогне на избраната актриса, върху която щеше да падне част от звездното присъствие на Райма.

С тази мисъл Ани забърза към къщи да препрочете „Бялата дама“ и да се подготви за тежкия утрешен ден.

 

 

Изминаха три дни.

Ани не усещаше земята под краката си и непрекъснато си повтаряше, че е на „ти“ със Сам Спектър и великата Райма Бейнс.

Почти очакваше Сам Спектър или секретарката му да се обадят с нова покана за вечеря, но изпита облекчение, когато това не стана. Може би Райма тактично бе охладила ентусиазма на Сам, като му е казала, че и тя иска да присъства на следващата му среща с Ани. И тъй като Райма беше на западното крайбрежие, тази среща положително щеше да се отложи…

Ани продължи да посещава Студио 37, без да издава въодушевлението си пред Рой, чиито радарни очи все пак я следяха внимателно. Играеше сцените по-уверено, защото знаеше, че каквото и да се случи оттук нататък, вече бе доказала, че може да покори и най-взискателната бродуейска публика.

И го беше направила при първото прослушване!

Трите дни прераснаха в седмица.

Седмицата стана десет дни.

Ани започна сериозно да се чуди защо никой не й се обажда.

И тогава завесата се вдигна пред очите й.

Кратко съобщение в театралната преса гласеше, че ролята на Джил в „Бялата дама“ е поверена на млада бродуейска изпълнителка, участвала в няколко рекламни клипа, които й бяха донесли второстепенна роля в телевизионен сериал.

Името й бе Пати Маклюър. Беше приятна, наперена и пълна с енергия. Но не можеше да се нарече привлекателна, още по-малко — красива. Ставаше за роли на приятелки на героинята, сестри, детегледачки и съседки…

Ани веднага разбра всичко.

Пати Маклюър щеше да изиграе убедително Джил. Но без напористостта на Ани и най-вече без нейната набиваща се в очи красота и чувственост. Пати щеше да изиграе Джил като забавна, безполова пубертетка, докато Ани щеше да направи от нея предизвикателна нимфетка, затрогваща с неуспеха си да се пребори за сърцето на героя с върлуващия наоколо призрак.

Лежа будна до разсъмване и се питаше какво ли се е случило. Когато най-сетне посегна да угаси лампата, на устните й играеше горчива усмивка.

Не можеше да упрекне никого, освен себе си. Бяха я въвлекли в игра за опитни хора, далече над възможностите й. Беше загубила, но поради причина, твърде различна от онази, която очакваше.

 

 

Не можа да се въздържи от един последен допир с „Бялата дама“. Просто искаше да задоволи любопитството си.

През ветровит февруарски следобед отиде да гледа репетиция на пиесата, като подкупи дружелюбно настроена разпоредителка, която я пусна в залата.

Преценката й за Пати Маклюър беше точна. Младата актриса бе добра, но незабележима в ролята на Джил.

Но урокът на Ани още не беше свършил.

Седнала в сянката на последните редове на салона, внезапно чу до себе си тих глас.

— Вие трябваше да изиграете тази роля, млада госпожице.

Беше очилатата секретарка на Сам Спектър, която влизаше откъм Четирийсет и трета улица с кафе и сандвичи за групата около режисьора и продуцента.

— Позволете ми да ви кажа нещо — продължи тя и седна за секунда до Ани. — Не можете да вържете тенекия на най-големия продуцент на Бродуей и да очаквате да ви възнагради със сочна роля.

Ани не каза нищо, само кимна с бегла усмивка. Другата жена я погледна остро през бифокалните очила.

— Гледах прослушването ви, госпожице Хавиланд. Видях как Райма се появи неочаквано на пътеката. — Поклати глава с кисела усмивка. — Знаете ли, Ани, госпожица Бейнс е достигнала онази точка в своята кариера, когато все по-често ще започнат да й предлагат характерни роли. Не се учудвам, че не гори от желание да стъпи на сцената редом с актриса с вашия сексапил. — Присви очи. — Какво стана тогава? Сигурно ви е посъветвала да оставите всичко в нейни ръце. Това е стар номер, мила моя, но върши работа.

Изражението на лицето на Ани й подсказа, че е улучила десетката.

— Е — въздъхна тя, — човек не може да знае всичко. Но следващия път помнете: явявайте се на прослушване подготвена за хората, с които ще имате работа, не само за ролята. Разбирате ли?

Ани кимна. Другата жена се изправи.

— Сам ви хареса — заяви в заключение тя. — Всички ви харесахме. Показахте нещо на тази сцена. Не го забравяйте.

Отдалечи се по пътеката, натоварена с обемистата си чанта и излъчващия апетитен аромат плик.

Ани излезе от театъра, без да се обръща.

Сега Четирийсет и трета улица изглеждаше някак по-приветлива, отколкото й се стори на идване. Чувстваше се пречистена, но и унизена.

Поклати иронично глава и си зададе последния въпрос. С кого ли беше говорила Райма Бейнс по телефона в трапезарията в „Плаза“?

С метеорологичната служба? С точно време?

Нямаше значение.

Да, мислеше Ани, извърших огромна грешка. Но ще е последната.

Идвай подготвена за хората, с които ще имаш работа. Урокът бе горчив, но вече го бе усвоила.

Никога нямаше да й се налага да го учи повторно.