Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (74)

XV

Тони Пиетранера стоеше сам в апартамента си в Уест Сайд и очите му пробягваха по голите стени, окичени с евтини италиански пейзажи.

В дясната си ръка стискаше чаша с най-малко три пръста неразредено уиски. Повъртя я, гаврътна я на един дъх и отиде при барчето да я напълни отново.

Не можеше да си намери място. Трябваше да стои, да ходи, да се движи. Чувствате се нащрек като тигър, но безпомощен, сякаш се намираше в клетка.

Кристин беше изчезнала.

Изпи и втората чаша и мъдро се поколеба дали да си сипе трета.

Щеше да има нужда от всичките си умствени способности.

Зад прозорците лежеше град с 10 милиона жители, а отвъд реките около острова — страна с над 200 милиона. Десетки големи градове. Безброй места за криене, безчислени имена за смяна на самоличността.

Кристин я нямаше. Как би могъл да я намери?

Тони си блъскаше главата над тази дилема. Влиянието му в различните „семейства“ на Източното крайбрежие беше ограничено. Беше им правил някои дребни услуги, които отдавна му бяха върнати. В Средния запад не познаваше никого.

Сводник, който не може да задържи момичето си, минаваше за рогоносец. Самото обръщане за помощ към организацията щеше да го направи за посмешище.

Какво да направи?

Трябваше да бъде заловена, върната и жестоко наказана. Повеляваха го законът и традициите. Ако успееше да го унизи, надеждността му като професионалист щеше да бъде поставена под съмнение.

За друго момиче подобно нарушение би означавало смърт или обезобразяване. В случая с Кристин такива мерки, естествено, нямаше да са оправдани от практическа гледна точка.

Изруга я. С простия факт на изчезването си го беше поставила в невъзможно положение. Можеше само да я следва. Не беше в състояние да й заповядва.

Нима Джо Мансини не го беше предупредил за подобна развръзка още преди четири години?

„Прекалено независима е. Измивам си ръцете от нея. Но ако можеш да я контролираш, струва милиони.“

Тони не беше се вслушал в съветите на стареца. Беше алчен и искаше Кристин.

И сега плащаше за лакомията си.

Не беше честно! С бягството си Кристин го лишаваше от средства за препитание. Стотиците хиляди долари, които имаше възможност да спечели за една година, всъщност бяха негови. Тя бе негова собственост и бе извършила кражба.

Значи трябваше да я намери.

Тази мисъл му вдъхна увереност, защото нямаше алтернатива. Тони си сипа трета чаша. Отпи голяма глътка и събра смелост да се погледне в огледалото. Гледката го шокира.

Срещу него не стоеше лицето на хладнокръвен тип, твърдо решил да даде заслуженото на своенравен подчинен. Беше лице на съсипан, отблъснат влюбен.

Извърна се ужасен. Едно беше да изпитва объркване и дори унижение, когато обмисляше как да си я върне. Съвсем друго беше да си представя живота без шумоленето на полата й, без свежия й аромат, без леките й стъпки. Да си представя хотелските стаи, които ги чакаха в професионалното им бъдеще, вълнуващите пътешествия с нея, хилядите лица и маски на красотата й.

А неописуемата гледка на голотата й, милувката на кожата и устните, топлината на обвиващата го плът, която го поемаше и притежаваше.

Ами ако това никога не се повтори?

Беше го изоставила.

И малко по малко у него се пробуди тъмната страна, на обзелото го състояние и запали кръвта във вените му. Обземаше го гняв.