Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (68)

IX

Непознатият, наречен Франк, дойде отново.

През следващия месец посещаваше Ани веднъж на две седмици. Всеки път Деймън напускаше мястото си до прозореца и двамата разменяха по няколко думи в коридора.

Ани не можеше да възрази срещу редките посещения на непознатия. Още повече, че Деймън очевидно ги насърчаваше. На практика двамата мъже се разбираха добре и изглеждаше вероятно посещенията на Франк, да продължат и в обозримо бъдеще.

Ани отказваше да го търпи и даваше едносрични отговори на въпросите му за лечението й, за болничните методи и за работата на специалните сестри. Но другите му забележки и въпроси оставаха без отговор. Нямаше намерение да го забавлява с приказки за нещастието, която я беше сполетяно.

Нежелаещ да си тръгне веднага след телеграфната размяна на реплики, той сядаше до прозореца и прекарваше няколко неловки минути в очакване на разговор, който никога не идваше. Ани си играеше с него, като го наказваше с толкова упорито мълчание, че той нямаше друг изход, освен да стане и да си тръгне.

През тези убийствени паузи тя го изучаваше с крайчеца на окото си. Едрото му тяло беше облечено с вкус в красиви тъмни костюми. Фините им райета в съчетание с огромния ръст му придаваха особено официално излъчване.

С четвъртитото си лице и големия нос Франк не можеше да мине за хубав. Освен за влюбена съпруга, която би му се възхищавала в тези чисти, добре прилягащи дрехи.

Но нещо подсказваше на Ани, че не е женен.

Във всеки случай може да мине за секси, реши тя. Заради спокойното балансирано тегло, дългите крайници, големите ръце, почиващи кротко в скута му, и заради очите, които гледаха толкова безметежно, криеха мислите му и галеха със своя проницателен поглед.

Но тази физическа привлекателност само задълбочаваше вътрешната неприязън, която изпитваше към него, особено като се сетеше, че я държи под око заради „Интърнашънъл“. За него тя беше повредена собственост, утежняваща бюджетния дефицит на студиото.

Зад вродената му необщителност усещаше желанието му да я извади от черупката й и чисто човешкото неудобство, което му причиняваше с намусената си затвореност. Ако беше в нормалното си състояние, би почувствала състрадание и може би дори известно любопитство към него. Откъде беше? Какво го бе накарало да стане адвокат? Защо толкова привлекателен млад професионалист не беше се оженил? Или пък интуицията й я бе подвела по този въпрос?

Но Ани не беше на себе си и естественото й любопитство бе изолирано зад стена от болка. Нека и Франк страда от нещастието й, както страдаше и тя.

Така че мълчанието й продължи. Усещаше настойчивия му поглед. Той я вбесяваше, защото я караше да се чувства по-слаба, отколкото всъщност беше. Когато тези странни, замъглени очи я гледаха, изпитваше особеното усещане, че е гола, а в нейното състояние това само допълнително я угнетяваше. Всичко в този мъж я обиждаше. Беше прекалено вежлив, прекалено предпазлив, прекалено мълчалив, прекалено силен.

Ани объркана се взираше в тъмния екран на телевизора и го оставяше да стои до прозореца, докато отегчението и смущението не го прогонваха. Но част от нея не се бунтуваше особено силно при мисълта, че ще се върне отново.

Неговото излъчване на почти желязна устойчивост беше много различно от искрящото лицемерие на типичните представители на Холивуд, които биха я посещавали, ако им разрешаваше. Мълчаливата сериозност на Франк сякаш й действаше успокоително въпреки раздразнението, което будеше у нея с опитите си да нахлуе в личната й сфера.

И тъй като врагът, съсипващ живота й, беше невидим и недостижим, беше хубаво да има някой наблизо, когото да мрази.

Един ден на излизане Франк спря пред леглото й.

— Днес изглеждате по-силна — рече той. — Поздравявам ви.

Посрещна думите му с едва забележимо свиване на раменете и не отговори.

— Гледал съм няколко пъти „Среднощен час“. — Усмихна се. — Смятам, че сте направо великолепна в тази роля. Трябва да се гордеете със себе си. Мога да разбера какво ви е струвала тя.

В очите й толкова внезапно бликнаха сълзи, че не можа да попречи на една от тях да се плъзне по бузата, под маската. Малък стон на терзание затрептя в гърлото й.

— Нещо лошо ли казах? — попита той. — Имах предвид само това, че сега, след като мъничко ви опознах, разбрах, че Лиан е съвсем различна от вас и че е трябвало да стигнете много надълбоко, за да я изровите от себе си. Простете ми, ако съм нетактичен.

Ти не ме познаваш. Укорителните думи бяха на устата й, но не ги изрече. Вместо това вдиша безпомощно очи и направи безмълвен жест към бинтовете.

— Има време — нежно каза той. — Наистина изглеждате по-добре.

Усещаше височината му до леглото си. Свежият му аромат стигна до нея и измести дезинфекционните миризми на болницата. Ръката му се намираше на сантиметър от нейната и сякаш искаше съчувствено да я докосне, но се поколеба.

Твърдо решена да не го насърчава, тя мълчаливо отвърна поглед.

В края на краищата Макена успя да установи контакт с нея. Надяваше се, че е доволен.

Когато след две седмици дойде отново, посрещна го с предишното мълчание.