Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (43)

XIV

Ани отиваше да види Ник.

Изпитваше голямо неудобство при мисълта за срещата си с него, защото шест месеца не бяха поддържали никаква връзка. Тежката й снимачна програма сложи началото на раздялата им, а мъчителният период след предпремиерната прожекция на „Среднощен час“ поддържаше отчуждението им.

Към смущението от това отчуждение се прибавяше и чувство за вина — беше толкова погълната от Ерик Шейн след края на снимките, че не й беше останало време да помисли за нелеката съдба на Ник.

Въпреки това през последните месеци му беше звъняла много пъти с надеждата, че приятелството им може да продължи, неповлияно от новодобитата й скандална известност. Но Ник, макар че говореше ласкаво и съчувствено за кариерата й, винаги намираше извинение да не се види с нея.

Гласът му по телефона беше кух и бездушен. Този безизразен глас плашеше Ани. В същото време интуицията й подсказваше, че той я ревнува от Ерик и от спечелената за една вечер печална слава, но е твърде горд да го покаже. Криеше се зад фалшиво лекомислие, което сякаш целеше да я отблъсне.

И нещо по-лошо — беше гледала първия епизод от телевизионния сериал, в който той се появи след катастрофата. Играеше отрицателен герой, който отвлича хора, точно както беше предсказал.

Въпреки че героят му по сценарий беше душевноболен и носеше крещящ грим и проскубана брада, Ани прозря, че Ник наистина е болен. Беше отслабнал, с празен поглед. На изпълнението му липсваше блясък. От наперения завоевател, с когото бе учила при Рой Диран, нямаше и следа.

Чудеше се с какви ли наркотици е бил натъпкан в нощта на катастрофата. Въпреки че не беше запозната с физическите проявления на твърдите наркотици, които толкова хора използваха напоследък, подозираше, че Ник използва някакъв барбитурат, обилно примесен с алкохол.

Не можеше просто да го остави на съдбата, която той подготвяше за себе си. Ако Ник се нуждаеше от помощ, щеше да му я окаже. В състоянието на лично и професионално объркване, в което се намираше сега, щеше да е най-добре да спре да мисли за себе си и да се опита да бъде полезна на малкото хора в света, които значеха нещо за нея.

Имаше и още една, по-егоистична причина да потърси Ник. Ерик Шейн беше заминал за около три седмици на снимки в Испания. Обаждаше се рядко, разговорите им бяха кратки и Ани все по-остро чувстваше самотата си.

Ник бе единственият човек на Западното крайбрежие, който можеше да я върне към по-обикновените, невдъхващи страх времена. Може би общите спомени щяха да се окажат полезни и за двамата.

Разчиташе много на това. Защото, ако скоро не се отвлечеше от дилемата, която все по-силно затягаше клещите си около нея, щеше да се пръсне.

 

 

Неспирната кампания на сензационно рекламиране, предназначена да смачка личността на Ани, доби нов размах поради обрат на събитията, който никой не бе очаквал — смайващото въздействие на „Среднощен час“ върху публиката.

Бяха пуснали филма в страната през юни и резултатите се оказаха изумителни. Малко след това филмът превзе автомобилните кинотеатри като връхлитаща армия. Сега, четири месеца след пускането му, не се забелязваха никакви признаци на спад в почти скандалната му популярност.

Рекламният отдел на „Интърнашънъл Пикчърс“ беше намерил за уместно да рекламира филма с нов, шокиращ плакат. Сцената беше взета от момента на жаркото прелъстяване и показваше Ани като Лиан само по сутиен и гащички, наклонена назад, облегната на кухненската маса. Ханшът й бе издаден напред, голите бедра и глезени се набиваха в очите с чувствените си очертания, а босите ходила, нежно галещи пода, изглеждаха особено предизвикателни.

Плакатът бързо се превърна не само в официална икона на филма, но и в парадигма на пазарен ураган, основан изцяло върху Лиан. Продаваха го по сергиите, а студиото получаваше огромни приходи.

Според слуховете красеше всяка спалня в страната, а „Среднощен час“ беше най-успешният филм, пускан в автомобилните кина в най-новата история, и затъмняваше меките и твърдите порнографски прожекции, които обикновено се гледаха там.

И всичко това заради Ани.

Памучната, но много секси рокля, която носеше във филма, беше станала най-модната дреха в Америка. На Сънсет Стрит човек можеше да си купи тениски и потници с Лиан, а в специален магазин се продаваха дори кукли Лиан — малки, подобни на Барби, облечени с роклята на Лиан и с малък сутиен и гащички отдолу.

Носеха се грозни слухове, че в салоните за масаж и други порнографски заведения произвеждат и продават надуваеми кукли Лиан в естествена големина.

И това бе само началото. Ореолът на сексуалност около Ани се разпространяваше като смъртоносен газ върху всички аспекти на кариерата й и задушаваше всичко по пътя си.

Бари Стейн й се обаждаше всяка седмица да й предава изгодни, но неприемливи предложения. Производител на бельо искал да пусне на пазара серия „Лиан“, рекламирана от Ани. Производител на парфюми имал готов продукт, на който да залепи името и лицето й при условие, че се съгласи да го рекламира.

Междувременно всички еротични списания за мъже — от най-луксозните до най-долнопробните, предлагаха на Ани главозамайващи суми да се появи гола на страниците им. Беше най-горещият секссимвол на Холивуд от времето на Мерилин Монро и бяха готови да й платят шестцифрени суми, ако се съгласеше да свържат лика й с тях.

Рене Грийнбаум се беше обадила на Бари да го информира, че десетки рекламни агенти и издатели са предложили на „Сирена“ големи пари за правата на Ани като манекенка и фотомодел. Искаха да издадат подробни и скъпи фотоалбуми, с които да документират кариерата и личността на Ани чрез изкусни монтажи на по-чувствените й снимки от „Сирена“.

Преди Бари и Ани да успеят да обсъдят тези предложения, те научиха, че по сергиите са се появили долнопробни пиратски албуми от този тип, съставени грубо и набързо. На лавиците до тях се мъдреха нейни сладникави, писани кой знае от кого биографии, основани на измислици и общоизвестни факти.

Имаше предложения за издаване на книги с диетата на Ани, съдържаща предпочитани от нея храни, и снимки на тънката й фигура, книги за упражненията на Ани Хавиланд, за козметиката, лекарствата и гримовете й и, естествено, написани неизвестно от кого сборници със съвети на Ани към жените как да свалят свободните мъже.

Седмица след седмица Ани се появяваше по кориците на всички клюкарски списания и таблоидни вестници в страната. Снимката й, в началото с Ерик Шейн, сега се монтираше с всички влиятелни мъже на Холивуд.

И като отвратителен стих от две думи, прозвището „ангел на секса“ я придружаваше навсякъде, пленило въображението на издателите на жълтата преса.

„АНГЕЛЪТ НА СЕКСА РАЗКАЗВА ЗА ВСИЧКО!

АНГЕЛЪТ НА СЕКСА РАЗКРИВА СВОЯ ПЛАН!

ТАЙНАТА ТРАГЕДИЯ НА АНГЕЛА НА СЕКСА!“

Обсадата не спираше. Ани отдавна бе спряла да дава интервюта, защото й бе писнало да отговаря на едни и същи въпроси с отрицания, които влизаха от едното и излизаха от другото ухо на енергичните интервюиращи. Пресата продължи да се занимава с нея и без нейното участие и не спря да я залива със злонамерени намеци само въз основа на външността й.

Ани разбра колко е бил прав Ерик, когато говореше за ролята на импресариите в дирижирането на скандални холивудски връзки. Към Бари се бяха обърнали импресариите на над десет известни киноактьори, заинтересовани името им да се появи редом с името на Ани и които с удоволствие биха я завели на вечеря, на дискотека, на театър и дори в Париж, Рим или Капри, естествено, придружени от глутница фотографи. Разбира се, всичко щеше да е свързано с изгодни за нея финансови условия.

Бари със смях обясняваше на шокираната Ани колко от тези холивудски разбивани на женски сърца са хомосексуалисти, чиято кариера би укрепнала от една шумно разгласена връзка с нея.

— Най-важното е лъскавата опаковка — шегуваше се той. — Поне от самото начало ще знаеш, че честта ти няма да е застрашена, докато си с тях.

И така до безкрай.

Почти всеки ден получаваше покани за участия в програми със знаменитости по местната и националната телевизия.

Но не я канеха като знаменитост, а от неприлично сексуално любопитство. Това личеше от факта, че продуцентите настояваха предварително да одобрят тоалета на Ани и да я представят с клипове от най-пикантните сцени в „Среднощен час“.

Бари беше получил десетина предложения за участия на Ани във филми, които неизменно се оказваха евтина порнография на независими продуценти със съмнителна репутация.

Битката продължаваше и смелостта на Ани бе на изчерпване. Намираше се в ръцете на безлико чудовище, което живееше за пари и се хранеше с живи хора. Нито един човек не би могъл да му се противопостави. Благодарение на безграничните възможности на Холивуд лицето и фигурата вече не й принадлежаха, обсебени и разкривени от чужди хора за печалба и извратени удоволствия. Беше прокудена от тялото и таланта си и се намираше далече от света, в който се бе надявала да живее, посветена на актьорството.

Самотата й бе лишена от усамотение. Телефонът й непрекъснато звънеше. Смени номера и не го даде в указателя, но и това не помогна. Единствено телефонният секретар я спасяваше от непрестанно досаждащи.

Където и да отидеше, биваше обсаждана от хора, но поздравленията и молбите за автографи винаги бяха примесени с изблици на глуповат смях, нещо като звукова похот, която оскърбяваше чувствата й.

Шумното внимание, което я обграждаше, бе лишено от симпатия и дружелюбие. В началото, след пускането на „Среднощен час“, я канеха на десетки холивудски приеми, но почти веднага спря да ходи, защото около нея се тълпяха умилкващи се импресарии и зяпачи, а всяка нейна крачка беше придружавана от злобен шепот за спешената й кариера и предположението, че не е поканена само с рекламна цел.

Ани беше най-сензационното лице в целия филмов свят. Притежаваше степен на видимост и познаваемост, за която много актриси биха продали душата си. Съгласно холивудската терминология беше толкова „гореща“, колкото не е бил нито един изпълнител от цяло поколение насам.

И все пак по силата на някаква жестока ирония в центъра на този вихър от любопитни очи, жадни въпроси и съблазнителни предложения Ани не можеше да упражнява избраната от нея професия.

Колкото и невероятно да изглеждаше, не можеше да си намери подходяща работа.

 

 

С присъщата си интуиция Ерик Шейн разбра какво изживява Ани, още повече, че и той в кариерата си бе жертва на същата съдба в по-малко остра, но по-постоянна форма.

— Ани, болестта, която си прихванала, се казва Холивуд — говореше той. — Може да бъде смъртоносна, ако не се бориш с нея. Днес ще ти отнемат всичко, каквото могат да задигнат, и пет пари не дават какво ще правиш утре. Но помни, те не могат да отнемат таланта ти. Само изчакай. Ще преживееш всичко това. Имаш добра глава на раменете и тя няма да те подведе. Придържай се към истинската си същност с всички сили. — Усмихна се и я прегърна. — И ако ми позволиш, и аз ще се придържам. За мен тя е толкова важна, колкото и за теб.

Но думите му не донесоха успокоението, което целяха. Защото добрата глава на раменете на Ани бе твърде проницателна да не усети, че злата съдба, връхлетяла я през последните месеци, не се дължи само на лош късмет.

Първоначалните й подозрения на практика се бяха превърнали в увереност. Зад всичко, което ставаше, осезаемо прозираше фината ръка на Хармън Кърт.

Колко умен беше! С един блестящ удар, повторен в забавен каданс от хиляди клюкарски вестници, беше осигурил успеха на „Среднощен час“ — финансов триумф, петкратно надвишаващ всеки друг филм на Деймън Райс, и едновременно с това съсипване на кариерата на младата актриса, която преди години се бе заклел да унищожи.

Едва по-късно Ани осъзна, че в лицето на своенравния ексцентричен Деймън Райс вероятно се бе натъкнала на единствения създател на филми в Америка, който имаше властта и свободата да й даде главна роля въпреки черния списък, в който я беше включил Хармън Кърт.

Колко ли вбесен е бил Кърт, когато е гледал как тя играе Лиан под собствения му покрив?

Е, сега си беше отмъстил и продължаваше да го прави.

Ани изгаряше от желание да се срещне очи в очи с Кърт, знаейки всичко, което върши, и дори да го изправи пред съда да отговаря за тежките щети, които й бе нанесъл.

Но не. Обвиненията й щяха да бъдат категорично отхвърлени и искът й едва ли щеше да издържи на хаотичното и неофициално естество на кампанията срещу нея.

Здравият разум препоръчваше друго поведение. Това бе игра на покер, в която Кърт държеше печелившите карти. Гневът бе най-злият враг на Ани. Търпението, хитростта и издръжливостта бяха най-силните й оръжия. Залогът бе кариерата, а може би и цялото й бъдеще. Не можеше да ги проиграе с лека ръка.

И все пак й се искаше поне да може да се довери на Ерик за истинския извор на неприятностите си. Но и това бе изключено. Ерик беше с вързани ръце, ако решеше да я защити, дори звезда от неговия ранг не можеше да си позволи да се противопостави на Хармън Кърт без катастрофални последици за себе си. Той само щеше да се упреква за неспособността си да й помогне.

Тъй че приемаше с благодарност моралната му подкрепа и пазеше личното си бреме в тайна. С течение на времето говореха все по-малко за огорчението й, отдаваха се на любовта си и на дългите мълчаливи моменти заедно, които успокояваха нервите на Ани и тонизираха надеждите й.

Но сега Ерик го нямаше и тя трябваше да се справя сама.

 

 

Откри, че много й липсва Деймън Райс. Спомняше си за прекараните преди месеци вечери в дома му, когато й свиреше в дневната своя Бах. Спомни си и спокойните мълчания, които ги сближаваха, докато и двамата мислеха как най-добре да вдъхнат живот на Лиан.

„Никога не съм имал дъщеря.“ Това беше любимата шега на Райс, която често повтаряше, докато я потупваше по рамото или докосваше косите й с разсеяни пръсти, а смесеният мирис на тютюн, уиски и мъжки одеколон се обвиваше около нея. Когато седеше в креслото си, той й напомняше за Хари Хавиланд и й се искаше да бъде по-близка с него, да се закача и се грижи за доброто му настроение като истинска дъщеря.

Но сега Райс беше заминал в къщата си в пустинята или още по-далече, прекарваше белите си нощи в търсене на мъничката вътрешна искрица, която щеше да го поведе към следващата книга или пиеса. Интервалът между две произведения беше период на тихо терзание за всеки творец, а Райс обичаше да го превръща в гръмко пътуване от едното крайбрежие до другото, като редеше запой след запой. Капризните му пиянски набези можеха да го отведат в Мексико или дори в Европа.

Сега Райс живееше в собствен свят. За Ани щеше завинаги да остане един далечен приятел, към когото би могла да се обърне, ако изпадне в нужда, но за него тя бе част от миналото.

Беше съвсем сама. Затова, въпреки че Ник очевидно не искаше да я види, тази вечер отиваше при него. Каквито и да бяха трудностите му, той я свързваше с по-щастливи времена. Може би неочакваното й посещение и рамото, на което можеше да поплаче, биха се отразили добре и на него, и на нея.

 

 

Фоайето на сградата беше празно. Звънецът за отваряне на входната врата не работеше. Докато Ани стоеше до пощенските кутии, излезе млада жена по джинси и къса, изрязана фланелка, обградена от особен аромат. Преди да излезе от фоайето, Ани успя да забележи тъмната й коса, оформена в доста мръсна афрофризура.

Вътрешната врата с разхлабени панти не беше затворена. Ани импулсивно я дръпна и влезе.

Стълбището миришеше на гниещо дърво и прах, котешки нечистотии и урина. Сградата беше доста западнала, откак Ани я беше посетила за последен път.

Качи се до апартамента на Ник. Отвътре се чуваше тиха музика. Почука на вратата.

Никой не отвори. Сви рамене и натисна дръжката. И тази врата беше отворена.

Дневната беше празна, крещящо осветена от самотна зелена крушка, увиснала от тавана. На масите имаше мръсни чаши и пепелници, преливащи от фасове. Наоколо се носеше сладникавият отблъскващ мирис на застоял дим от марихуана.

— Ник! — извика Ани. — Тук ли си?

Погледна в кухнята. Умивалникът бе задръстен от мръсни чинии. В средата на една от тях беше залепена полуизгоряла свещ. Подът под сандалите на Ани заскърца от трохи и боклуци.

Тръгна към спалнята и мина покрай разхвърляни бутилки евтино червено вино и кутии от бира.

Ник спеше в мръсното легло. Дишането му бе плитко, лицето — измършавяло.

— Ник? — Ани се приближи до него.

Пепелникът до леглото беше пълен с угарки от марихуана и изгорени пръчици за вдишване. На очуканата дървена маса до прозореца имаше по-зловещи принадлежности: малка лъжичка до свещта, парчета алуминиево фолио, малка медна тръбичка. Видя пластмасов плик, пълен с червени капсули, още един със странно оформени хапчета и пръснати по масата големи бели таблетки.

Имаше чекмедже, но не се осмели да погледне в него. Кой знае какво щеше да види.

— Ник — рече тя и седна на края на леглото. — Ник, миличък.

Беше блед като призрак, небръснат и мръсен. Знаеше, че сънят му е на тежко упоен човек.

Внезапно телефонът в кухнята гръмко иззвъня. Като видя, че Ник не помръдва, Ани изтича да се обади.

— Ало?

— Ти ли си, Кенди? Къде е Ник? — Беше мъжки глас.

— Съжалявам — отвърна Ани. — Аз съм приятелка на Ник. Той е тук, но спи.

— Добре, добре. Няма нищо — прозвуча недружелюбно гласът. Телефонът се затвори.

Ани се върна в спалнята и леко раздруса рамото на Ник. Той не помръдна. Запали лампата и отвори едното му око. Въпреки че зеницата му реагира на светлината, клепачът му не показа никакъв рефлекс.

Погледна към хапчетата на масата и отново към Ник. Дъхът му миришеше на алкохол. Премери пулса му. Беше слаб и неравномерен.

Събра смелост и се опита да го събуди.

— Ник, събуди се. Аз съм, Ани. Хайде, Ник, моля те!

Успя да изтръгне от него единствено слаби стонове. Знаеше, че трябва да направи нещо.

Помисли за линейка, но се сети, че Ник ще побеснее, ако го изпрати в болница.

Беше прекалено тежък да го премести. Трябваше да извика помощ. Сети се за Ерик и Деймън. Всички, които познаваше, бяха извън града.

Най-сетне се обади на госпожа Ернандес.

— Ало, Риджънси Апартмънтс.

— Здравейте, госпожо Ернандес. Обажда се Ани от горния етаж.

— А, Ани. Какво мога да направя за теб? Да не би да има повреда в апартамента?

— Не, госпожо Ернандес. Не съм вкъщи. У един приятел съм. Много ми е неприятно да ви безпокоя, но не можах да се сетя за друг, на когото да се обадя.

— Какво има, Ани? Как мога да ти помогна?

— Познавате ли някой лекар? Мисля, че случаят е спешен.

 

 

След един час доктор Вайрует — домашен лекар на госпожа Ернандес, затвори докторската си чанта и стана от леглото на Ник. Махна с ръка на Ани да отиде с него в кухнята.

— Как е той? — попита тя. — Зле ли е?

Доктор Вайрует я погледна със спокойните си, уморени от живота очи. Беше привлекателен мъж над петдесетте със златиста кожа и тънки мустачки.

— Приятелят ви е жертва на отравяне с барбитурати — отвърна той и сложи чантата на мръсната маса. — Системно отравяне, опасно за живота. Вие, младите, ги наричате „успокоителни“. Червените хапчета. Поемал е алкохол, а вероятно и кокаин, ако се съди по състоянието на тъканите в носа му. Силното отслабване говори за метадрин. Вашият млад приятел е истинска аптека. Виждали ли сте го да ги взема?

Ани поклати глава.

— Не съм го виждала от няколко месеца. Но отдавна подозирам, че взема нещо…

Докторът кимна.

— Приятелят ви иска да се самоубие, госпожице. Ако се съди по вида му, вече е постигнал осемдесет процента от целта си.

Ани ужасена стисна ръцете си.

— Какво да направя? — попита тя.

— Признаците на живот са стабилни — заяви докторът. — Няма да умре тази вечер. Въпреки това препоръчвам хоспитализация и незабавно включване в програма за отказване от наркотици.

Забеляза разтревожения вид на Ани.

— Ако хоспитализацията е невъзможна, оставете го тук тази нощ. За всеки случай ще му бия една инжекция. Останете при него. Сутринта му дайте аспирин, кафе и храна колкото може да поеме. Елате в кабинета ми преди обяд. Ще ви дам адреса. — Огледа стаята. — Най-малкото, което смятам, че трябва да се направи, е да се махне оттук. Съветвам ви да го убедите, ако искате да поемете отговорността за него.

— Благодаря ви, докторе! — възкликна Ани. — Не знам какво бих правила…

— Не се уповавайте прекалено много на медицината по отношение на приятеля си — прекъсна я той. — Самото време ще го излекува от отровите, които е натрупал в себе си тази вечер. Те не могат да го убият. Но никой център за лечение на наркомани не може да излекува хора, които не искат да бъдат излекувани.

Въздъхна и погледна Ани с интелигентните си очи.

— Вие употребявате ли?

Тя поклати глава.

— Добре — рече той. — Махнете приятеля си оттук. Утре ще го прегледам. Постарайте се да го научите да живее. Иначе ще бъде твърде късно да му се помогне.

Ани мислеше трескаво.

— Може би госпожа Ернандес ще ми разреши да го взема при мен, докато не се почувства по-добре. Това е единственото, което мога да измисля. Ако се опитам да го изпратя в болница или клиника, той ще избяга и ще ме намрази.

Докторът кимна.

— Когато се събуди, можете да го вземете. Мария Ернандес е добра жена.

Отиде в спалнята с чантата си и след малко се върна. На вратата се обърна към Ани.

— Наистина сте много красива, госпожице Хавиланд — каза той. — Не съм гледал филма, за който се шуми толкова. Аз съм зает човек, с голямо семейство. Прибирам се рано.

Ани се усмихна с облекчение.

— Радвам се да видя човек, който не го е гледал — отбеляза тя.

— Но чета вестниците. Точно сега животът ви едва ли е много приятен. — Кимна към спалнята. — Помнете — не по този начин. Бог се грижи за тези, които сами се грижат за себе си.

— Благодаря ви, докторе. Много ви благодаря.

— Ще изляза сам. До утре сутринта.

Вратата тихо се затвори след него. Ани чу стъпките му по скърцащите стълби и се запъти към мръсната спалня.