Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (61)

II

Надолу, надолу, надолу.

Стълбището насмешливо се разстилаше пред нея, разгъваше се като хармоника, докато тя тичаше надолу. Краката й се движеха като в гъста вода.

Най-сетне се озова в миришещата на лошо дневна и задърпа ръката на баща си, като безпомощно се мъчеше да го събуди. Той никога нямаше да стане и тя го знаеше. Беше някакъв непознат.

Започна да тегли ръцете на малкото момиче, теглеше ги, макар вече да знаеше, че това я обрича на смърт.

И, разбира се, малкото момиче отвори очи и огънят бликна от тях. Ани се опита да се освободи, но крехките ръце я стискаха все по-крепко и изсмукваха силите й, приковаваха я като с отвратително лепило, някакъв димящ катран.

А пламъците бавно облизаха краката й и плъзнаха нагоре по нощницата, докато около нея започнаха да падат парчета от къщата, а трясъкът им иронично заглушаваше писъците й.

Малкото момиче се усмихваше и притегляше Ани все по-близо и по-близо.

Най-сетне всичко свърши. Горещите езици на пламъците изчезнаха заедно с гадните миризми и зловещата малка убийца.

Но с изчезването си те оставиха тъмно петно, което внезапно се превърна в чиста болка, толкова ужасяваща, че скимтенето на Ани се превърна в безпомощно трепкане на гърлото.

Очите й внезапно се отвориха. Разбра, че лицето й е покрито с тясна, задушаваща я маска. Когато се опита да помръдне ръце и да я махне, усети, че са обездвижени от стегнати шини.

Устата й бе зашита с тел, нито чудно, че писъкът бе угаснал в гърлото й. В носа й имаше тръбичка. Не можеше да помръдне глава, защото беше здраво стегната от шина, която сякаш провикваше в черепа й.

И краката й бяха обездвижени, въпреки че бяха отвъд полезрението й. Плътната прегръдка на нещо — бинтове, гипс? — й подсказа, че вероятно са гипсирани.

Тези впечатления, заедно със системата, закачена на стойка до нея, идваха на проблясъци, заливани отвъдните на болката, толкова непосредствена, че не можеше да събере нито силите, нито волята си да ги осъзнае.

Нека умра. Божичко, нека умра.

Това бе най-логичната мисъл, която можа да оформи, и най-сърдечната й молба.

Но хората около нея чуха само гърлено скимтене.

Защото наоколо имаше хора. Гласовете им долитаха като напористо ехо, размивано от разлюления океан на болката.

— Всичко е наред — извика една сестра в ухото на Ани. — Докторът идва. Ще се оправите. Само не се тревожете.

Почти веднага към женския глас се присъедини мъжки. Чу го да я успокоява, увещава я да се опитва да разпита. Но нищо не можеше да се сравни с комбинираната сила на болката и отчаянието.

— В такъв случай ще минем на морфин… четвърт гран… Да, има ужасни болки…

Отдъхна си, че вече не разговарят с нея. Гласовете бяха делови, но разтревожени.

Ани усети, че някъде в невидимата част на ръката й се забива игла. Бодването изглеждаше смешно незначително. За миг гласовете зазвучаха по-ясно и веднага безкрайно се отдалечиха.

В нея набъбна огромна мека вълна на безчувственост, която помиташе всичко по пътя си и свеждаше света до апатичен хоризонт отвъд и под нея. Заедно с това започнаха да й се привиждат ужасни гледки, странни същества, жестоки съдби, гноящи рани, плът, разпадаща се на парчета. Но й беше безразлично.

Болката не премина, а се сви в едро ъгълче на кошмара и остана там, като й се надсмиваше с постоянството си. И тогава за първи път разбра къде са центровете й. Коремът и лицето. От тях се разпростираха пипала, които подхранваха болката в гръбнака, врата, ханша, дясното рамо и ръка, левия крак.

— Госпожице Хавиланд, аз съм доктор Рийд — прозвуча отново мъжкият глас. Лицето на очилатия млад лекар заплува точно пред очите й. — Аз съм хирургът, който се погрижи за вас тази сутрин. Намирате се в Университетската болница на Лос Анджелис. Знаете ли защо сте тук? Помните ли какво ви се случи?

Опита се да поклати глава, но веднага една ръка се присегна и я задържа.

— Не, госпожице Хавиланд. Не се опитвайте да движите главата си. Това е много важно. Обездвижена е от специална шина, защото сме загрижени за евентуални наранявания на врата. Бих искал да мигнете веднъж за „да“ и два пъти за „не“. Добре ли ме чувате?

Ани мигна. Когато го направи, за миг й се мярна черната блатна вода, която сякаш се затваряше над нея секунда след като бариерата бе разбита от колата й.

„СЛЯПА УЛИЦА“ гласеше знакът.

— Претърпяхте автомобилна катастрофа, госпожице Хавиланд. Помните ли?

Мигна с безразличие.

— Това беше преди трийсет и шест часа — продължи докторът. — Оттогава претърпяхте операция за изваждане на спукания далак и прекратяване на вътрешния кръвоизлив. Това обяснява болката в стомаха. Челюстта ви е зашита с жица, защото сте я счупили, когато сте ударили главата си в стъклото на колата. На лицето имате специална маска, която ни помага да оправим нарязаното ви лице. Системата в ръката и тръбичката в носа са нужни да поддържаме състоянието ви стабилно и да ви храним, но скоро ще ги махнем. Разбрахте ли ме дотук?

Клепачите й трепнаха и се затвориха, след това с усилие се отлепиха.

— Ханшът, левият крак и дясното ви рамо са в специални шини, които ще ни позволят да ги задържим неподвижни, докато сте в състояние да понесете ортопедична операция за счупванията. Същото се отнася и за гръбначния ви стълб. Бинтована сте от главата до петите, но ще се оправите. Сега най-важното е да ви задържим абсолютно неподвижна, докато изрично не ви помолим да раздвижите една или друга част от тялото си. Знам, че е неудобно, но е много, много важно. Разбирате ли ме?

Отчаянието зад бавното премигване остана видимо само за нея.

— Добре — продължи той. — Бих искал, ако желаете, да направите нещо за мен. Ще докосна десния ви крак и бих искал да помръднете пръстите си…

Поздрави я, когато успя да мръдне пръстите на краката и ръцете в съответствие с простичките му указания. След това започна да я разпитва за центровете на болката. Объркана, мигваше за „да“ почти на всичките му въпроси, но й беше невъзможно да му каже, че болката е навсякъде, навсякъде…

Беше започнала да се отдалечава от него към мрачния хоризонт на опиата, когато нещо внезапно я върна обратно. От устата й се откъсна една дума, сподавена от еластичната маска и зашитите челюсти, но все пак разбираема, защото знаеше, че е в ума и на доктора.

— Бебето…

Почувства, че взема ръката й. Поклати глава.

— Ще имате други деца, госпожице Хавиланд. Постарайте се мисълта за бебето да не ви потиска много. Важното е, че ще излезете от тежкото си състояние. Не открихме трайни увреждания на детеродната ви система. Искам да се съсредоточите върху това как да ни помагате да ви оправим. Ще го направите ли заради мен?

Чернилката се върна като балсам и напълно обви гласа му. Лекарството сякаш разбираше отчаянието й и се мъчеше да го разпростре върху цялото тяло. Подозираше, че докторът лъже, че ще се оправи. Тази мисъл й достави удоволствие. Светът беше място, което би напуснала с удоволствие.

Вече беше заприличала на мумия, на гузен призрак, наказан за лекомислието си с вечно мълчание, неподвижност и болка. Системата на стойката до леглото й можеше да е пълна и с балсамираща течност.

— Бебето… — Чу ехото на собствените си разпадащи се, неразбираеми надежди.

След това се хвърли в дълбините на гаденето, което я понесе към съня.