Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (96)

XXXVII

Улицата беше една от най-натруфените в Палм Спрингс, а къщата в неотюдориански стил, с дискретно испанско влияние по ъглите на корнизите и дограмата на прозорците, демонстрираше по-надменно от останалите „старите пари“, с които беше строена. Над гъстия балдахин на дърветата, засадени от двете страни на улицата, надничаха планините. Присъствието на пустинята не се усещаше.

Уоли паркира на овалната алея. Когато спря, погледна за последен път статията, изрязана миналия четвъртък от „Южнокалифорнийски бюлетин“. Над нея имаше снимка на няколко дами от висшето общество, които получаваха щатската награда за благотворителна дейност в индианските резервати в Кахуила и Собода.

И на втората редица, ясна като бял ден, стоеше тя. Изглеждаше променена и по-възрастна, но Уоли я позна с такава лекота, че за миг се стъписа.

Снимката беше направена без предупреждение и вероятно затова фигурираше и тя. Може би я бяха снимали, без да знае, или й е било трудно да откаже поради липса на задоволително обяснение. От друга страна, новият живот може и да бе подхранил наглостта й.

А този живот явно не беше за изхвърляне. Преди девет години се бе омъжила за висш банков служител на име Ралф Сондърборг, президент на Първа национална банка.

Набързо направеното проучване при подготовката за срещата даде на Уоли информацията, че се е запознала със Сондърборг на игрище за голф, където се представила за млада вдовица, толкова смазана от скръб, че не желаела да говори за миналото си. Ухажването било кратко, а бракът им — спокоен, разнообразяван единствено от редовни пътувания до Европа и Мексико.

Членуваше в бридж-клуба, занимаваше се с благотворителност, заемаше постове в дамски организации и беше запалена републиканка.

Освен това беше Алис Хавиланд.

 

 

Уоли слезе от колата. На алеята до новичък ролс-ройс „Силвър Клауд“ лениво стоеше шофьор. През отворената врата на гаража Уоли забеляза сив мерцедес.

— Мога ли да ви помогна, господине? — попита шофьорът, над трийсетгодишен здравеняк, който вероятно изпълняваше и ролята на охрана. Третият етаж на къщата явно даваше подслон на прислугата.

— Да, много ви благодаря — отвърна Уоли. — Опасявам се, че госпожа Сондърборг не ме очаква. Пристигам направо от Сан Франциско и нямах време да се обадя. Но ако може да ми отдели няколко минути, ще й бъда безкрайно благодарен. Може би ще занесете визитната ми картичка… — Подаде му я. На лицевата страна с неясни букви беше напечатано „Разследвания — Дъгас“ и телефонният му номер. На обратната бяха написани три имена. Уоли доста време размишлява, преди да реши кога и как да я изненада.

Шофьорът погледна картичката. Тъмните очи не издадоха мислите му. Обърна се мълчаливо, звънна на входната, врата и подаде вътре картичката.

Уоли се приближи към ролса. Усети утринната жега на пустинята да облива раменете му и мислено се поздрави, задето не забрави шапката си.

— Страхотна кола — възхити се той.

Шофьорът не реагира.

Изминаха десет минути. Колата на Уоли беше без климатична инсталация, тъй че нямаше смисъл да дири убежище вътре. Тъкмо се зачуди дали да не се приюти в гаража и взе да търси с очи сянка на просторната морава, когато вратата се отвори.

— Госпожа Сондърборг ще ви приеме, господине — обяви надменна прислужница в колосана униформа.

Поведе го през дневна, пълна с антики и скъпи на вид пейзажи. Вероятно само ориенталският килим струваше повече от ролса. Всички предмети изглеждаха толкова неестествено на мястото си, че човек би се побоял да избърше праха от бюстовете над камината, за да не наруши илюзията.

Обстановката беше паметник не само на богатството, но и на едновремешната калифорнийска представа за добър произход.

Уоли последва прислужницата, до малък солариум в задната част на къщата, изпълнен с хибискуси, райски птици и олеандри в красиви керамични саксии.

— Седнете, моля. — Прислужницата посочи удобен на вид диван пред ниска масичка. Уоли погледна през прозореца към огромната задна ливада, чиито скулптурирани храсти и дървета прикриваха фонтан. На шейсет-седемдесет метра от къщата се виждаше тенис корт.

Уоли седна. Минаха още пет минути. Появи се втора прислужница и го запита дали не иска лимонада или чай с лед.

— Чай с лед, ако обичате.

Докато му поднесат чая и отпие няколко освежаващи глътки, Уоли прекара почти половин час под покрива на имението на Ралф Сондърборг. Вълнението, в комбинация с климатичната инсталация, изтегли кръвта от тялото му и пръстите на ръцете и краката, му изстинаха.

Подготвя речта си, помисли той с лукава усмивчица и се загледа как върху запотената стъклена кана с чая се образуват капчици вода.

Най-сетне в близкия коридор прозвучаха тихи стъпки. На вратата се появи забележително красива жена, облечена в семпла лятна пола и блуза. Усмивката й беше под контрол, както и всичко наоколо.

— Господин Дъгас… — Приближи се, без да му протегне ръка. — Не ставайте, моля. С какво мога да ви помогна?

Та тя е по-млада от мен. Мисълта, се стовари като удар върху Уоли. На четирийсет и шест години той изглеждаше много по-стар от тази запазена хубава жена. Толкова време беше мислил за нея в едва ли не праисторически аспект, че част от него очакваше да види злокобна престаряла бабичка.

Всъщност беше младолика и почти прекалено реална. Носеше новата си самоличност като емблема, демонстрираща пълната нелепост на идеята, че е принадлежала към тъмното минало, което Уоли тъй внимателно бе разследвал.

И все пак в джоба му имаше две снимки, които доказваха, че това е тя. Тя и никой друг. Каква актриса!

А беше и привлекателна. Уоли знаеше, че Ралф Сондърборг наближава седемдесетте. Трябва да е бил лесна плячка.

Очите й бяха смайващо нежни и гостоприемни. Погледът им сякаш изсмукваше волята на Уоли и нарушаваше равновесието му.

— Госпожо — започна той, — не съм сигурен дали трябва да ви безпокоя за неща, които почти не ви засягат. Дано разбирате, че извършвам рутинна проверка по поръчка за проучване на миналото на едно лице. — Произнесе дословно подготвената предварително реч, въпреки че умишлено се запъваше и покашляше, докато наблюдаваше реакциите й. — Издирвам едно лице по поръчка на друго, тъй да се каже — продължи той с глуповата усмивка. — Не е нещо сериозно и не е свързано с незаконна дейност. Но ако ми помогнете с някой и друг спомен, бихте ми спестили много тичане.

Тя седна изискано на тапицираното с коприна кресло, под прав ъгъл спрямо него. Държеше в ръка картичката му, без да я погледне.

— Стига да мога — произнесе спокойно.

— Ами — започна Уоли — ще се опитам да бъда кратък, за да не ви отнемам много време. — Нарочно говореше без писмени бележки. — Моля да ме поправите, ако греша. През април 1946 година сте родили дъщеря. Запознали сте се с бащата в Бъфало, където е полагал държавни изпити по право и където вие сте играли в театъра. След няколко години бракът ви се е разпаднал и вие сте продължили кариерата си сама.

Тя не каза нищо. В очите й все така се четеше благост, въпреки че не можа да потисне искриците, които подсказваха, че е нащрек. Никое човешко същество не би могло.

Но тя правеше усилия. Оставаше спокойна, като че ли Уоли беше застрахователен агент или доставчик.

— Така — продължи бавно той и отпи от чая. — През следващите години сте пътували много, както разбрах от ваши бивши приятели и съдружници. Имате и второ дете, също момиче. Останало е при вас някъде до дванайсет-тринайсетгодишната си възраст, след което ви е напуснало. Прав ли съм, или бъркам някъде?

Погледна я угоднически в очите. Знаеше, че малкото думи, които беше произнесъл, заедно с имената на картичката, силно са я разтревожили. Не се съмняваше, че никой в сегашния й живот не знае истинското й минало.

— Така — произнесе той с патентования си простолюден глас. — Както вече ви обясних, госпожо, случаят, по който работя, не ви засяга пряко. Но трябва да проверя някои неща, тъй че ще ви изстрелям направо въпросите си, а вие ще прецените дали можете да ми помогнете. — Усмихна се. — Предполагам, че не сте се свързвали със семейството си в щата Ню Йорк. Искам да кажа, където е израснала голямата ви дъщеря…

Жената помръдна в креслото и той усети скъп парфюм, примесен с аромата на цветята. Забеляза, че краката й са повече от хубави. Имаше забележителна фигура.

Тя не каза нищо. Очите й бяха спокойни като езера. Уоли се изкашля.

— А второто момиче? Знаете ли къде е?

Картите му вече бяха на масата. Търпеливата усмивка в очите й незабележимо се втвърди. Сключи ръцете си в скута. Продължаваше да мълчи.

— Имате ли идея какво е станало с Лиън Гътрич? — Произнесе първото от трите имена на картичката.

Тя не отговори.

— А с господин Майк Фонтейн?

Очите бяха непрозрачни като мълчанието й.

— А какво ще кажете за господин Чарли Гжибек?

На устните й изплува въпросителна, нищо незначеща усмивка.

Беше говорил достатъчно. Настъпи време за видимите доказателства.

Извади снимката й с Кристин на плажа Чисапийк и я сложи пред нея. Тялото й остана неподвижно, но очите й се сведоха към снимката.

— Господин Дъгас — изрече най-сетне тя. — Не мисля, че мога да отговоря на вашите въпроси. Ако знаех нещо повече за целта ви…

Втораченият й поглед за миг обърка Уоли. Под неговата достопочтеност се криеше безмилостна, светкавична готовност да поеме нещата в свои ръце. Беше най-красиво маскираният хищник, когото Уоли бе срещал. С изключение на Кристин.

— Както вече ви обясних — повтори той, — не е свързано лично с вас. Естествено, не мога да разкрия името на клиента си или естеството на разследването. Не е нужно да подчертавам, че поради същата причина всичко, което ми кажете, ще си остане между нас. Защитата на източниците на информация е религия за мен — добави той с професионална откровеност.

Тя отново сведе поглед към снимката. За миг пред Уоли се мярна Кристин в мотела в Маями, загледана в същите образи, с руси мигли, подобни на златисти ветрила върху очите й.

Каквато дъщерята, такава и майката. Ненатрапчиво наблюдение, скрита решимост и вътрешен рефлекс — толкова бърз, че нямаше жертва, която да го избегне в момента на атаката. Дали тази жена не би изпитала извратена гордост, ако разбереше с каква лекота дъщеря й Кристин бе изпратила всемогъщия Хармън Кърт на оня свят?

А в друга плоскост сякаш улавяше станция на къси вълни, Уоли виждаше Лиан от „Среднощен час“, която фиксираше Ерик Шейн през стаята с устни, готови да отронят смъртоносните прелъстителни слова.

Каквато дъщерята, такава и майката. Най-сетне липсващото звено, окултната съставка, седеше пред него.

Но за Уоли тя беше нещо повече. Много повече. Беше част от сянката, белязала собствената му плът.

Очите й се върнаха към лицето му. Преценяваха го толкова напрегнато, сякаш някой сваляше кожата му с корави пръсти.

— Мога да ви дам някои от отговорите — заяви той с най-милата си усмивка. — Майк Фонтейн е убит в пиянска свада преди седемнайсет години. Чарли Гжибек работи на изток като собственик на кръчма. Неотдавна разговарях и с Лиън Гътрич. Беше в добро здраве и още е фермер. Не даде вид да си спомня за вас, но пазеше пощенската картичка, която навремето сте му изпратили. От един хотел в Бъфало.

Уоли с усилие издържаше погледа й. Струваше му се, че се дави.

— Що се отнася до младия адвокат, за когото сте се омъжили, той е умрял преди около осем години. От сърце. Погребан е в семейната гробница.

Тя започна да си играе с картичката му като котка с умираща мишка.

— И двете ви дъщери са доста самотни. Нямат майка, нямат баща. Разбира се, госпожо Сондърборг, както вече казах, това не е моя работа. Но не бих се изненадал, ако те проявят интерес към вас.

— Господин Дъгас — проговори най-сетне тя, загледана в лицевата част на картичката му, — съпругът ми има адвокати…

Уоли вдигна ръце.

— Не виждам основание да безпокоим съпруга ви с всичко това — запротестира той. — Никакво основание. Както вече казах, не става дума за нещо важно, стари работи… а знам, че господин Сондърборг е зает човек.

Изразът на очите й не се промени.

— От друга страна — продължи тя, — вие сам отговорихте доста добре на въпросите си. Ако нямате нещо друго…

— Само едно. Дреболия. Но може много да ми помогне. Ще ми спести тичането, както вече отбелязах. Бих искал да знам кой е бащата на втората ви дъщеря, госпожо Сондърборг. Нищо повече.

Зачака. Единственият звук в стаята беше тихото драскане на визитната му картичка по плата, покриващ бедрото й. Блестящите й очи го измерваха с доста изстинал поглед. Настръхна и това я направи още по-красива. Без съмнение беше притисната до стената. Разбираше, че на прага й се е изправил най-злият й враг — миналото.

Тъкмо затова беше дошъл Уоли. Да я накара да се гърчи. Да й даде да разбере, че миналото не е забравено и никога няма да бъде забравено. Да види в очите й това изражение, тази змийска, безрадостна усмивка, която Кристин вероятно бе виждала хиляди пъти през годините, когато е била твърде малка да се защити. Да види как се зъби.

— Господин Дъгас — започна замислено тя. — Струва ми се, че е станала някаква грешка. Мисля, че няма да мога да ви помогна. Но смея да отбележа, че като се вземат предвид обстоятелствата, информацията, която търсите, не съществува.

Отправи му най-бляскавата си усмивка, която се разстла по лицето й като завеса.

— Добре — усмихна се Уоли и се плесна по бедрата, докато се изправяше. — Знаете какво казват за нас, детективите. Създадени сме на този свят да досаждаме на хората и да им губим времето. Изглежда, напразно бих път дотук, госпожо. Но точно на това му викат черна работа.

— Съжалявам, че не можах да ви помогна. — Стана и тръгна да го изпраща. — Сигурен ли сте, че нямате и други въпроси?

Почувства, че е прибрала зъбите и спуснала резетата. Отдъхваше си.

— Не, госпожо — избоботи той, като въртеше сламената си шапка в ръце. — За мен е достатъчно просто да знам, че сте тук, в цветущо здраве и се справяте добре с житейските проблеми. В този наш свят е трудно да преуспееш.

Изчака да осмисли думите му. След това я погледна с почти весели очи и нахлупи шапката си.

Тя беше в ръцете му и го съзнаваше.

— Не е чак толкова трудно — изрече с глас, съскащ като шпага, която се изважда от ножница. — Стига човек да знае как да се грижи за себе си. Нещо, което вие, без съмнение, знаете, господин Дъгас.

В този миг му отправи погледа, който очакваше. Беше искрица на триумфираща жестокост и предупреждение, далече надхвърлящо хладната усмивка. Беше го виждал често и преди. За да го извади на бял свят, му се беше наложило да произнесе и последната си прикрита заплаха.

— Разрешете да ви изпратя. — Посочи към дневната. Тонът й отново бе станал неутрално вежлив.

— Няма нужда — усмихна се той. — Помня пътя. Не съм виждал подобна дневна, откак бях на обиколка в Белия дом. Ще изляза сам, госпожо Сондърборг. Желая ви приятен ден.

Икономката наблюдаваше през прозореца как той прекосява моравата към колата си. Когато излезе от алеята и подкара по улицата, шофьорът стоеше безмълвен до блестящия ролс.

На втория етаж на къщата прозвучаха тихи стъпки. Едно чекмедже се отвори и затвори.

В огледалото се взря лице. Бледите ириси се напрегнаха, в предпазливите им дълбини просветна целенасоченост и веднага изчезна под маската.